Р Е Ш Е Н И Е
№ 295
С о ф и я, 01 юли 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ
КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно
заседание на 08 ю н и 2009 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
НИКОЛАЙ
ДЪРМОНСКИ
при
секретар Румяна Виденова
и
в присъствието на прокурора Руско Карагогов
изслуша
докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно
дело № 284/2009 година.
Производство по Глава тридесет и трета на НПК.
Направено е искане от осъдената Л. А. А. от Монтана по чл.420 ал.2 от НПК за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение от 23.03.2009 г. по ВНОХД № 2/2009 г. на Окръжен съд-Монтана с доводи за неправилността му по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК, като се иска отмяна както на въззивното решение, така и на първоинстанционната осъдителна присъда и възобновяване на производството по делото, без да се уточнява от кой стадий на наказателния процес.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането.
Осъдената А. , редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител в производството пред ВКС.
Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл.425 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда от 17.10.2006 г., постановена по НОХД № 28/2006 г. на Районен съд-Монтана подсъдимата Л. А. А. от Монтана е призната за виновна за извършено на 09.05.2003 г. в Монтана престъпление по чл.202 ал.2 т.1 вр.ал.1 т.1 вр.чл.296 ал.1 пр.2-ро вр.чл.201 от НК и при условията на чл.54 от НК й е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила, като е лишена на основание чл.202 ал.3 от НК от правата й по чл.37 ал.1 т.6 и 7 от НК – право да заема материално-отговорна длъжност като директор на предприятие, началник на управление и самостоятелни отдели, управител и да упражнява професия или дейност, свързани с управление и разпореждане с материални и парични ценности за срок от по 3 години, считан от влизане на присъдата в законна сила.
Тази присъда е била обжалвана от защитника на подсъдимата адв. И. С. от АК-Монтана с бланкова жалба с оплаквания за нейната незаконосъобразност и с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда.
С решение от 15.11.2007 г. по ВНОХД № 204/2007 г. Монтанският окръжен съд е отменил обжалваната присъда изцяло заради констатирани съществени нарушения на процесуалните правила и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд.
При второто разглеждане на делото от Районен съд-Монтана с присъда от 17.03.2008 г. по НОХД № 443/2007 г. (фактическа грешка в изписване на годината на делото - невярно посочена 2002 г.) подсъдимата Л. А. А. е призната за невинна и оправдана изцяло по предявеното й обвинение по чл.202 ал.2 т.1 вр.ал.1 т.1 вр.чл.296 ал.1 вр.чл.201 от НК.
Така постановената оправдателна присъда е била протестирана от Районна прокуратура – Монтана с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за неправилно приложение на материалния закон с искане за постановяване на нова осъдителна присъда спрямо подсъдимата по повдигнатото й обвинение с осъждането й на лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК с подходящ изпитателен срок и да бъде лишена за същия срок от правата й по чл.37 ал.1 т.6 и 7 от НК, в чиито рамки обвинението е било ограничено да иска отежняване на положението й поради липса на първоначален протест срещу осъдителната присъда при първоначалното разглеждане на делото от първоинстанционния съд.
Второто въззивно производство по ВНОХД № 74/2008 г. на Окръжен съд – Монтана е приключило с решение от 17.07.2008 г. с отмяната и на втората поред присъда на районния съд, като наново са констатирани допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа на събраните по делото доказателства и при формиране на изводите по фактите, при обсъждане на въпросите за съставомерността на деянието и оттам – допуснато неправилно приложение на материалния закон, като делото за втори път е върнато на Районен съд-Монтана за ново разглеждане от друг негов състав с конкретни указания относно приложението на закона.
При третото поред разглеждане на делото, с присъда от 20.11.2008 г., постановена по НОХД № 334/2008 г. на Районен съд-Монтана отговорността на подсъдимата Л. А. А. от Монтана е ангажирана за извършено на 09.05.2003 г. в Монтана, като длъжностно лице – ликвидатор на прекратеното и обявено в ликвидация търговско дружество “Агенция за недвижими имоти”-ЕООД-Монтана със седалище и адрес на управление в Монтана престъпление по чл.202 ал.1 т.1 вр.чл.296 ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъдена на наказание 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години и на основание чл.202 ал.3 вр.чл.37 т.6 и 7 от НК е лишена от правото да заема материално-отговорна длъжност – директор на предприятие, началник на управление и на самостоятелни отдели, управител, както и от правото да упражнява професия или дейност, свързана с управление и разпореждане с материални и парични ценности за срок от по 1 година, считан от влизане на присъдата в законна сила, като е призната за невинна и е оправдана по първоначално предявеното й обвинение по чл.202 ал.2 т.1 вр.ал.1 т.1 вр.чл.296 ал.1 от НК предметът на престъплението да е в големи размери и за разликата над сумата от 2 661,54 лв до 11 989,28 лева.
