9 Р Е Ш Е Н И Е № 143 В ИМЕТО НА НАРОДА гр. София, 16.12.2019 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2729 по описа за 2018 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № V-138/ 12.01.2018 г. по гр.д. № 1340/ 2017 г. в частта, с която Бургаски окръжен съд, потвърждавайки решение № 1162/ 01.08.2017 г. по гр.д. № 3970/ 2016 г. на Бургаски районен съд, е отхвърлил исковете на К. В. Д. срещу „Уникредит Булбанк“ АД, П. К. К., извършващ стопанска дейност като едноличен търговец под фирма ЕТ „К. – П. К.“, Д. В. Д. и Ж. В. М. (Д.), квалифицирайки ги както следва: · за унищожаване на упълномощителната сделка, извършена от К. В. Д. с пълномощно рег. № 506/ 08.02.2005 г. на нотариус с рег. № 458 по описа на НК на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД и · за прогласяване недействителността на договора по н.а. № 87/ 23.02.2005 г. за учредяване на ипотека до 1/ 3 идеални части от един жилищен имот в [населено място]. Решението е допуснато до касационен контрол при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за преосмисляне на практиката на ВКС по материално-правния въпрос за съотношението между основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато с предявения иск увреденият твърди, че поради слабоумие е в трайна неспособност да разбира или да ръководи онези свои правни действия, които изискват умствена пълноценност и в такова състояние е сключил атакуваната сделка. По повдигнатия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е преходна, кратковременна. Нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или старческо слабоумие). Тези основания за недействителност се прилагат и за едностранните сделки (чл. 44 ЗЗД). Правото на иск по чл. 31, ал. 1 ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. Тя започва да тече от деня на сключване на договора, респ. на извършване на едностранната сделка (чл. 32, ал. 2 ЗЗД). Правото на иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД не се погасява по давност. Мотиви към отговора: Сравнителният анализ на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 31, ал. 1 ЗЗД извежда общност. Тя е в основанието (причината) за недействителност – липсата на воля. При договорите волята е необходима за постигане на съгласие (основен елемент на фактическия състав на договора), а при едностранните сделки - за извършването им, доколкото и при тях чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 и чл. 31, ал. 1 ЗЗД се прилагат съответно. Законът свързва осъществяването на фактическите състави по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД и по чл. 31, ал. 1 ЗЗД с различни санкции. В първия случай - с възможно най-тежката гражданско-правна - договорът е абсолютно нищожен и всеки субект с правен интерес може да се позове, че не е породил правни последици чрез иск, довод или възражение. Във втория случай договорът е унищожаем. Правото на унищожаване по правило се упражнява съдебно, принадлежи само на материално легитимирания субект, а договорът поражда правни последици до влизане в сила на конститутивното решение по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. С оглед установената общност в основанието на двата фактически състава за недействителност с огромно практическо значение е критерият, който ги разграничава в хипотезите, в които дееспособно лице е сключило договор/ извършило едностранна сделка. Основанието по чл. 31, ал. 1 ЗЗД изрично визира дееспособността като юридически факт, пораждащ правото на унищожаване. Съдебната практика и правната теория с основание приемат обаче, че и дееспособно лице, а не само напълно недееспособното (малолетното или поставеното под пълно запрещение) е адресат на основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно не дееспособността е разграничителният критерий за двете основания. Разграничителният критерий не е и в наличието, респ. в липсата на изявена воля. Фактическият състав на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД обхваща случаи, когато воля не е изявена (например договор в писмена форма с неавтентичен подпис или с подправено съдържание) или когато изявяването й следва се приравнява към липса на воля (например при насилие). Този фактически състав обаче обхваща и случаи, в които воля има, но обстоятелствата по нейното изявяване я изключват (например шега или учебен пример). Фактическият състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД изисква изразена воля, но след като и дееспособни лица, изявили воля, са сред адресатите на основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, и волеизявлението от дееспособно лице не е необходимото и достатъчно условие за провеждане на разграничението. Практиката на ВКС провежда разграничителния критерий, като го поставя в т.