Р Е Ш Е Н И Е № 125 София, 27 юни 2017 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 549/2017 година. Касационното производство е образувано по касационна жалба от частния обвинител В. Т. Д. срещу решение № 128 от 16.03.2017год. на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 1287/2016г. В жалбата се релевира оплакване за явна несправедливост във връзка с определения от първоинстанционния съд размер на наложеното на подсъдимия А. Р. Х. наказание лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК. Прави се искане касационната инстанция да измени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно, поради приложението на института на „условното осъждане”, като увеличи по размер наказанието и постанови ефективното му изтърпяване. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд повереникът на частния обвинител В. Д. поддържа жалбата по изложените в нея и в представените писмени бележки основание и доводи, като допълнително прави искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. В подкрепа на искането си той сочи, че решението е постановено в нарушение на чл. 14 от НПК и чл. 54 от НК, тъй като съдилищата не са обсъждали съществено обстоятелство за индивидуализиране на наказанието, а именно-наличните в делото данни /справка от картона на водача-л.110-111 от ДП/, че подсъдимият е системен нарушител на правилата за движение като водач на МПС, което очертава високата му степен на обществена опасност, налагащо по осезателна наказателна репресия спрямо него, за да бъде поправен и превъзпитан. Частните обвинители Л. Ц. Д. и Д. П. Й., като законен представител на С. В. Д. се явявят, като не изразяват становище по жалбата на касатора. Редовно призованият им повереник - адв. А. Т., не се явява без да сочи за това уважителни причини. Представителят на ВКП изразява становище, че заявеното в пледоарията на защитника основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не е релевирано в касационната жалба на касатора и същото не може да бъде предмет на касационната проверка, а оплакването за явна несправедливост е неоснователно, тъй като съдилищата са съобразили всички относими за индивидуализирането му обстоятелства. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 273 от 10.11.2016год. по нохд № 4488/2016год. Софийският градски съд, след проведено съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК, е признал А. Р. Х. за виновен в това, че на 25.08.2015год. в [населено място], на бул.”улица”, в района на бензиностанция „име”, при управление на л.а.”марка” м.”модел”, с ДК [рег.номер на МПС] , в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на В. В. Д., като деянието е извършено след употреба на високорисково наркотично вещество-коноп, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 2, б.”б” и чл. 54, във вр. чл.58а, ал.1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, с приложение на института на чл. 66, ал. 1 от НК- за срок от пет години, както и на лишаване от правоуправление за срок от пет години, на основание чл. 343г от НК. Съдът се е произнесъл по направените съдебни разноски и по разноските, направени от частните обвинители, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба на частния обвинител В. Т. Д. Софийският апелативен съд е извършил въззивна проверка и с обжалваното решение е потвърдил присъдата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационният протест и жалбата на частния обвинител за неоснователна. Изразеното в пледоарията на повереника на частния обвинител и в писмените му бележки основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, наличието на което би довело до възможността на преценка от касационния състав за отмяна или изменяване на обжалвания съдебен акт, не може да бъде предмет на касационна проверка. Вярно е, че решаващите по фактите съдебни инстанции са пропуснали да съобразят приложената към делото справка, установяваща предишни допуснати други нарушения на правилата за движение по пътищата от подсъдимия, за които той е санкциониран по административен ред и които, ако бяха отчетени, вероятно биха довели съдилищата до други изводи свързани с индивидуализацията на наказанието по размер и съответно-за начина му на изпълнение. Липсата на съответно релевирано в касационната жалба основание по чл. 348, ал. 1, т.2 от НПК възпрепятства касационната инстанция да се произнесе по това основание, а допуснатото процесуално нарушение не е от характера на изрично посочените такива в чл. 348, ал. 3 от НПК, при които ВКС, в съответствие със задълженията си по чл. 124 от Конституцията, следва да упражни правомощието си да отмени съдебния акт и да върне делото за ново разглеждане и законосъобразното му решаване. В практиката си Върховният касационен съд многократно е имал възможността да изрази становище, че съобразно чл. 347, ал. 1 от НПК той дължи произнасяне в обжалваните части на атакувания съдебен акт, по отношение на обжалвалите лица и съобразно релевираните основания за касационна отмяна. В тези законоопределени рамки допълненията към жалба или протест по чл. 351, ал. 3 НПК или изложени в пледорария други нови основания по чл. 348 от НПК, не създават право на допълнителна касационна жалба или протест, а представляват само една процесуална възможност да се изложат допълнителни съображения към вече посочените касационни основания. Затова, с представените писмени бележки поддържани в пледоарията на повереника и развитото с тях допълнително направеното в съдебно заседание искане, не може да аргументира основание, различно от заявеното с първоначалната касационна жалба. По посоченото в касационната жалба на частния