Р Е Ш Е Н И Е № 263 гр.София, 07.10.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2790/ 2013 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 620/ 14.05.2013 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 2790/ 2013 г., по жалба на Б. н. б. (Б.) е допуснато касационното обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1549 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 370/ 2012 г. в частта, в която Б. е осъдена да заплати на С. Г. Л. на основание чл.200 КТ сумата 24 685 лв – разход за закупен лек автомобил марка О., модел К., със законната лихва от 03.04.2008 г. до осъществяване на плащането, и периодично платими на всеки четири години, считано от 04.05.2014 г., до настъпване на основание за прекратяване на плащането, суми в размер 7 805,80 лв за закупуване на протеза за ходене и 7 064,56 лв за закупуване на протеза за баня, ведно със законната лихва от датата на изискуемост, настъпваща на всяка четвърта година от осъществено плащане до изпълнение на задължението. Обжалването е допуснато по процесулноправните въпроси за допустимостта на съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по спорно право, което не съответства на заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум или по нередовна искова молба. По тези въпроси настоящият съдебен състав се придържа към установената практика, според която такова съдебно решение се явява недопустимо, изцяло или частично. Редовната искова молба е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, липсата й обуславя недопустимост на постановения по нея акт по същество. В редовната искова молба трябва да са изложени твърдения за всички факти, с които ищецът свързва възникването и съществуването към момента на подаване на иска на спорното право. Когато се касае за вземане, което възниква след изтичане на определен период от време, ищецът трябва да посочи този период в исковата молба. В този случай принципът на диспозитивното начало задължава съда да даде защита на правото само в рамките на посочения от ищеца период (чл.6 ал.2 ГПК). Произнасянето в повече от заявения от ищеца период е равнозначно на произнасяне „свръхпетитум” и в тази част постановеният съдебен акт се явява недопустим. Предвид този отговор на въпросите, по които обжалването е допуснато, оправдани са твърденията на касатора Б. за частична недопустимост на съдебното решение. По иска за присъждане на периодично платими на всеки четири години, считано от 04.05.2014 г. до настъпване на основание за прекратяване на плащането, суми в размер 7 805,80 лв за закупуване на протеза за ходене и 7 064,56 лв за закупуване на протеза за баня, въззивният съд се е произнесъл в повече от претендирания от ищеца период. Така постановеният диспозитив не ограничава дължимите плащания с краен срок, а самият ищец е претендирал тези плащания до 01.01.2053 г. (съгласно молба за изменение на искането от 15.12.2010 г., л.233 от първоинстанционното дело, което изменение е допуснато от съда с протоколно определение от 17.05.2011 г., л.336 от първоинстанционното дело). За периода след 01.01.2053 г. произнасянето е недопустимо и в тази част въззивното решение подлежи на частично обезсилване. В останалата част е налице допустимо произнасяне и спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция, по аргумент за противното от чл.293 ал.3 ГПК. От фактическа страна по делото е установено и не се спори между страните, че ищецът С. Л. е пострадал от трудова злополука, настъпила на 25.06.2007 г., при изпълнение на служебните му задължения по трудово правоотношение при ответника Б.. Получил множество фрактури по тялото и в продължение на една година бил в отпуск по болест. Уврежданията на десния долен крайник били от такова естество, че се наложила ампутацията му на 7-8 см под коляното. С решение на ТЛЕЛК му е призната трайно намалена работоспособност от 74 % - пожизнено. Наложително било да се извърши протезирането на долен десен крайник, като първа протеза ищецът е получил на 01.12.2007 г., а през май 2009 г. бил протезиран повторно. За в бъдеще ще се наложи протезиране на долен крайник на всеки четири години, като протезата за ходене не може да се използва за баня, за целта е необходима отделна протеза. На 03.04.2008 г. ищецът е заплатил сума от 24 685 лв за придобиването на лек автомобил О. К., на който е поставил приспособление за осъществяване на управлението от лице с увреждане (стойността на това приспособление е присъдена на ищеца и в тази част решението е влязло в сила). При тези факти касаторът