Първоинстанционната присъда е била протестира от Районна прокуратура-Монтана в оправдателната й част с оплаквания за незаконосъобразност и явна несправедливост на наложеното й наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова за осъждането й по първоначално предявеното й обвинение, със съответната корекция в наложеното й наказание, изтърпяването на което наново да бъде отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК.
Присъдата е била обжалвана и от защитника на подсъдимата адв. И. С. от АК-Монтана с оплакване за незаконосъобразността й поради неправилно приложение на материалния закон както по обвинението по чл.202 ал.1 т.1 вр.чл.296 ал.1 вр.чл.201 от НК, така и във връзка с приетото като улесняващо длъжностното присвояване престъпление по чл.296 ал.1 от НК с искане също за отмяната й и пълното й оправдаване по възведените й обвинения.
С решение от 23.03.2009 г., постановено по ВНОХД № 2/2009 г. на Окръжен съд-Монтана третата поред присъда е потвърдена изцяло, като подадените срещу нея протест и жалба от защитника на подсъдимата са оставени без уважение. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и като такова е влязло в законна сила на 23.03.2009 г.
С подаденото от осъдената Л. А. искане на основание чл.420 ал.2 от НПК се претендира отмяната както на въззивното решение, така и на потвърдената с него първоинстанционна присъда заради наличие на основанията по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК и възобновяване на наказателното дело, без да е посочен от кой стадий следва да се възстанови висящността на процеса и защо.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421 ал.3 от НПК, от страна, имаща право на такова искане и има за предмет въззивно решение, необжалваемо пред касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо.
Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения:
Доводите в искането в голямата си част са копие на развитите от защитата на осъдената във въззивната им жалба, на които съдът не бил дал никакъв или адекватен на закона отговор, в което се вижда както допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, така и неправилно приложение на материалния закон, и то от първата инстанция, чийто акт също се атакува и се претендира и неговата отмяна. ВКС и друг път е имал възможност да посочи, че при инициирана въззивна проверка, на касационна проверка, и в производството по Глава 33 от НПК, подлежи въззивният съдебен акт, доколкото не се констатира съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на някоя от страните в другите фази на процеса, даващо основание за намеса на касационния съд. В случая, оплакванията касаят преценката от въззивния съд на доказателствената основа и изпълнение на задълженията му по чл.339 ал.2 от НПК, като не държат сметка за изложените в решението на окръжния съд съображения. Проблемите по делото са възникнали от многообразието във вижданията на първата и въззивната инстанция при неколкократното му разглеждане относно длъжностното качество на осъдената като управител и ликвидатор на управляваното от нея дружество, доколко имуществото му се явява “чуждо” за нея и може да бъде предмет на присвояване от нейна страна, дължимостта на сумите, които си е начислила сама и си е изплатила като трудово възнаграждение за посочения период в горните две качества и доколко приетият остатък от 2 661,54 лв е присвоен чрез улесняващо престъпление по чл.296 ал.1 от НК.