обвинител основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Диференцираното производство е проведено при условията на чл. 371, т.2 от НПК и е приключило със съдебен акт. При постановяването му съдът е спазил изискванията на чл.373, ал. 3 от НПК, като той се е произнесъл по въпросите за виновно извършеното деяние, неговата престъпна съставомерност и произтичащите от това санкции за подсъдимия Х., определена в съответствие с чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. чл. 58а, ал. 1 НК. Признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, при условията на чл.371, т.2 от НПК, е предпоставило реализация на претендираната наказателна отговорност на подсъдимия за инкриминираното престъпно деяние. Първоинстанционният съд задълбочено е оценил обществената опасност на инкриминираното престъпно деяние по чл.343, ал. 3, б.“б“, пр. 2, във вр. ал. 1, б.”в”, във вр. чл.342, ал.1 от НК и е отдал необходимото внимание на фактическите данни, свързани с личната обществена опасност на подсъдимия, младата му възраст, добри характеристични данни, изразените искрено съжаление и разкаяние за случилото се, както и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който също е управлявал автомобила си с висока скорост, като не е убегнало от вниманието на съда и отегчаващото обстоятелство, че при максимално допустимата скорост от 50км/час за пътния участък, на който е станало ПТП, подсъдимият е управлявал автомобила си със скорост, надвишавайки я с над 80км/час. При извършената преценка на обстоятелствата за индивидуализиране на наказанието по чл. 54 от НК съдът го е определил в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода, което по правилата на чл. 58а, ал. 1 от НК е редуцирал на три години лишаване от свобода. Същите тези отегчаващи и смекчаващи обстоятелства са ценени и от въззивната инстанция, която е дала отговор, защо счита оплакването на частния обвинител за явна несправедливост за неоснователно и като цяло, правилно е отчетено тяхното съотношение относими към индивидуализацията му и определено малко под средния размер предвиден за престъплението. Определеното по размер наказание, с оглед конкретиката на случая не сочи за явна несправедливост. Допуснатото от Х. нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, под влияние на наркотично вещество само по себе си, не е изключително по своята тежест и характер, тъй като единствено с него се запълва съдържанието на бланкетната норма на чл. 343, ал. 3, пр. 2, б.”б” НК и определя съставомерност на инкриминираното от обвинението деяние. Спецификата на нарушението и установената по делото проявна форма на вина-небрежност са относими към дейността на съда по определяне на вида и размера на наложеното на подсъдимия наказание, но не и към преценката за начина на изтърпяването му. На следващо място следва да се подчертае, че в теоритичен аспект и с оглед трайно установената практика на съдилищата, определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване, са различни дейности на съда. Първата от тях се основава на правилата, уредени с разпоредбите на чл. 54 - 55 от НК, а втората-на условията, изрично посочени в чл. 66 от НК. При индивидуализиране на наказателната санкция е необходимо да се търси съответствие между наказанието и тежестта на извършеното престъпление, за да се постигне изискването за съответствие, формулирано в разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от НК, за постигане на целения в чл. 36 от НК общопревантивен ефект, който обаче, не може да бъде в ущърб на другата поставена цел от законодателя-наказанието да въздейства върху подсъдимия предупредително и да му отнеме възможността да върши други престъпления, както и да доведе до положителни промени в съзнанието му към поправяне и превъзпитание и спазване на закона. При наличието на материалноправните предпоставки на чл. 66, ал. 1 от НК, законът поставя изискването за преценка дали с „условното осъждане” ще се постигнат целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения, т.е на целите на индивидуалната превенция, като това не означава, че осъждането на дееца по този начин няма да има възпитателен и предупредителен ефект върху другите членове на обществото. В светлината на изложеното, изводите на първоинстанционния съд и на въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл. 36 от НК ще бъдат постигнати чрез отлагане изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 от НК, се споделят от настоящия касационен състав. Положителните характеристични данни за подсъдимия, трудова ангажираност, наред с искрено критично отношение към извършеното и съжаление за неговите последици, дават основание да се приеме, че е налице възможност и без изолиране от обществото да настъпят положителни промени в съзнанието на дееца и той да бъде превъзпитан към спазване на законите и добрите нрави. Отлагането на изтърпяването на наказанието за максимално възможния изпитателен срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила, наред със срока от пет години на лишаване от право да управлява МПС, в необходимата степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия като водач на МПС и тази преценка на първоинстанционния и на въззивния съд се споделят изцяло от настоящия касационен състав. Ето защо, жалбата на касатора с оплакването за явна несправедливост на наказанието е неоснователна и поради това, обжалваното в тази част решение следва да се остави в сила.. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 128 от 16.03.2017год. на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 1287/2016г. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: