9 Р Е Ш Е Н И Е № 170 гр. София, 07 декември 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 573/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия К. П. Н., чрез защитника му – адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 415 / 31.10.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1012/2019 год., по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като алтернативно се претендира за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия Н. – адвокат М. К., поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Гражданският ищец, редовно призован, не изпраща представител. От негово име е депозирано възражение срещу касационната жалба, в което се излагат аргументи за неоснователността й. Подсъдимият К. Н. поддържа жалбата и моли за уважаването й. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 11/ 23.04.2019 г., постановена по н. о. х. д. № 269/2018 г., по описа на Окръжен съд - Враца, подсъдимият К. П. Н. е признат за виновен в това, че на 13.10.2015 г., в качеството си на пълномощник на Н. П. Д., управител и собственик на „.....“ Е., избегнал плащане на данъчни задължения по ДДС на същото дружество в размер на 69 000 лева, като в подадената от него данъчна декларация по чл. 125 от ЗДДС с входящ № 22171278455/13.10.2015 г. и приложения към нея отчетен регистър дневник за продажбите по чл. 124 ЗДДС за отчетния период 01.09.2015 г.- 30.09.2015 г., затаил истина, като не декларирал сделката по фактура № 1215/10.09.2015 г., с доставчик „..........“ Е. и получател „......“ Е. и по този начин избегнал плащане на ДДС в особено големи размери – 69 000 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, пр. 2, т. 2, пр. 2, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години. Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 16.11.2015 г., в качеството си на пълномощник на М. В. Д. – управител и собственик на „..........“ Е., избегнал плащането на данъчни задължения по ЗДДС на същото дружество в големи размери - 7000 лева, като в справка - декларация по чл. 125 от ЗДДС и приложения към нея отчетен регистър – дневник за продажбите по чл. 124 от ЗДДС за отчетния период 01.10.2015 г. - 31.10.2015 г., подадена от името на „...........“ Е., затаил истина като не декларирал сделката по фактура № 133/02.10.2015 г. с доставчик „..........“ Е. и получател Община – [населено място], поради което и на основание чл. 255, ал. 1, пр. 2, т. 2, пр. 2, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и „глоба“ в размер на 1000 лева. С посочената присъда подсъдимият Н. е признат за виновен и в това, че в периода от 01.01.2016 г. – 31.03.2016 г., в качеството си на пълномощник на М. В. Д., избегнал плащането на дължим корпоративен данък по ЗКПО в големи размери – 4505,37 лева за „............“ Е., като не подал от името на дружеството годишна данъчна декларация на основание чл. 92, ал. 1 от ЗКПО в ТД на НАП -София за данъчен период 01.01. 2015 г. - 31.12.2015 год., съгласно чл. 21, ал.1 от ЗКПО, поради което и на основание чл. 255, ал.1, пр. 2, т. 1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и „глоба“ в размер на 1000 лева. На основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание „лишаване от свобода“ в размер на най-тежкото, а именно три години, чието изтърпяване е отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила, като към него е присъединено наказанието „глоба“ в размер на 1000 лева. С присъдата е уважен гражданският иск, предявен от държавата, чрез Министъра на финансите, за имуществени вреди, причинени с всяко едно от трите деяния, в размер общо на 80 505, 37 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Подсъдимият останал недоволен от присъдата и я обжалвал пред Софийски апелативен съд с искане за оправдаване по повдигнатите обвинения. С решение № 415/ 31.10.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1012/2019 г., САС потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В подкрепа на възражението на касатора за това, че въззивното решение не е мотивирано, не се сочат конкретни факти, които да бъдат проверени от настоящия съдебен състав. В постановения от нея съдебен акт предходната инстанция е изложила фактическите и правните изводи, до които е достигнала, в резултат на извършения от нея въззивен контрол, отговорила е и на всички възражения, наведени с въззивната жалба, с което е постигнат стандарта, определен в разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Това обуславя неоснователността на заявеното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК касаторът аргументира с доводи, отнасящи се за първото обвинение – не деклариране на доставката на шест превозни средства / предмет на обществената поръчка/ от „.................