Не се спори вече, че управителят на търговско дружество, с каквото и да е имущество - държавно, общинско или частно е “длъжностно лице” по смисъла на чл.93 т.1 б.”б” от НК. Такъв е и ликвидаторът на обявено в ликвидация дружество, доколкото чл.156 ал.2 от ТЗ посочва назначаването на управителя му за такъв и в случая с Л. А. това е сторено с решението на ОС-Монтана. Правомощията й я определят като лице, комуто е поверено имуществото на дружеството да го пази и управлява, а че то подлежи на обща защита от посегателства, включително и от длъжностно присвояване, е категорично записано и в решение № 19 от 12.10.1995 г. по к.д. № 17/95 г. на КС на РБ. При съобразяване с последното би се избегнала втората, оправдателна присъда на районния съд и необходимостта от събиране на доказателства относно приватизацията на “АНИ”-ЕООД-Монтана, разпределението на капитала в новото и приватизираното дружество, отношението на осъдената към него, за промени в договора й за възлагане на управлението му, за значението на отразените в търговския регистър вписвания на промени в регистрацията му и т.н. Имуществото на търговското дружество е негова собственост в лицето на съдружниците или акционерите, пък били някои от тях членове на ръководните му органи, без това да променя законовата забрана те да се разпореждат с него без правно основание в своя или чужда полза.правлявайки имуществото на дружеството в ликвидация, А. е имала правомощията по чл.266 от ТЗ, като е следвало да се съобразява с разпоредбите на Глава седемнадесета на този закон. Безспорно е също така, че върху част от това имущество е имало наложена възбрана от съдия-изпълнител като обезпечение на вземанията на кредитори на дружеството, негови бивши работници и служители, които са постигнали осъждането му за неизплатени им трудови възнаграждения. Нереализирани претенции за такива имала и бившата му управителка и ликвидатор на дружеството, осъдената Л. А. , която обаче нарушила забраната да се разпорежда с възбранения имот, на който била определена за пазач (със съответните задължения) и след продажбата му за 22 000 лв, се разпоредила с част от тази сума, начислявайки си голяма част от нея за обезщетяването си за стари “трудови” възнаграждения за периода от 1998 г. до 2003 г., посочени в издадените от нея РКО на 09.05.2003 г. и уточнени от вещото лице. Оттук нататък, въпросът е дали е имала право да си начисли и изплати тези суми, в какъв размер, с или не с дължими лихви и дали с това е осъществила престъплението по чл.201 от НК, квалифицирано с извършване и на улесняващо престъпление по чл.296 ал.1 от НК. По-голямата част от тези въпроси са получили правилен и законосъобразен отговор в атакуваното сега въззивно решение.
ВКС констатира, че неправилно е възприето с продажбата на възбранения имот да е осъществено престъплението по чл.296 ал.1 от НК. С действията си А. не е осуетила изпълнението на осъдителните съдебни решения за изплащане на суми като трудови възнаграждения на бивши работници на обявеното в ликвидация дружество, а е нарушила задълженията си като пазач на това имущество, т.е. злоупотребила е с доверието, което й е било оказано, когато е била определена за негов пазач и то е било оставено да го пази с грижата на добър стопанин. При тези факти деянието й е следвало да бъде квалифицирано по чл.217 ал.3 вр.ал.1 от НК, което й е позволило да получи сумата от продажбата му, с която впоследствие се е разпоредила. Неоснователно е възражението й, че след пропадане на втората принудителна продажба на склада от съдия-изпълнителя, то възбраната върху него отпадала по силата на закона. Обратно, заличаването на тази обезпечителна мярка става по основа на искане на наложилия я съдия-изпълнител и бездействието му не може да бъде свързано с такава последица за пазача на вещта. В тази насока са категоричните правила на чл.382 ал.2 изр.3-то от ГПК (отм., действал през м.март-май.2003 г.), възпроизведени дословно и в чл.494 ал.2 от новия ГПК (ДВ бр.59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г.). Като ликвидатор на дружеството тя е следвало от тази сума да удовлетвори кредиторите на дружеството, които са заявили в законовия срок вземанията си, в случая осъдилите дружеството за неизплатени трудови възнаграждения бивши негови работници и служители, наложили тази обезпечителна мярка в своя полза чрез съдия-изпълнителя с налагане на възбрана върху продадения впоследствие от осъдената недвижим имот. Постановлението на съдия-изпълнителя за налагане на възбраната не е съдебно решение, а удовлетворяването на вземанията на кредиторите на дружеството става по тяхно решение чрез принудително изпълнение върху имуществото му, което може да бъде както пари, движими вещи, така и недвижими имоти, като в случая продаденият склад не е бил единствената такава възможност. Той е бил предоставен на осъдената в качеството й на управител, впоследствие като ликвидатор на дружеството, да го пази и управлява, като с налагането на възбрана върху него от съдия-изпълнителя й е била отнета възможността да се разпорежда с него под страх от наказателна отговорност, а при причиняване на вреди – и на гражданска такава. С продажбата му е постигнат именно този по-близък престъпен резултат – нарушена е забраната за разпореждане с него и по този начин тя е получила възможността да получи и да се разпореди със сумата от 22 000 лв, изплатена й като негова цена от купувача. Или, макар и правилната квалификация на улесняващото присвояването престъпление да е за малко по-леко наказуемото престъпление по чл.217 ал.3 вр.ал.1 от НК(досежно предвиждащата се глоба), това не променя квалификацията на основното обвинение по чл.202 ал.1 т.1 вр.чл.201 от НК.
Неоснователни са възраженията на осъдената, че неправилно начислените от нея суми са приети като дължимо й се “трудово” възнаграждение в качеството й на управител и ликвидатор на дружеството, неправилно бил приложен критерият за периода до определянето й като ликвидатор месечното й възнаграждение да е в рамките на минималната работна заплата за страната, че размерът на присвоената сума не бил установен по безспорен и категоричен начин, на което не бил даден отговор от въззивната инстанция. Безспорно, управителят на търговско дружество действа по силата на сключен с него договор за управление от съответния негов ръководен орган. Такъв е имало сключен и с осъдената Л. А. и в него е установен принципът да й се заплаща възнаграждение според действителните резултати от дейността му, отразяващи се върху заплащането на трудово възнаграждение на неговите работници и служители. За спорния период, след приватизиране на дружеството от Л. А. и съдружниците й, самата тя е признала, че дружеството не е имало дейност, не е имало начисляване на трудови възнаграждения на негови работници и служители. На тази основа вещото лице е заключило, че й се дължи месечно възнаграждение в размер на МРЗ, очевидно изхождайки от разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ (ДВ бр.100/92 г.), с което съдът се е съгласил. Това е в разрез с характера на сключения с нея договор за управление на дружеството – като договор за поръчка и обвързаността му с резултатите от дейността й, т.е. на управителя не се гарантира възнаграждение по КТ извън реалните резултати от дейността му. В тази насока е и практиката на ВКС по спорове за изплащане на възнаграждение на освободен управител. Възприемайки заключението на вещото лице, съдът е снел от обвинението й суми, които не са й били дължими като възнаграждение в качеството й на управител на приватизираното дружество. В качеството й на ликвидатор тя е имала определено от ОС-Монтана възнаграждение в размер на 100 лева месечно, което не е променено до инкриминираната дата. Това, че тя не е имала дейност и за дейността си като ликвидатор тя не е следвало да получи такова месечно възнаграждение е могло да бъде решено от съдружниците на дружеството, пред които е била длъжна да представя периодичен отчет, което не е правила. Или, за този следващ период тя не е могла да претендира повече от определеното й от регистърния съд възнаграждение от 100 лв месечно. Върху тези суми съдът е приел, че са й дължими и лихви, съобразно указанията му по приложението на закона, очевидно и по аналогия с цитираната разпоредба на чл.245 ал.2 от КТ (в цитираната редакция ДВ бр.100/92 г.). Това също е по-благоприятно за осъдената, тъй като тези суми също са снети от обвинението й. В крайна сметка, прието е недължимост на сумата от 2 661,54 лв като разлика от тази, която сама си е начислила и дължимите й се суми за възнаграждение като управител и ликвидатор на дружеството със съответните лихви за периода, за която сума е ангажирана наказателната й отговорност и това е най-благоприятното за нея. Поради това следва да бъдат оставени без уважение оплакванията й за неправилно изведени факти по обвинението, доколкото постигнатият резултат е довел до смекчаване на отговорността й, макар и в разрез със закона, което не може да бъде отстранено в настоящето производство. Не са налице претендираните от нея основания за възобновяване на делото по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 и 2 от НПК.
Неправилното приложение на закона осъдената свързва и с незаконосъобразно наложено й наказание по чл.202 ал.3 вр.чл.37 т.6 и 7 от НК. И това оплакване е неоснователно. Съдът е бил длъжен да го наложи и с това не е нарушил закона. Тя е лишена от права като управител на дружество (заради което й качество е била определена и за негов ликвидатор), като съдът е формулирал забраната да заема длъжности като “директор на предприятие, началник на управления и самостоятелни отдели”, както и “да упражнява професия или дейност, свързана с управление и разпореждане с материални и парични ценности” за срок от по 1 година от влизане на присъдата в законна сила. Това е необходимо, за да не може да осъществява дейности, свързани с осъществяване на правомощия, водещи до сходни на обвинението й деяния и няма основание за корекция на това й наказание. И в тази насока искането й се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Поради изложените съображения и на основание чл.424 ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената Л. А. А. от Монтана за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение от 23.03.2009 г. по ВНОХД № 2/2009 г. на Окръжен съд-Монтана.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :