Р Е Ш Е Н И Е

№159

гр.София, 09.10.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря Валентина Илиева и прокурора Дечева
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 89 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Пловдив срещу въззивно решение № 168/16.10.2018 г., постановено по възз. гр.д.№369/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 616/04.05.2018 г. по гр. д. № 3065/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на ищеца К. Д. П. сумата 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него досъдебно наказателно производство, приключило с постановление за прекратяване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2017 г. до окончателното й изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 70 000 лева искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен и в тази част решението е влязло в сила.
В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд, като се иска съдебният акт да бъде отменен и размерът на присъденото обезщетение бъде намален в съответствие с принципа за справедливост и действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Ответникът по касационната жалба К. Д. П. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение № 434/03.06.2019 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС (ППВС №4/1968г., ТР№3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК, множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – напр. решение № 480/ 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г.о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр.д. №1639/2017 г., IV г.о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр.д.№ 2611/ 2017 г., ІV г.о. на ВКС и др.), при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е завършило с постановление на прокуратурата за прекратяване.
При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, че повдигнатото обвинение е за извършени от К. П. в качеството му на длъжностно лице – заместник - кмет на [община] престъпления по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т.1 вр. чл. 201 вр. чл. 20, ал.2 вр. ал. 1вр. чл. 26, ал. 1 от НК; по чл. 282, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 227б ал. 2 вр. ал. 1 от НК (присвояване, престъпление по служба, престъпление против кредиторите, документно престъпление). Посочено е, че наказателното производство е продължило 5 години - ищецът е привлечен като обвиняем на 30.04.2010 г. и му е наложена мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 10 000 лева. Изяснено е, че с постановление от 06.12.2013 г. на ОП – Пловдив досъдебното производство е частично прекратено по повдигнатите обвинения по чл.282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, по чл.203, ал. 1 от НК и по чл.227б ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като след това, с постановление от 23.03.2015 г. на РП – Пловдив производството е прекратено и в останалата му част по обвиненията по чл.202, ал. 2, т.1 вр. ал. 1, т.1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал. 1, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 282, ал.2, вр. чл. 26, ал.1 от НК.
Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че неоснователно воденото наказателно производство е причинило на ищеца редица негативни изживявания – стрес, притеснения, неудобство, срам; накърнило е доброто му име и авторитет в обществото, променило е обичайния му начин на живот; отразило се е на професионалната му реализация, както и на личния и семейния му живот. За да счете, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата 30 000 лв., съдът е отдал преимуществено значение на факта, че случаят е получил широка медийна разгласа и на обстоятелството, че незаконното обвинение е било за извършено умишлено престъпление във връзка със заеманата от К.П. длъжност на заместник – кмет, като е направен извод, че в тези случаи отрицателното въздействие върху неимуществената сфера на лицето е много по-силно. Прието е, че създадената негативна представа за личността на К.П., начина, по който е узнал за обвиненията, публичното злепоставяне на доброто му име и създадените притеснения на най-близките му хора (родители, съпруга и деца), са причинили значителни по вид, обем и интензитет неимуществени вреди, които в съвкупността си обуславят по-висок размер на обезщетението.
В касационната жалба на Прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира с принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, тъй като е необосновано завишено и не съответства на действително претърпените вреди от незаконното обвинение.
Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, поради следните съображения:
Правилно е прието, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищеца обвинения е било прекратено. В тази връзка, въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е преценил в достатъчна степен значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай. Вследствие на това, неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен.
Не е отдадено нужното значение на обстоятелствата, че наказателното производство е приключило в досъдебната си фаза; че производството по обвиненията по чл.282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, по чл.203, ал. 1 от НК и по чл.227б ал. 2, вр. ал. 1 от НК (т.е. за по-тежките състави на престъпления) е прекратено на по-ранен етап - на третата година от започване на производството; както и че извършените с участието на ищеца процесуални действия са много малко и не е налагана мярка, ограничаваща личната му свобода.
Действително, за изследваното време К.П. е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен, да знае, че държавното обвинение го счита за правонарушител, че е предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред хората, но търпяните в тази връзка морални вреди, без да се подценява тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата във връзка с предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Това е така, защото отзвукът на делото срещу ищеца в медиите е обусловен от обстоятелството, че К.П. е бил публична личност в [населено място], доколкото в периода 2004 г. – 2008 г. е заемал длъжността заместник-кмет. Публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото, респ. и правото на информация, е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. В решението си по конст.д. №1/1996 г., прието по тълкуване разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията на РБ, К. съд също посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не могат да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване, а правото на информация на гражданите (правото „да знаят”) може да бъде ограничавано само в регламентираните от Конституцията и закона хипотези. В този смисъл, колкото по-известна е една личност (политик, депутат, държавен или общински служител и др.), толкова повече засилен интерес, укори и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана (в т.ч. и чрез медиите) за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й.
В контекста на изложеното, широката медийна разгласа на повдигнатото срещу К.П. обвинение не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, както е приел въззивният съд, доколкото по делото липсват безспорни данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното производство. Отделен е въпросът какви заглавия и внушения съдържат медийните публикации за дейността на К.П. като заместник – кмет – за произтичащите от тези обстоятелства морални вреди, отговорността на прокуратурата не може да се ангажира, тъй като съдържанието на публикациите се определя от техните автори и от политиката на издателя на съответната медия.
На следващо място, необосновано е приетото от въззивната инстанция, че незаконното обвинение е довело до трудности в професионалната реализация на ищеца. Такива конкретни доказателства по делото липсват. Съдът не е съобразил и обстоятелството, че към датата на привличане на ищеца като обвиняем (30.04.2010 г.) той вече не е бил заместник-кмет, така че наказателното производство обективно не би могло да го препятства да упражнява тази длъжност, респ. не е в сферата на професионалната му реализация.
Предвид изложеното, оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за присъдено обезщетение в завишен размер са частично основателни. Това е така, защото въззивният съд не е съобразил всички релевантни факти за определяне на обезщетението, не е преценил значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай и е отдал изолирано, респ. прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.
При отчитане в съвкупност на конкретните за случая - тежест на обвинението, периода на наказателното производство (5 години), преценен с оглед фактическата и правна сложност на делото (няколко обвиняеми лица, голям обем писмени доказателства, множество разпити на свидетели, технически експертизи и др.); развитието и приключването на делото само в досъдебната фаза; липсата на наложени мерки за неотклонение, ограничаващи личната свобода на ищеца и изключително малкия обем процесуални действия, проведени с негово участие. А от друга страна – личността на увредения, изграденото до този момент добро име и авторитет на почтен човек и професионалист; преживеният срам, неудобство и чувство на вина пред близки и познати; негативните последици в личен план – наложената самоизолация, промяната на обичайния му начин на живот и общуване, отчуждението и раздялата в семейството, напускането дома си; както и не на последно място, при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 20 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен за репарацията на настъпилите вреди. С оглед степента на засягане личността на ищеца и при липсата на данни за настъпили необратими по характер вреди за физиката и психиката му, ВКС намира, че този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото не е установено ищецът да е претърпял неимуществени вреди в по-голям обем и интензитет от отчетените.
Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата 20 000 лв. до размера на сумата от 30 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Мотивиран така и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 168/16.10.2018 г., постановено по възз.гр.д.№ 369/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 616/04.05.2018 г. по гр.д. № 3065/ 2017г. на Окръжен съд – Пловдив, Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на К. Д. П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 20 000 лв. до присъдените 30 000 лв.
Вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Д. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], Област – Пловдив, срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 20 000 лв. до размера на сумата 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство е прекратено с постановление от 06.12.2013 г. на ОП – Пловдив по повдигнатите обвинения по чл.282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, по чл.203, ал. 1 от НК и по чл.227б ал. 2, вр. ал. 1 от НК; и с постановление от 23.03.2015 г. на РП – Пловдив по обвиненията по чл.202, ал. 2, т.1 вр. ал. 1, т.1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал. 1, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 282, ал.2, вр. чл. 26, ал.1 от НК.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 168/16.10.2018 г., постановено по възз. гр.д.№ 369/2018 г. на Пловдивския апелативен съд в останалата му обжалвана част.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.