“ Е. на „.............“ Е. и избягване по този начин плащането на ДДС в особено големи размери - 69 000 лева. Според изложеното в касационната жалба, предходната инстанция незаконосъобразно игнорирала доказателствата за това, че „.............“ Е., а не „..............“ Е., е внесло превозните средства в Република България, продало ги е на „............“ Е. и ги е декларирало пред данъчните служби. В подкрепа на посоченото било становището на ТД на НАП, изразено в реш. 1708/30.16.2017 г. по описа на НАП- Дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“, според което „..............“ Е. не е разполагало с процесните превозни средства, като това се установявало от направените в КАТ справки. Касаторът твърди, че сумата от 253 000 лева е била върната от „...................“ Е. на „............“ Е., тъй като фактурата, издадена от „.................“ Е., на която се позовавала прокуратурата, била „анулирана“ и поради това не била включена в дневника за продажби, а сумата по нея съответно не била декларирана като приход. Посочената сума била изтеглена по нареждане на собственика на „...............“ Е. М. Д. от упълномощения от него св. Р. Б., който според касатора е истинският собственик на „.................“ Е.. По сметката на подсъдимия останали 160 000 лева от посочената сума, като на основание чл. 29 от ЗДДФЛ само върху нея той дължал данък, в качеството му на физическо лице. На първо място следва да се посочи, че част от аргументите на касатора се отнасят до обосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт, като се прави искане да бъде приет за установен фактът, че не „.................“ Е., а „.....................“ Е. е продало превозните средства на „...............“ Е., поради което първото дружество не било длъжно да декларира получената сума по договора за доставка. Това искане не държи сметка за спецификата и естеството на касационната проверка. Извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност, във връзка със спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че въззивната инстанция е анализирала събраните по делото доказателствени източници, при съблюдаване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената й дейност, които да пораждат съмнение в изводите й относно доказаността на приетите за установени факти. Същите възражения, които се излагат в касационната жалба са били направени и пред въззивния съд, който им е дал мотивиран отговор в обжалваното въззивно решение, изпълнявайки задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Законосъобразно въззивната инстанция е използвала за основа на своите изводи събраните по делото писмени доказателства – документите, отнасящи до регистрацията и управлението на „..................“ Е. / т. 23, л. 59 – 63 от ДП; т.15, л . 54 от ДП/ и „ПРО ЕКС“ Е. / т. 5 и т. 9 от ДП/, както и справките от НАП и от Информационно обслужване за издаване на КЕП- квалифициран електронен подпис / т. 9, л. 2 -3 и л.4; т.10, л. 55, л. 58, л. 164 -189 от ДП/, които категорично сочат подсъдимия като лицето, реално управляващо и представляващо двете дружества, както пред трети лица, така и пред данъчните органи. Въз основа на тях контролираният съд обосновано е приел, че подс. Н. е титуляр на КЕП, чрез който по електронен път е подавал справките - декларации по ДДС за същите дружества. Въззивната инстанция е изградила фактическите и правните си изводи и въз основа на събраните по делото документи, свързани с провеждането на обществената поръчка, обявена от [община] за доставка на шест превозни средства / т. 3, т. 4 и т. 12 от ДП/. С оглед на визираното в тези документи и въз основа на приложеното по делото пълномощно / т. 3, л. 190-192 от ДП/, контролираният съд е приел правилно, че подсъдимият е упълномощеното от св. М. Д. лице, което е представлявало „...............“ Е. в процедурата по провеждането на поръчката. Заключението на съдебно – графическата експертиза / СГрЕ- т. 7 от ДП/ е дало основание на предходната инстанция да приеме, че подсъдимият, като представляващ „................“ Е. е подписал на договор № 228/01.10.20215 г. с [община] за доставка на 6 – те превозни средства, както и приемо - предавателния протокол / т. 12, л. 28 от ДП/, с който ги е предал на общината. Изводът, че „.................“ Е. реално е управлявано от подс. Н., а не от неграмотния свидетел М. Д., въззивната инстанция е формирала и въз основа на приобщените по делото по съответния процесуален ред множество писмени документи – молби, писма, справки и декларации, адресирани до различни институции, подадени и подписани от подс. Н., като пълномощник на собственика и управителя на „................“ Е.. Видно от заключението на СГрЕ / т.7 от ДП/ такива документи са нотариално заверените декларации, издадени от името на св. М. Д. за произхода на 6 – те превозни средства, ръкописният текст, в които е изписан от подс. Н., както и фактура № 133/ 02.10.2015 г. за доставка на 6 бр. превозни средства от „..............“ Е. на [община], в която подсъдимият е положил подпис на мястото на „съставил М. Д.“. В тази връзка въззивната инстанция е обсъдила възражението на касатора, че св. Р. Б. е истинският собственик на „...............“ Е. и аргументирано го е отхвърлила, като е преценила, че то се опровергава както от показанията на посочения свидетел, така и от визираните по-горе документи. Въпреки че и св. Б. е бил упълномощен да представлява собственика на „................“ Е. / св. М. Д./, нито един от документите по делото не е изготвен или подписан от него. Въззивният съд е мотивирал заключението си, че подсъдимият е бил реалният управител на „...............“ Е. и „................“ Е., като е съобразил и обстоятелството, че справките - декларации по ДДС и дневниците за покупки и продажби на двете дружества са подавани по електронен път с КЕП, чийто титуляр е К. Н.. Този извод на въззивния съд се подкрепя и от факта, че кореспонденцията с НАП, свързана с извършените ревизии на „..............“ Е. и „.................“ Е. е осъществявана по електронен път, от електронния адрес на подс. Н.. На същия адрес са изпратени и съответно получени заповед за възлагане на ревизия, ревизионен акт, акт за прихващане или възстановяване, а от него е изпратена от подсъдимия молба за продължаване на срока за подаване на възражение срещу ревизионния доклад. В същото време е установено, че св. М. Д. не е подписвал или подавал каквито и да било документи пред данъчните служби, както и такива, свързани с участието на „............“ Е. в процедурата за обществена поръчка, обявена от [община]. Всичко изложено е дало основание на предходната инстанция да изгради законосъобразно и правилно заключение относно авторството на деянията. Въззивният съд е обсъдил и възражението на защитата за това, че „..............“ Е. е придобило превозните средства, предмет на обществената поръчка от „...............“ Е., а не от „....................“ Е., като правилно го е отхвърлила, поради опровергаването му от доказателствената съвкупност. Действително, в доказателствения материал, събран в хода на досъдебното производство, се съдържат справки - декларации по ЗДДС и дневници за покупко - продажби, подадени от „................“ Е. / т. 10, л. 18-20 от дос. пр./, в които са отразени покупките на 5 бр. МПС от същия вид, като тези, доставени на [община], закупени от „А. а.“ през месец април 2015 год. Приложени са и пет броя фактури за закупуване от „................“ Е. на 5 бр. МПС от същия вид, марка, модел и № на рама / т. 10, л. 192 - 196 от дос. пр./, като тези, доставени от „.........“ Е. на [община]. Установено е по несъмнен начин по делото, че „...............“ Е. е кандидатствало за участие в процедурата по първата обявена от [община] обществена поръчка за доставка на превозни средства от посочения вид. Процедурата по нея е била прекратена, като една от причините е наличието на задължения на „...............“ Е. към държавата, което е законова пречка за неговото участие. По делото липсват доказателства, а и касаторът не сочи такива, от които да се установява, че след като посочената процедура е била прекратена „..............“ Е. е продало на „..........“ Е. същите превозни средства. Действително, по делото не са налице и преки доказателства за това по какъв начин „.............“ Е. е придобило същите превозни средства. Сведения в тази връзка се съдържат в показанията на св. С. Л. /бивш тъст на подсъдимия/, от които се установява, че той е предоставил на своя зет, в качеството му на представляващ „................ Е., паричен заем за закупуване на товарни автомобили във връзка с участието му в процедурата по обявената обществена поръчка, като впоследствие закупените превозни средства били докарани и престояли около месец в гараж „К.