Б. поддържа, че настъпването на вредите, съставляващи разходване на суми за протезиране, не е сигурно, нито размерът на вредите е установим, съответно, че не е допустимо да се присъжда обезщетение за такива вреди. Счита, че такива вреди подлежат на обезщетяване след настъпването им и че искът за тях не се погасява по давност от датата на увреждането, а от датата на настъпването, както и че ако бъдат присъдени предварително под общото условие „основание за прекратяване на плащането”, длъжникът не може да се защити с иск в случай че тези вреди настъпят в по-малък размер. Ищецът от своя страна поддържа, че е установил сигурното бъдещо настъпване на вредите и че не би могъл да иска обезщетяване на тези вреди впоследствие, тъй като ще е изтекъл давностният срок. Счита, че при евентуална промяна на размерът на вредите, Б. ще има право да поиска изменение на решението в тази част. Съдът приема за неоснователно възражението на Б., че не е допустимо присъждане на обезщетение за вреди, които още не са настъпили. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС, ІІІ г.о. № 155/ 22.02.2010 г. по гр.д.№ 3836/ 2008 г., на което и касаторът се позовава, е застъпена противоположната теза: подлежат на обезщетяване и бъдещи вреди, стига тяхното настъпване да е сигурно, а размерът - установим. В този смисъл има постановени и други решения на ВКС, също обективиращи обвързваща съдебна практика по смисъла на чл.291 ГПК - решение № 488/ 07.02.2012 г. по гр. д. № 899/ 2010 г., IV г. о., решение № 153/ 02.06.2011 г. по гр. д. № 526/ 2010 г., IV г. о., решение № 196/ 12.07.2012 г. по гр. д. № 1724/ 2009 г., IV г. о., решение № 161 от 17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г., I т. о., ТК). Всички те допускат обезщетяването на бъдещи вреди, доколкото настъпването им е сигурно. Сигурното настъпване на вредите е факт, който се преценява с оглед особеностите на конкретното дело, по което е заявено искането за обезщетяване. В случая по делото са изслушани две съдебномедицински експертизи, които са категорични, че ищецът се нуждае от протези за ходене и за баня и че експлоатационният срок на една протеза е 4 години. Противно на разбирането на касатора, протезата за баня не е луксозна придобивка, а необходимост, явяваща се пряка последица от трудовата злополука. Установено е от експертизите, че протезата за ходене не може да се използва за баня, а обслужването при къпане без специална протеза е изключително затруднено. Ищецът не би се нуждаел от приспособление, което да прави възможно къпането, ако не бе претърпял злополука и настъпилата при нея загуба на крайник, така че причинната връзка е налице. Настъпването на вредите, състоящи се в разходи за протезиране на всеки 4 години в бъдеще, съставлява сигурно събитие, а размерът им е установим, тъй като вещите лица са дали оценка на протезирането. Понастоящем ищецът ползва протези, които е поръчал през месец май 2010 г., подмяната им е наложителна през месец май 2014 г., а в началото на следващия месец е падежът на задължението на ответника. Основателни обаче са доводите на касатора, че така, както е формулиран диспозитивът на съдебното решение, го лишава от възможността да се защити в случай на евентуално намаляване на размера на вредите (в хипотеза, когато след изтичането на съответния четиригодишен период цената на протезирането е намаляла, държавата е поела част от заплащането й или в други подобни хипотези). Въззивният съд е допуснал единствено възможността да настъпи основание за прекратяване на плащането, но не и за неговото изменяване. Както е прието в решение № 153 от 2.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 526/2010 г., IV г. о., постановено за уеднаквяване на практиката и поради това имащо обвързващ характер, възможно е във времето, с оглед промяна в обстоятелствата да се промени размерът на имуществената вреда. Тези нови обстоятелства могат да послужат като основание за изменение размера на вече присъденото обезщетение, като тази възможност следва да бъде указана в диспозитива на решението, удовлетворяващо претенция за обезвреда на бъдещи вреди. Неоснователни са доводите на касатора относно олихвяването на задължението за обезщетяване на вредите, състоящи се в разходи за протезиране. Настъпването на тези вреди на всеки четири години съдът приема за сигурно събитие, а задължението на Б. е изискуемо и забавено от момента на извършване на разходите. Доколкото има основание за изменяване на размера на задължението, касаторът е този, който следва да установи това по