нар. „съзнавано“ и „несъзнавано отсъствие на воля“ (решение № 251/09.05.2006 г. по гр.д. № 173/ 2005 г., II-ро ГО, решение № 1344/ 01.08.2002 г. по гр.д. № 1864/ 2001 г., решение № 813/ 07.09.2011 г. по гр.д. № 256/ 2010 г., решение № 309/ 14.07.2011 г. по гр.д. № 1890/ 2010 г., решение № 59/ 24.07.2013 г. по гр.д. № 392/ 2012 г., все IV-то ГО, решение № 157/ 24.06.2015 г. по гр.д. № 252/ 2014 г., III-то ГО и други). Приема се, че „разликата между нищожността на сделката поради липса на съгласие и унищожаемостта поради неразбиране на значението на действията е в субективния момент – в първия случай липсата на воля е съзнавана (мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключването на договора), а във втория – неосъзната“. Този разграничителен критерий е базиран на правната теория, но търпи критика. Първо, обективното ни право не дефинира ползваните понятия. Второ, те не могат да се свържат към никой от елементите, които характеризират волеизявлението, а липсата на поне единия от тези елементи е във фактическия състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД - „ … не е могло да разбира …“ (интелектуалния) „ … или да ръководи действията си.“ (волевия). Трето, провеждането на критерия води до несправедливи резултати. Той поставя във втората група случаи (на „несъзнавано отсъствие на воля“) дееспособното лице, които към сключването на договора не е било в състояние да разбира и/ или да ръководи действията си, а състоянието му е трайно (причината е в душевна болест или старческо слабоумие). При т.нар. „съзнателна липса на воля“ дееспособното лице, а и неговите наследници по закон, разполагат с неограничена във времето възможност да предявят иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. За разлика от дееспособното, но слабоумно лице, за което неспособността да разбира или да ръководи действията е трайна и характерна. Поставено в адресатите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, то следва да упражни по съдебен ред правото на унищожаване в краткия 3-годишен срок на погасителната давност с начало деня на сключване на договора (чл. 32, ал. 2 ЗЗД). Едва ли законодателят разчита, че в този период лицето, което макар и дееспособно, е в трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си, ще изпадне в състояние на т.нар. „светъл момент“. При някои душевни заболявания „светлите моменти“ са изключени (напр. олигофрения, дебилност), а при другите са внезапни и краткотрайни (напр. при старческото слабоумие). Едва ли законодателят разчита и на това, че в 3-годишния срок на погасителната давност заинтересувано лице или прокурор ще иницира и проведе успешно производство за поставяне под запрещение, за да е възможно искът по чл. 31, ал. 1 ЗЗД да бъде предявен от настойника или със съдействието на попечителя. Действието на решението за поставяне под запрещение е конститутивно, не установява от кога е могло лицето да се постави под запрещение, а успешното провеждане на иска по чл. 5 ЗЛС е без значение за сключените договори преди влизането му в сила (ППлВС № 5/ 13.02.1980 г.). Още по-малко може да се приеме законодателят да е разчитал, че в тези случаи ответникът по иска ще съобрази неравностойното положение на съконтрахента си, ще го пожали и по морално-етични съображения ще спести възражението за погасителна давност или че всеки подобен случай може да се разреши на плоскостта на злоупотребата с право (така както е решение № 59/ 24.07.2013 г. по гр.д. № 392/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО). Провеждането на този разграничителен критерий поставя сред адресатите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД значителна група дееспособни лица, за които съдебната защита чрез иск за унищожаване на договора по чл. 31, ал. 1 ЗЗД е обективно невъзможна или среща значителни затруднения, доколкото изисква успешното провеждане на иска по чл. 5 ЗЛС. Тези лица, макар и дееспособни (по действащото ни право дееспособността се придобива по формален критерий – навършването на 18-годишна възраст) поради своите душевни заболявания са в неравностойно положение. Следователно провеждането на критерия „несъзнавана липса на воля“ води до нетърпимия правен резултат погасителната давност да (из)тече по отношение на физически лица, които са в невъзможност или са съществено затруднени да защитят правата си, засегнати от „унищожаемия“ договор а да не тече за случаите на т.нар. „съзнавана липса на воля“, в която подадат все дееспособни лица, за които исковата защита не е изключена или затруднена. Различен е регулативният потенциал на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, а го проявява използваният от законодателя изказ: „Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си“. Чрез изказа „при сключването му“ законодателят не акцентира върху релевантния момент за преценката дали договорът е при основание за недействителност. За всички те този момент е един и същ – фактическият състав на основанието за недействителност следва да е осъществен към сключването на договора/ към извършването на едностранната сделка. Следователно друг е замисълът на законодателя. Разграничителният критерий между основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД той обвързва с елементите, характеризиращи волеизявлението (интелектуален и волеви) и го свързва с това, дали тяхното отсъствие е временно, преходно (дееспособното лице само към/ „при сключването“ на договора е неспособно да разбере и/ или ръководи действията си) или е трайно, характерно (при дееспособните лица, страдащи от душевно заболяване или старческо слабоумие). Първата група случаи попадат в обхвата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, без значение каква е причината за временното и преходно състояние на неспособност. Причината може да е обективна (напр. патологичен афект, сомнамбулизъм, хипноза, шок в следствие на травма, треска, нервна криза) или субективна (напр. пиянство, консумация на наркотици или други упойващи вещества). Причината има значение за деликтния състав по чл. 47, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗД, неспособният да разбира или ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от него. Причината няма значение за фактическия състав по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. При настъпване на очакваното, характерно, обичайно за всички тези случаи възстановяване на способността за разбиране и ръководене на действията, дееспособното лице разполага с възможност да предяви иска за унищожаване на договора по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. 3-годишният срок на погасителната давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД с начало деня на сключване на договора е достатъчен да излезе от временното състояние, изключило интелектуалния и/или волевия елемент на неговото волеизявление и да прецени дали да атакува договора. В приложното поле на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД попадат всички останали случаи, в които лицето е дееспособно, но поради душевна болест или старческо слабоумие е в трайна неспособност за разбиране или ръководене на действията (душевна болест или старческо слабоумие). Този разграничителен критерий провежда решение № 566/ 08.07.2009 г. по гр.д. № 2095/ 2008 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. Съображенията за това, защо въпреки констатираното противоречие в практиката на ВКС не е налице хипотезата на чл. 292 ГПК, са в определението по чл. 288 ГПК по настоящото дело. Правото на иск за прогласяване на нищожността, включително при основанието по чл. 26, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, не се погасява по давност. Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че аргумент за различен разграничителен критерий от временния или траен характер на състоянието на неспособност за разбиране или ръководене на действията от дееспособното лице произтича от чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Тълкуването й във връзка с ал. 1 на чл. 31 ЗЗД налага следните изводи. Правото по чл. 31, ал. 1 ЗЗД законодателят поставя в личната преценка на неговия носител. Наследници имат по изключение възможност да упражнят правото, което преживе наследодателят не е упражнил. Чл. 31, ал. 2 ЗЗД я поставя под две допълнителни, алтернативни предпоставки: ако преди смъртта е било поискано поставянето на наследодателя под запрещение или ако доказателството за недееспособността произтича от самия договор. Първата се обяснява с възможността след сключване на договора наследодателят да е изпаднал в трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си (старческо слабоумие, душевна болест или кома). Това ново негово състояние е изключило възможността му за лична преценка. Производството за поставяне под запрещение е било иницирано, но смъртта на наследодателя го е прекратила. Тогава правото по чл. 31, ал. 1 ЗЗД преминава (по изключение) върху неговите наследници. Втората алтернативна предпоставка осъществява самият договор/ едностранна сделка. Той следва да е „доказателство“ в подкрепа на твърденията на наследниците, предявили иска за унищожаване, че правото по чл. 31, ал. 1 ЗЗД е възникнало за наследодателя. Самото волеизявление следва да е индиция (едно от доказателствата), че наследодателят, макар и дееспособен, към/ при сключването на договора не е могъл да разбира или да ръководи постъпките си. Например когато сключеният договор/ извършената едностранна сделка е лишен/а от всякаква правна и житейска логика за наследодателя (дарение на единствено жилище, в което наследодателят живее към сключване на договора, дарение на всички влогови и парични средства в момент, в който наследодателят не разполага с доходи, апорт в капитала на дружество, с което наследодателят няма връзка). Така също и когато начинът, по който волеизявлението е извършено, е „доказателство“ за временната неспособност за разбиране или ръководене на действията (например ръкописният текст на договора е изготвен от наследодателя с нехарактерен за него хаотичен, логически несвързан изказ и/ или с необичаен почерк). И тогава правото по чл. 31, ал. 1 ЗЗД преминава (по изключение) върху неговите наследници. Чл. 31, ал. 2 ЗЗД не придава допълнителни предпоставки към основанието за унищожаемост по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, нито обяснява фактическия му състав. В чл. 31, ал. 1 ЗЗД са всички юридически факти, които пораждат правото. Чл. 31, ал. 2 ЗЗД урежда допълнителните, алтернативни предпоставки то да премине към наследниците, когато наследодателят не го е упражнил преживе. Законодателят поставя по правило правото по чл. 31, ал. 1 ЗЗД в личната преценка на неговия носителя, а по изключение – на наследниците с цел да избегне злоупотреби, когато се упражнява от тях. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като провери обжалваното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема жалбата основателна. Съображенията са следните: Въззивният съд правилно е установил фактическата обстановка. Той е намерил, че в необходимата форма (писмена, с нотариална заверка на подписа) на 08.02.2005 г. ищецът и неговият брат ответникът Д. В. Д. са упълномощили сестра си, ответницата Ж. В. М., да учреди договорна ипотека върху съсобственото им жилище в [населено място] в обезпечение на договор за кредит, отпуснат от Банка „Х.“ АД, правоприемник на която е ответникът „Уникредит Булбанк“ АД, в полза на ответника П. К. Канделов, като ЕТ „К. – П. К.“. Жилището е собственост на бащата на ищеца В. К. Д., а след неговата смърт през 1999 г. е наследено при равни дялове от трите му деца (чл. 5 ЗН). Ответницата Ж. В. М. е учредила ипотеката в полза на банката с договор по н.а. № 87/ 23.02.2005 г. в качеството на съсобственик и пълномощник на своите братя, легитимирайки се с пълномощно рег. № 506/ 08.02.2005 г. на нотариус с рег. № 458 по описа на НК. Към упълномощителната сделка ищецът е дееспособен – на 40-годишна възраст (чл. 2 ЗЛС), а решението за поставянето му под ограничено запрещение е влязло в сила на 25.07.2012 г. Въззивният съд е намерил, че упълномощаването за учредяване на ипотека върху наследената от ищеца К. В. Н. 1/ 3 ид. част от жилището той е извършил, без да е могъл да разбира и да ръководи действията си. Причината е в заболяването, от което страда от раждането – умствена изостаналост (дебилитатас) – торпиден вариант. По причина на душевното заболяване интелектуалният му капацитет варира в рамките на 50 – 69 % от обичайния и съответства на интелектуалното развитие на дете на възраст между 9 и 12 години. Умственият дефицит се характеризира с интелектуално-паметова редукция, непълноценни когнитивни и не добре развити екзекутивни функции. Заболяването не му позволява пълноценно да мисли, разбира и заучава, да планира и решава, да осмисля и предвижда последствията от действията си. Податлив е на