“ ЕАД, находящ се в [населено място], преди да бъдат предадени на общината. В потвърждение на изложената от него информация св. Л. е представил договор за заем от 13.07.2015 г., приобщен от първоинстанционния съд към доказателствения материал, събран по делото /л. 122 от НОХД № 269/2018 г./. Посочените показания кореспондират с изложеното от св. М. М. в хода на първоинстанционното съдебно следствие за това, че същият е участвал в превозването на товарните автомобили от гаража на „К.“ ЕАД до [община]. Визираните доказателства са косвено потвърждение на факта, че „......................“ Е. е доставило на „................“ Е. товарните автомобили, предмет на обществената поръчка, за която доставка е съставена фактура № 1215/ 10.09.2015 г. на стойност 414 000 лева, с начислено ДДС в размер на 69 000 лева / т. 15, л. 54 от ДП/. Въз основа на посочената фактура на 06.10.2015 г. „................“ Е. е превело по банков път с платежно нареждане по сметката на „..............“ Е. в И. А. банк сумата от 414 000 лева, а превозните средства са били доставени на [община]. При това положение правилно и законосъобразно въззивният съд е преценил, че доставката, за която е съставена визираната фактура, е реална, след като стоките са заплатени по банков път и доставени на получателя. Законосъобразен е и изводът на предходната инстанция за неоснователност на твърдението на касатора, че доказателство за нереалността на сделката е „анулирането“ на фактурата. Всъщност, основанието, въз основа на което подсъдимият в качеството на пълномощник на „...................“ Е. е превел на 07.10.2015 г. обратно част от сумата 414 000 лева, а именно 253 000 лева по сметка на „ПРО ЕКС“ Е. в И. А. банк, е „възстановяване на средства по фактура“, а не „анулиране“ на фактурата. Изискванията на ЗДДС и ППЗДДС досежно анулирането на погрешно съставени документи или поправени документи са императивни, а в случая липсват каквито и да било доказателства, че те са били спазени. Съгласно разпоредбата на чл. 115, ал.1 от ЗДДС при развалянето на доставката, към фактурата се издава писмено известие, което следва да съдържа определени реквизити, един от които е посочването на основанието за анулиране на съответния документ. Платежно нареждане, в което е отразено „възстановяване на средства“ не е „писмено известие“ по смисъла на ЗДДС и ППЗДДС, поради което не може да се приеме, че чрез него е „анулирана“ визираната фактура. Обстоятелството, че подсъдимият е „върнал“ обратно само част от сумата получена от „................“ Е. / а другата част е изтеглил лично/ също опровергава твърдението, че фактурата е била „анулирана“. С оглед на това, законосъобразно въззивният съд е приел, че подсъдимият е бил длъжен да включи въпросната фактура в дневника за продажби и в справката – декларация по ДДС за периода 01.09.- 30.09.2015 г., подадени от него в качеството му на пълномощник на „................" Е., а като не е сторил това е избегнал плащането на дължим ДДС в особено големи размери – 69 000 лева- престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, пр. 2, т. 2 пр. 2 от НК. Неоснователно е и твърдението, че подсъдимият следвало да отговаря само за сумата от 160 000, която изтеглил като физическо лице и не декларирал по силата на чл. 29 от ЗДДФС като доход от друга стопанска дейност. В подкрепа на това твърдение защитникът сочи реш. 1708/30.16.2017 г. по описа на НАП- Дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“. Посоченото решение се отнася до констатации на данъчните органи, свързани с извършена данъчна проверка на доходите на подсъдимия като физическо лице и от тях не могат да се правят изводи за задълженията му, произтичащи от разпоредбите на ЗДДС, в качеството му на пълномощник на ЮЛ - „..........“ Е.. С жалбата се претендира наличието и на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, но доколкото в негова подкрепа не се сочат каквито и да било доводи, при отсъствие на правомощие за служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че не дължи отговор. В заключение следва да се посочи, че при постановяване на въззивния съдебен акт не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, които да налагат неговото отменяне или изменяне, поради което същият следва да бъде оставен в сила. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 415/ 31.10.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1012/2019 год., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.