исков ред, в който случай няма да дължи обезщетение за забава върху този размер на задължението, който съдът е признал за несъществуващ. Основателна е касационната жалба срещу тази част от въззивното решение, с която Б. е осъдена да заплати на С. Г. Л. на основание чл.200 КТ сумата 24 685 лв – разход за закупен лек автомобил марка О., модел К.. Не може да се приеме, че този разход съставлява за ищеца имуществена вреда, стояща в пряка причинно-следствена зависимост от претърпяната трудова злополука. Причинна връзка може да бъде изведена, ако с оглед данните по делото е категорично установено, че ако не бе претърпял злополука, ищецът не би придобил лек автомобил. Подобен извод не може да бъде направен. В съвременния бит лекият автомобил не е вещ, чието притежание да съставлява изключение. Напротив, изключение е обратното. Необходимостта от лек автомобил като средство за придвижване до работното място или другаде е налице не само за хората с увреждания, а за всички. С оглед установеното сегашно състояние на ищеца, той може да се придвижва задоволително с протезирания крайник и не е задължително да ползва личен лек автомобил като транспортно средство. При това положение разходът за покупка на автомобил не съставлява имуществена вреда, която да е причинена от трудовата злополука и претенцията за възмездяването й от Б. следва да бъде отхвърлена. При това положение без значение за спора остава процесуалноправният въпрос нередовна ли е искова молба, с която се претендира изтекла законна лихва до датата на предявяване на исковата молба, но чиито размер не е уточнен. Претенцията за лихва би подлежала на разглеждане по същество, само ако съдът установи съществуването на главен дълг, а наличието на такъв бе отречено, касателно имуществените вреди, за които се претендира законна лихва от 03.04.2008 г. Като се има предвид крайният изход от спора, ВКС следва да разреши окончателно и въпросът с отговорността на страните за разноските по делото. Исковите претенции са уважени частично (21,5 %) и отхвърлени частично (78,5%), така че и ищецът, и ответникът имат право на съответната пропорционална част от сторените разноски по делото пред трите инстанции. След компенсация следва да се присъди на Б. сумата от 26 000 лв. Неоснователно е възражението на ищеца за прекомерност на уговореното и платено от Б. адвокатско възнаграждение. Както от фактическа, така и от правна страна спорът между страните не е елементарен, а и цената на исковете е такава, че възнаграждението, получено от представителите на ответника, не подлежи на намаляване. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1549 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 370/ 2012 г. в частта, в която Б. н. б. е осъдена да заплати на С. Г. Л. суми в размер 7 805,80 лв за закупуване на протеза за ходене и 7 064,56 лв за закупуване на протеза за баня за период след 01.01.2053 г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част. ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1549 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 370/ 2012 г. в частта, в която Б. н. б. е осъдена да заплати на С. Г. Л. на основание чл.200 КТ сумата 24 685 лв – разход за закупен лек автомобил марка О., модел К., със законната лихва от 03.04.2008 г. до осъществяване на плащането, и периодично платими на всеки четири години, считано от 04.05.2014 г. до 01.01.2053 г., до настъпване на основание за прекратяване на плащането, суми в размер 7 805,80 лв за закупуване на протеза за ходене и 7 064,56 лв за закупуване на протеза за баня, ведно със законната лихва от датата на изискуемост, настъпваща на всяка четвърта година от осъществено плащане до изпълнение на задължението и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Б. н. б. да заплаща на С. Г. Л. на основание чл.200 КТ, считано от 01.06.2014 г. до 01.01.2053 г. или до настъпване на законна причина за прекратяване или изменяване на размера на задължението, на всеки изтекли четири години, по 7 805,80 лв за закупуване на протеза за ходене и 7 064,56 лв за закупуване на протеза за баня, ведно със законната лихва от датата на изискуемост до изпълнение на задължението. ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Г. Л. против Б. н. б. иск за заплащане на сумата 24 685 лв – разход за закупен лек автомобил марка О., модел К., със законната лихва от 03.04.2008 г. до осъществяване на плащането. ОСЪЖДА С. Г. Л. да заплати на Б. н. б. 26 000 лв (двадесет и шест хиляди лева) разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: