О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 303 София, 14.07.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание в състав: Председател : ЕМИЛ ТОМОВ Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА изслуша докладваното от съдията Томов ч. гр. дело № 2164/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. А., чрез адв. М. Д., срещу определение № 3 от 04.01.2022 г. по в. ч. гр. дело № 1765/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което се потвърждава постановеното от Районен съд – Казанлък определение № 842 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 2391/2021 г. С него е оставена без разглеждане подадената от касаторката искова молба с правно основание чл. 127, ал. 2 СК и производството по делото е прекратено поради липса на компетентност на българските съдилища. Въззивният съд е възприел изложените в първоинстанционното определение съображения относно липсата на международна компетентност. Намира за правилна констатацията, че в конкретния случай е налице обичайно и трайно пребиваване на роденото от съвместното съжителство на страните дете А. М. Менеше в Кралство Испания. Позовавайки се на чл. 8, пар. 1 от Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. /наричан по-долу Регламента/ приема, че компетентен да се произнесе по делата свързани с родителска отговорност е съдът в държавата-членка на ЕС, в която детето има обичайно пребиваване. С оглед оплакванията на ищцата изрично е посочено в мотивите към определението, че не са налице условията и изключенията на чл. 9 и 10 от Регламента, доколкото детето живее от самото си раждане в Испания и не е било отвличано, както и че липсват предпоставките за пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12. При тези мотиви въззивният съд е достигнал до извода, че в разглежданата хипотеза, като е съобразил задължението си да следи за надлежното упражняване на процесуалните действия на страните, районният съд е приложил правилно закона и е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение. Поддържа се, че същото е постановено в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС и в частност с възприетото в определение № 53 от 31.01.2018 г. по ч. гр. д. № 3801/2017 г., IV г. о. В тази връзка, в изложението към жалбата се изтъква основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулиран въпрос както следва: Ако с отговора на исковата молба процесуалният представител на ответника по делото не е направил възражение пред първоинстанционния съд за международна некомпетентност на Районен съд – Казанлък при разглеждането на спора, а е заявил, че предявените искове са допустими за разглеждане от български съд, то налице ли е пророгация на компетентност по чл. 12, пар. 1 от Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. и налице ли е условието по буква „б“ – компетентността на българския съд е приета от страните недвусмислено към момента на сезирането му с исковата молба и отговора ѝ? Отговор не е постъпил. Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане поради следните съображения: Въпросът в изложението е произнесен от въззивният съд, обуславящ е за крайните му изводи, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, както и с даденото тълкуване от СЕС относно приложението на посочената разпоредба на чл. 12 от Регламента. В цитираното от касаторката определение № 53 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3801/2017 г., IV г. о., е прието, че българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина, но ако от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава членка, той не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл. 9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/2003 г., съответно чл. 3 б. „Г“ или чл. 5 Регламент /ЕО/ 4/2009 г. В конкретната хипотеза, доколкото е установил, че детето на страните по делото има обичайно местопребиваване в Република Франция, съставът на ВКС е приел, че делото е подведомствено на френския съд. Относно пророгацията на компетентност по чл. 12, ал. 1 от Регламента е посочено, че такава не е налице с оглед направено от насрещната страна изрично възражение за международна некомпетентност на сезирания съд в Република България. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с така даденото разрешение от ВКС. Преди всичко следва да бъде подчертано, че разгледаният в посоченото дело спор се различава по предмет от повдигнатия в настоящото производство. В случая се касае за самостоятелен иск за родителска отговорност, който не е съединен с иск за развод – впрочем от данните по делото е видно, че страните никога не са били в сключен брак. Предметният обхват на предвиденото в чл. 12, пар. 1 от Регламента изключение от общата компетентност на съдилищата по дела за родителска отговорност по чл. 8 е изрично обвързан със случаите на подадени молби за развод, законна раздяла и унищожаване на брака, каквато в случая не налице. В този смисъл и определение № 481 от 29.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2298/2021 г., IV г. о., в което изрично е подчертано, че предвидените в Регламента предпоставки са кумулативни, а именно: 1) компетентност по иска за развод, поставящ пред съда и тези въпроси; 2) поне единият от съпрузите да притежава родителска отговорност за детето; 3) компетентността на съда да е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност към момента на сезирането и 4) да съответства на висшия интерес на детето. Следователно, при липсата на първата и основна предпоставка, а именно съдът да е сезиран с иск за развод, по който е налице компетентност на българския съд съгласно чл. 3 от Регламента и в което производство поначало съдът би следвало да се произнесе и по съпътстващите въпроси за родителската отговорност и издръжката, то няма как да се обоснове наличието на пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12 от Регламента. В този случай е безпредметно да бъдат изследвани останалите предпоставки, поради което въпросът за това дали ответната страна е възразила или не срещу компетентността на сезирания съд е напълно ирелевантен. Няма спор също така, че съдът е задължен да следи служебно за своята международна компетентност, независимо дали тази компетентност се урежда от регламент на Европейския съюз, от международна конвенция, приета от Република България, или от Кодекса на международното частно право - в този смисъл определение № 381 от 18.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2912/2017 г., III г. о. При така изложените съображения се обосновава извод за липса на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3 от 04.01.2022 г. по в. ч. гр. дело № 1765/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.