7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 173 София, 19.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова ч.т.дело № 393/2022 година Производството по делото е образувано по: 1. Съвместна частна касационна жалба, подадена от Л. Н. М. и Г. Н. М., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 2293 от 24.08.2021 г. по ч.гр.д. № 2539/2021 г. на Апелативен съд – София, пети състав, в частта, с която е потвърдено определение № 26238 от 26.04.2021 г. по т.д. № 19/2021 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове и 2. частна касационна жалба на „Инвестбанк“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу същото определение, в частта, с която е потвърдено определение № 263107 от 08.06.2021 г. по т.д. № 19/2021 г. на Софийския градски съд за оставяне без уважение молбата на банката за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над 720 лв. до пълния претендиран размер от 36 000 лева, с ДДС. Частните касатори – ищци поддържат всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на атакуваното определение. Считат, че независимо от правилността на отделните аргументи на апелативния съд, при съвкупната им преценка и тълкуване съобразно приетото от фактическа страна, крайният правен извод за липса на правен интерес от предявените искове е неправилен. Според частните касатори, в случая не става въпрос дали те ще имат качество на длъжници на две лица, когато бъде прогласено за нищожно вписването в ТРРЮЛНЦ – преобразуване чрез вливане на ТБ“Виктория“ ЕАД в „Инвестбанк“ АД, а техният интерес ще бъде засегнат в хипотезата, когато, след като са изпълнили задължението си към правоприемника, бъде прогласена нищожността на преобразуването. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулираи следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на искове по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписани обстоятелства, относно вписан договор за преобразуване чрез вливане, при условие, че правното положение на ищеца е засегнато от вписаното обстоятелство и би се променило вследствие заличаването, доколкото ответникът претендира да му бъде кредитор именно по силата на извършеното преобразуване и 2. Налице ли е правен интерес за предявяване на искове за установяване на несъществуване на вписани обстоятелства по партидата на ответното дружество в конкретния случай, както и евентуално за нищожност на същите вписани обстоятелства, при условие, че последиците при евентуално уважаване на предявените претенции ще имат действие занапред. Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС : решение по т.д. № 5/2012 г., решение по т.д. № 33/2009 г. на II т.о. и решение по т.д. № 54/2016 г. на I т.о. При условие на евентуалност, частните касатори поддържат допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.276, ал.1 ГПК по делото е депозиран писмен отговор от „Инвестбанк“ АД, чрез процесуален пълномощник, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, е по същество се иска потвърждаване на атакувания съдебен акт, с присъждане на разноски. В частната касационна жалба, депозирана от „Инвестбанк“ АД, се поддържат оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на първостепенния съд за отхвърляне на искането на банката за присъждане на разноски за разликата над 720 лв. до 36 000 лева. Твърди се, че въззивният съд, макар и да е приел, че са предявени два иска – иск за установяване нищожност на договор за сливане, който е оценяем, и иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, който е неоценяем, неправилно е определил адвокатското възнаграждение само върху неоценяемия иск и то в минимално предвидения размер. Според частния касатор, съдът неоснователно е намалил размера на претендираното адвокатско възнаграждение, без да отчете всички обстоятелства по делото, касаещи обема на извършените процесуални действия. По съображения, подробно развити в частната касационна жалба, се моли за отмяна на атакувания съдебен акт и присъждане на всички сторени от банката разноски. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС, обективирана в постановени определения по: ч.т.д. № 643/2012 г., ч.гр.д. № 449/2016 г. и ч.гр.д. № 408/2011 г. Твърди се и противоречие с практика на Върховния административен съд – решение по адм.дело № 7645/2016 г. Поддържа се и допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Следва ли ответникът да търпи финансови загуби, изразяващи се в договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, при условие, че ищците са инициирали съдебно производство, и на по-късен етап, когато са извършени процесуални действия, производството е прекратено; 2. Допустимо ли е при прекратяване на съдебното производство поради липса на правен интерес, ответникът да търпи вреди, изразяващи се в реално договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, което съдът не е присъдил в пълен размер и 3. За да бъде обосновано определението, следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства. Посочена е и практика на ВКС – решение по т.д. № 394/2017 г., I т.о. и определение по гр.д. № 558/2016 г., I г.о. В постъпил писмен отговор от ответниците по тази частна касационна жалба, се поддържат доводи за правилност на въззивното определение, с искане за потвърждаването му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване отделни съдебни актове, макар и обективирани в общо определение по ч.гр.д. № 2539/2021 г. на Апелативен съд – София. За да потвърди определението на първостепенния съд за прекратяване на производството по делото, образувано по предявени от Л. М. и Г. М. срещу „Инвестбанк“ АД искове за прогласяне нищожността на сключения между „Инвестбанк“ АД и ТБ „Виктория“ ЕАД договор за преобразуване, поради нарушаване на императивното изискване за форма на частните документи, с които се учредяват, променят или прекратяват права върху недвижими имоти на осн. чл.689, ал.2, изр.2, вр. с чл.576 ГПК, и за прогласяване нищожността на вписаните обстоятелства в ТРРЮЛНЦ, с последицата по чл.30 от ЗТРРЮЛНЦ, въззивният съдебен състав, след преценка на данните по делото и извършените от страните процесуални действия, е приел, че независимо от неизпълнените от ищците указания за отстраняване нередовността на исковата молба по първия иск и наличие на предпоставки за връщането й в тази част, исковите претенции са недопустими, поради липса на правен интерес. Съдът се е позовал на предвидената в чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ активна легитимация по исковете за защита срещу порочни вписвания в Търговския регистър, както и на непротиворечивата съдебна практика, според която: активно легитимирано да води предвидените в тази норма искове е и неучастващо в регистърното производство лице, чието правно положение е засегнато от вписаното обстоятелство и би се променило вследствие на заличаването му; преценката за наличие на правен интерес за третото лице от воденето на установителен иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ е винаги конкретна, обусловена от твърденията за засегнати негови съществуващи реални права и вида на търсената защита, и кумулативно – от възможността като последица при успешно провеждане на иска да се постигне целеното изменение в съществуващото правно положение на ищеца. Апелативният съд е констатирал, че ищците извеждат правния си интерес за предявения установителен иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ от наличието на търговски спорове относно дължими суми по договор за банков кредит и относно учредено, във връзка с посочения договор, ипотечно право. Наличието на висящи търговски спорове, за което ищците, в изпълнение на дадени от СГС указания, са представили доказателства, не е възприето като обстоятелство, обосноваващо правен интерес за ищците да искат установяване нищожността на договора за преобразуване, както и прогласяване нищожността на вписано обстоятелство – вливането на една банка в едноличния й собственик. Въззивният съдебен състав е преценил: всички възможни хипотези от изхода на висящите търговски спорове между страните; процесуалноправните последици при настъпило правоприемство в хода на тези процеси, публичността на отразените в регистъра обстоятелства и действието им спрямо всички. В резултат на обективираните в мотивите към определението съображения, не е възприел твърдението, че ищците ще имат, или няма да имат качеството на длъжници по отношение на две лица едновременно. Съдът е посочил, че изпълнението на задължение към лице, което към момента на изпълнението се легитимира като кредитор, съобразно отразеното в търговския регистър, би било валидно. Апелативният съд е извел извод за неоснователност на частната жалба на банката срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на първата инстанция, в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на разноски за разликата над 720 лв. до пълния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение - 36 000 лева. Независимо от принципното становище на съда за дължимостта на разноски в полза на банката в хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК, адвокатското възнаграждение е присъдено само по неоценяемия иск с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, а с оглед възражението на ищците за прекомерността му, размерът на това възнаграждение е определено съгл. чл.7, ал.1, т.4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждение, или 600 лв., а с ДДС -720 лв. По отношение на оценяемия иск, въззивният състав е констатирал, че по делото не са представени доказателства за стойността на договора за вливане /заключителен баланс, съставен съгласно чл.263з, ал.1 ТЗ/, нито банката е доказала, че размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение е съответен на предмета на делото по този иск. Допълнително съдът е съобразил доводите на банката в сезиращата го частна жалба, които касаят единствено исковата претенция по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ и твърденията, че размерът на адвокатското възнаграждение е съответен именно на този иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваните от страните съдебни актове. Според задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, както и обоснове поддържаните допълнителни селективни предпоставки за допускане на обжалването. Съответният правен въпрос следва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, като проверката за материална и процесуална законосъобразност и обоснованост се осъществява при произнасяне по касационните оплаквания по същество, т.е. само след допуснато касационно обжалване. Формулираният първи въпрос от частните касатори – ищци в първоинстанционното производство, не удовлетворява основния селективен критерий. Въпросът е основан на поддържани от ищците доводи, че тяхното правно положение е засегнато от вписаното в регистъра обстоятелство и то би се променило вследствие заличаване на вписването. Видно от мотивите към атакуваното определение е, че тези доводи не са възприети от апелативния съд, поради което и въпросът е съотносим изцяло към правилността на съдебния акт, преценката за която е извън селективното производство. Независимо от недоказаността на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, произнасянето на въззивния съд по допустимостта на предявените установителни искове и изводът за липса на правен интерес от воденето им, е в пълно съответствие с даденото разрешение в цитираната от частните касатори практика на ВКС, Търговска колегия, наличието на която изключва евентуалната допълнителна селективна предпоставка. Вторият въпрос е абстрактен, а от друга страна, би могло да се преценява като относим само към част от изложените от апелативния съд съображения – досежно действието на евентуално положително решение по иск с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. Посочените съображения не рефлектират обаче пряко върху крайния правен извод на съда за липса на интерес от търсената от ищците защита. Затова и въпросът не би могъл да се характеризира като обуславящ за делото, съответно, за преценката дали е налице посочената абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск. В изложението към частната касационна жалба на банката не са изведени конкретни процесуалноправни въпроси, по които се поддържа допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В тази хипотеза, съобразно задължителните указания в посочения по-горе акт на нормативно тълкуване, касационният съд следва да отхвърли искането за допускане на обжалването. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, по които този частен касатор сочи, че са от значение за точното приложение на закона както и за развитието на правото, не съответстват на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, предвид относимостта им към правилността на атакуваното определение. Въпросите не касаят тълкуване на конкретна процесуална норма, а от друга страна, съдът принципно не е отрекъл правото на ответната банка да претендира разноски при прекратяване на делото, като отказът на съда да присъди заплатения адвокатски хонорар в пълния му размер е обоснован с възприетото за допустимо и основателно възражение за прекомерност на възнаграждението, както и със застъпеното становище за неотстраняване на констатирани недостатъци на исковата молба по оценяемия иск, който не е поддържан, а впоследствие е заявено и оттеглянето му. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2293 от 24.08.2021 г. по ч.гр.д. № 2539/2021 г. на Апелативен съд – София, пети състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: