Р Е Ш Е Н И Е № 287 София, 01.10. 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА при участието на секретаря Юлия Георгиева изслуша докладваното от съдията Н. Зекова гражданско дело № 984/2012 година. Производство по чл. 290 ГПК. Касационно обжалване по настоящото дело е допуснато с определение от 15. 04. 2013 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - Сливенският окръжен съд е постановил въззивното си решение по делото в противоречие с практиката на ВКС по процесуалния въпрос за доказване на спорните факти. Ищецът по делото И. Ф. е подал касационна жалба срещу решението на Сливенския окръжен съд по гр. д. № 225/2012 г., с което са отвърлени исковете му срещу [фирма] за обезщетение за вреди от трудова злополука в размер на 24 000 лв. неимуществени вреди и в размер на 4212 лв. – имуществени вреди. Счита решението за неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Ответникът оспорва касационната жалба като неоснователна. При касационната проверка се установи следното: Въззивният съд е отхвърлил исковете по съображение, че по делото не е доказано трудово правоотношение между страните, което е първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника по чл. 200 КТ. Съдът се е позовал и на факта, че не е налице административен акт за установяване на трудова злополука от ищеца, както изисква задължителната практика на ВКС – конкретно посочени решения на касационния съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Изводите и решението на въззивния съд са неправилни – постановени в нарушение на материалния и процесуалния закон. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху установените обстоятелства по делото и върху закона. Разпоредбата показва, че съдът не е обвързан от правната квалификация на спора, твърдяна от страните, а е длъжен самостоятелно и независимо от тези твърдения, да определи приложимата материалноправна норма за спорните претенции, обосновани от доказаните факти. Същият извод следва и от чл. 127 ГПК за необходимото съдържание на исковата молба, който не изисква и не задължава ищецът да посочи правна квалификация на иска. По настоящото дело е безспорен фактът, че между страните не е налице трудов договор, сключен в писмена форма и не е възникнало валидно трудово правоотношение. Това обаче не е основание да се приеме, че между страните не е възникнало друго гражданско правоотношение, щом като в изложението на исковата молба и от доказателствата по делото се съдържат данни за такова правоотношение. Налице е задължителна съдебна практика на ВКС по въпросите, че съдът определя приложимата правна норма, независимо от дадената от ищеца правна квалификация на претенцията му и при липса на писмен трудов договор, правоотношенията между ищеца и ответника могат да бъдат квалифицирани според фактически създаденото между тях друго гражданско облигационно правоотношение. Решение от 17. 02. 2011 г. по гр. д. № 762/2010 г., ІІІ г. о. на ВКС; Решение от 02. 05. 2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г., І г. о. на ВКС, двете постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно чл. 49 ЗЗД, възложителят на определена работа на друго лице, отговаря за вредите, причинени от това лице при или по повод изпълнението на работата. Обективна отговорност за вреди от вещи е предвидена в чл. 50 ЗЗД за собственика на вещта или лицето, което упражнява надзор върху вещта. По настоящото дело са безспорни обстоятелствата, че ищецът Ф. е получил физически увреждания в резултат на падане от покрива на стопанска сграда в [населено място], която сграда е била под надзор на ответника – обект на който той е изпълнявал строително ремонтни дейности с негови работници – разпитаните по делото свидетели И. П. и В. К.. Съгласно т. 3 на Постановление № 4/30. 10. 1975 г. на Пленума на ВС, при невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а при такава възможност – по чл. 49 ЗЗД. Решаващият съд изобщо не е обсъдил фактическите обстоятелства за причините за падането на ищеца, респ. как той се е озовал на покрива на сградата, работниците на ответника изпълнили ли са изикванията за обезопасяване на обекта и защо са допуснали ищеца да се качи на покрива. Ако са извършили всички действия по обезопасяването на обекта, дали пропадането на покрива е резултат на обективното състояние на сградата, намираща се под надзора на работодателя им. При обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Чл. 236, ал. 2 ГПК изисква мотивите на решението да съдържат преценка на доказателствата, т. е. на всички доказателства, а не само избирателно на някои от тях. В мотивите на въззивното решение съдът се е позовал на показанията на свидетелите П. и К., че ответникът [фирма] няма никакви взаимоотношения с ищеца, не му е възлагал никаква работа и не е знаел, че ищецът е отишъл на обекта в [населено място]. Съдът обаче не е взел предвид показанията на св. Х. Г., работник към друго предприятие, който по време на инцидента е работил в съседна сграда и е установил признанието на ответника К., че „ще поеме всичко, само да не се стигне до смърт”. Съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат както фактите, така и връзките между тях. В случая съдът е бил длъжен да съобрази доказаното извънсъдебно признание на ответника с оглед на логическите правила и житейската практика като индиция за възникнала между страните обвързаност, мотивирала ангажираността на ответника. Съдът не е преценявал показанията на св. Хр. Г. и относно факта, че обектът на е бил изобщо обезопасен. Съдът е нарушил и правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК като не е събрал показанията на другите свидетели, които ищецът е поискал в първоинстанционното производство, но не са били допуснати, след като е пренебрегнал показанията на св. Г. Ф. като заинтересован свидетел, баща на ищеца. Така фактически съдът е решил делото без да вземе предвид доказателствата, сочени от ищеца – дерогирал показанията на св. Г. Ф. като заинтересован, а показанията на другия свидетел на ищеца Хр. Г. изобщо не ги е обсъдил. Съдът отчасти се е позовал на показанията на св. К., посочен от ищеца, но само за факта, че между него и ответника не е имало никакви уговорки. Съдът обаче не е отчел възможна заинтересованост на този свидетел, като работник на ответника и отчитайки различията между показанията му пред съда и обясненията, които саморъчно е изписал при проведеното разследване от Дирекция „Инспекция по труда” С.. По изложените съображения, следва да бъде отменено въззивното решение и делото се върне на същия съд за ново разглеждане от друг състав. В това производство следва да бъдат разпитани други свидетели, посочени от страните, и евентуално изслушани експертни заключения на вещи лица по въпросите за състоянието на сградата, от която е паднал ищеца, и на която са работили работници на ответника, предприети ли са действия по обезопасяване на работата и др. Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решението от 01. 06. 2012 г. по гр. д. № 225/2012 г. на Сливенския окръжен съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: