Р Е Ш Е Н И Е     № 643     София, 04 февруари 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети декември  две хиляди и осма година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ПОПОВА                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                       НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 533/2008 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на подсъдимия Г. А. А. и гражданската ищца Р. Р. П. против въззивно решение № 144/07.07.2008г., постановено по ВНОХД № 152/08г. от Апелативен съд – гр. В., с което е изменена частично осъдителната присъда на Окръжен съд – гр. П.. С първоинстанционната присъда № 187/02.04.2008 г. по НОХД № 391/06 г., подсъдимият А е бил признат за виновен в това, че 27.08.1999 г., при условията на опасен рецидив извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Р. П. – на единадесет години, като употребил за това сила и заплашване – престъпление по чл. 149, ал. 5, т. 3 във вр. ал. 2 във вр. с ал.1 и чл. 29 от НК. Наложеното наказание е шест месеца лишаване от свобода. Приложени са разпоредбите на чл. 68 и чл. 25 от НК по отношение предходни осъждания на подсъдимия. С присъдата е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия, като същият е осъден да заплати на гражданската ищца П. сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. С решението, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като гражданският иск е отхвърлен изцяло. В жалбата на подсъдимия А се претендира незаконосъобразност и необоснованост, подкрепени с доводи, отнасящи се всъщност към качеството на доказателствената дейност, извършена от предходните инстанции. Правят се алтернативни искания за отмяна и ново разглеждане на делото или оправдаване, поради недоказаност на обвинението. В жалбата на гражданската ищца П. се поддържат доводи за неправилност на въззивния съдебен акт в гражданската част, като се счита, че с отхвърлянето на гражданския иск са нарушени разпоредбите на чл. 114, ал.3, чл. 116 и чл. 117 от ЗЗД. В съдебното заседание жалбата на подсъдимия се поддържа лично и чрез упълномощен процесуален представител. Гражданската ищца П. , редовно призована не се явява, не се явява и процесуален представител. От същата са постъпили писмени бележки, в които е изразено становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия и основателност на жалбата на гражданската ищца. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По жалбата на подсъдимия А. Доводи за недоказаност на обвинението са тези, които биха могли да се разгледат през призмата на касационното основание на чл. 348, ал.1 т. 2 от НПК, независимо, че те са квалифицирани от жалбоподателя като нарушение на закона и необоснованост. Конкретно, акцентира се върху показанията на пострадалата П. и на свидетеля Б, като се счита, че същите са недостоверни, поради заинтересованост на първата, а по отношение на втория свидетел е оспорена годността да свидетелствува с оглед заболяването му. Идентични възражения са били предмет на разглеждане и от въззивния съд, в чийто акт и съобразно разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, с основание са били отхвърлени. Въззивният съд в контекста на целия доказателствен материал е обсъдил детайлно всички данни, съдържащи се в показанията на П. становената от съда последователност, логичност и безпротиворечивост в показанията на пострадалата, относно фактическите данни, очертаващи рамката на съставомерните действия на подсъдимия, са утвърдили тяхната достоверност. Тези показания съвсем не са били изолирани, напротив били са подкрепени, макар и косвено от другите доказателствени източници. С основание и в тази връзка, съдът е коментирал данните, съдържащи се в показанията на свидетелката А, за състоянието на пострадалата след престъпното посегателство; показанията на Б. ; данните от медицинското освидетелствуване и експертните изводи, относно констатирани увреди и механизъм на получаване, съответен на този посочен от пострадалата. Съдът аргументирано е утвърдил свидетелската годност на Б. В съответствие с чл. 144, ал. 2, т. 5 от НПК още първата инстанция е изслушала съдебно-психиатрична експертиза за преодоляване на съществуващото съмнение относно способността на Б. да възприема фактите и да дава достоверни показания за тях. Заболяването, установено при Б. - лека степен на олигофрения, според експертното мнение не е било пречка да възприема и интерпретира обстоятелствата, при които е извършено деянието. При тези констатации, правилно съдът е приел, че показанията на Б. могат да бъдат годен източник на доказателства, а възпроизведените посредством тях обстоятелства, да служат като основа на фактическите изводи. Обясненията на подсъдимия А, чрез които същият отрича, обстоятелствата, инкриминирани от обвинителната власт, също са подложени на внимателна проверка. Отхвърлянето на защитните доводи, съдържащи се в обясненията, е резултат на надлежен доказателствен анализ и оценка, намерили достатъчно ясно отражение в мотивите на проверявания съдебен акт. Ето защо, крайното заключение на въззивния съд, че обвинението е доказано по несъмнен начин е правилно, поради което и не е налице нарушение на чл. 303 от НПК. ІІ. По жалбата на гражданската ищца П. Оспорено е решението на въззивния съд, с което е отхвърлен гражданският иск, поради изтичане на погасителната давност. Счита се, че решението е в противоречие с нормите на чл. 116, б. “б”, чл. 114, ал. 3, чл. 117 от ЗЗД, тъй като според жалбоподателя, началният момент на давността, респективно откриването на дееца, следва да се свърже с постановяване на осъдителна присъда. Доводите са неоснователни. Въззивният съд е уважил възражението за изтекла погасителна давност, направено от защитата на подсъдимия още пред първата инстанция. Установено е по делото, че деянието е извършено на 27.08.1999 г., а гражданският иск е бил предявен на 14.01.2005 г., в съдебното заседание от същата дата, проведено по НОХД № 1451/ 04 г. При тези данни въззивният съд е направил заключение, че предвидената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност по претенцията на П. е изтекла на 26.08 2004 г., тоест преди предявяването на гражданския иск. Изложените съображения от въззивния съд са съответни на разбирането, дадено с ТР № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС. В съобразителната част на цитираното тълкувателно решение и с оглед разпоредбата на чл. 114, ал.3 от ЗЗД, ясно е посочено, че : “вземането възниква от деня на откриването на дееца, както и че от същия момент то става изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори когато става дума за престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизането на присъдата в сила, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъпление трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. В конкретния случай, деецът е посочен (открит) непосредствено след извършване на деянието и това е видно от съдържащите се в досъдебното производство материали – жалба, обяснения и прочие, в които законният представител на пострадалата, както и последната са заявили данни както за деянието, така и за неговия автор. Безспорно вярно е, че с предявяването на иска давността се прекъсва – чл. 116, б. “б” от ЗЗД. С предявяването на иска може да бъде прекъснат в посочения смисъл срокът на погасителната давност само доколкото този срок тече, но не и след като този срок е изтекъл. Предявяването на иска след изтичане на срока на погасителната давност не може да заличи последиците на давността, след като възражението за изтекла давност е направено (чл. 120 от ЗЗД), защото това правоизключващо възражение се зачита към момента, в който е настъпило – в разглеждания случай на 26.08.2004 г., тоест преди заявяването на вземането пред съда. Неоснователно е и следващото възражение, поддържано в жалбата, а именно, че давност не тече докато трае разследването, тъй като възможността за предявяване на граждански иск възниква за пострадалия едва в съдебната фаза на процеса. Този въпрос е бил предмет на обсъждане в посоченото вече тълкувателно решение и не е разрешен в полза на поддържаната теза. След като пред съда надлежно е упражнено възражението за изтекла погасителна давност и данните по делото сочат, че действително петгодишният давностен срок е изтекъл на 26.08 2004 г., а искът е предявен на 14.01.2005 г., законосъобразен се явява изводът на съда, че предявеният иск по чл. 45 от ЗЗД не може да бъде уважен, а следва да се отхвърли. Предвид изложеното настоящият състав намира, че въззивният съд е приложил правилно института на погасителната давност. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 144/07.07.2008 г., постановено по ВНОХД №152/08 г. от Апелативен съд – гр. В.. ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.