манипулации. Склонен е към импулсивни реакции и необмислени постъпки. В състояние е да извършва нискоквалифицирана работа, да поддържа социални взаимоотношения и да изпълнява елементарни задачи. Това се отнася и за датата 08.02.2005 г., когато с пълномощно с нотариална заверка на подписа той упълномощава сестра си да учреди ипотеката. Тези доказателства, събрани от заключението на съдебно-психиатричната експертиза, установяват, че дееспособният към 08.02.2005 г. ищец поради душевното заболяване се е намирал в трайна невъзможност да разбира свойството и значението на упълномощаването за учредената ипотека. Въпреки това въззивният съд е приел, че извършената от него едностранна сделка е унищожаема на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Изводът е направил, квалифицирайки случая като т. нар. „несъзнавано отсъствие на воля“. Приел е за основателно възражението за погасителна давност от ответната Банка, намирайки че към образуване на делото (на 08.07.2016 г.) е изтекъл 3-годишния срок на погасителната давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД. Така е достигнал до извода, че ответницата Ж. В. М. има надлежна представителна власт да учреди ипотеката и върху наследените от брат й, ищецът К. В. Д., 1/ 3 ид. части от жилището в [населено място], а е отхвърлил и иска, че в тази част договорът по н.а. № 87/ 23.02.2005 г. не е породил правни последици. К. състав е длъжен да отмени решението поради допуснатото нарушение на материалния закон и да реши спора по същество. Не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия. След като ищецът страда от душевното заболяване, което го е поставило в трайна невъзможност да разбира и да ръководи действията по извършената от него на 08.02.2005 г. упълномощителна сделка за учредяване на договорна ипотека, а състоянието му не е временно, с краткотраен характер, сделката е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. Тя не е породила правни последици. И. на погасителната давност за нея не се прилага, а възражението на банката по чл. 32, ал. 2 ЗЗД е неоснователно. Договорът по н.а. № 87/ 23.02.2005 г. ответницата Ж. В. Д. е сключила като пълномощник на ищеца, но без да разполага с надлежна представителна власт да учреди ипотека върху неговите 1/ 3 ид. части от жилището в [населено място]. Така той е сключен при висяща недействителност, но предявеният иск, с който ищецът го атакува, изключва възможността ненадлежно представляваният да го потвърди. Следователно основателни са исковете за прогласяване нищожността на упълномощителната сделка, извършена от ищеца на 08.02.2005 г. и на договора по н.а. № 87/ 23.02.2005 г. за учредяване на ипотека върху неговите 1/ 3 ид. части от апартамента. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответниците следва да се поставят държавните такси по разглеждането на делото, от които ищецът е бил освободен. Те възлизат на общата сума 348.54 лв. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 138/ 12.01.2018 г. по гр.д. № 1340/ 2017 г. на Бургаски окръжен съд в допуснатите до касационно обжалване части. По искове на К. В. Д., от [населено място],[жк][жилищен адрес], ет. 1, ап. 1, ЕГН [ЕГН], срещу Д. В. Д., с.а., ЕГН [ЕГН], Ж. В. Д. от [населено място],[жк][жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], „Уникредит Булбанк“ АД със седалище и адрес на управление [населено място], пл. „Света Неделя“ № 7, ЕИК[ЕИК], и П. К. К., извършващ стопанска дейност като едноличен търговец ЕТ „К. – П. К.“, ЕИК[ЕИК]: · прогласява за нищожна на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД упълномощителната сделка, извършена от К. В. Д. с пълномощно рег. № 506/ 08.02.2005 г. на нотариус с рег. № 458 по описа на НК и · признава, че договорът по н.а. № 87/ 23.02.2005 г. не поражда действие в частта по учредената ипотека върху притежаваните от К. В. Д. 1/ 3 идеални части от апартамент № 1, находящ с в [населено място], к-с „Изгрев“, блок 25, вход 9, етаж 1, със застроена площ от 75.41 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, антре, баня и тоалетна при границите, описани в нотариалния акт. ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, Ж. В. Д., Д. В. Д. и П. К. К. да заплатят на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса в размер на 348.54 лв. в полза на държавния бюджет по сметката на Върховен касационен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.