О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 266 гр.София, 11.04.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: ВАСИЛКА ИЛИЕВА Членове: БОРИС ИЛИЕВ ЕРИК ВАСИЛЕВ като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 3641 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. Х. Ю. и Е. М. И. чрез адвокат С. И. от АК-Шумен и насрещна касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 260064/25.03.2021 г. по в.гр.д.№ 504/2020 г. на Окръжен съд Шумен, с което се частично се отменя решение № 260107/07.10.2020 г. по гр.д.№ 2718/2019 г. на Районен съд Шумен и са отхвърлени предявените искове на С. Х. Ю. и Е. М. И. против „Юробанк България“ АД за сумата 2836,22 швейцарски франка, на всеки от ищците, представляващи разлика между първоначално определения размер на възнаградителна лихва в договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26203 от 20.08.2007 г., изменен с доп. споразумения от 19.05.2009 г., 19.02.2010 г. и 28.10.2011г. и изменения размер от едностранното й увеличение от банката, за периода от 10.09.2014 г. до 10.09.2019 т., като се потвърждава решението в частта, с която са уважени исковете /на всеки от ищците/ за 6195 лева - сбор от курсови разлики при погасяване на месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове за същия период, вследствие на повишаване курса на шв.франк към български лев, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 10.09.2019 г., до изплащането. В касационната жалба на ищците се твърди, че въззивното решение в частта, в която са отхвърлени претенциите, е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради нарушаване на формалната логика и аритметика, във връзка със заключенията на съдебно-икономическите експертизи по делото. От „Юробанк България“ АД чрез юрисконсулт К. Х.-И. е депозиран писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба по съображения, че не са налице основания за допускане до касация. Насрещната касационна жалба против решението, в частта, с която са уважени исковете на ищците, е подадена от ответника „Юробанк България“ АД с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към тази жалба се постаавят материалноправни въпроси: 1/ „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът за сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита?“ 2/. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се прценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2018 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск?“ Според жалбоподателя, въпросите са разрешение в противоречие с практиката на СЕС по смисъла на чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК. От С. Х. Ю. и Е. М. И. чрез адвокат С. И. от АК-Шумен е депозиран писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот от 20.08.2007 г., с който банката предоставя сума в размер на равностойността в швейцарски франкове на 70 000 лева по курс „купува“ на швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита, за закупуване на имота и равностойността в швейцарски франкове на 14 600 лева по курс „купува“ на швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита, за други разплащания, която дата според приложение № 1 към договора е 23.08.2007 г. с кредитен лимит в размер на 71 105 швейцарски франка. Сумата по кредита се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове и се ползва при условията за определяне на годишната лихва и надбавки, без базовият лихвен процент за швейцарски франкове да подлежи на договаряне, а кредитополучателят е декларирал, че е съгласен банката да превалутира кредита в лева, като поеме риска от повишаване размера на погасителните вноски и всички вреди от промяна на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Според мотивите на решението, клаузите на договора, във връзка с условията на изменение на годишния лихвен процент, които предвиждат възможност за банката да променя едностранно базистния лихвен процент без съгласие на потребителя, съответно възнаградителната лихва по договора, са неравноправни. Липсата на прозрачни правила в договора, при промяната на първоначално определения годишен лихвен процент, според съда е нарушение на дължимата грижа на добър търговец при осъществяване на банкова дейност, тъй като не определя ясно конкретния размер на увеличението по установен метод или стандарт за банката, с оглед на което попада в хипотезата на чл.143, ал.2, т.11 ЗЗП. Съобразявайки заключение на вещо лице, съдът е приел, че в допълнителните споразумения от 19.05.2009 г., 19.02.2010 г. и 28.10.2011 г., страните са определили размер на дълга към съответния момент, който по отношение на възнаградителната лихва не е в по-голям размер от определената в първоначалния договор, поради което в тази част иска е неоснователен. Съдът е възприел критериите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., транспонирани с разпоредбите на чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП, за преценката относно неравноправния характер на клаузите в сключения договор за кредит, като е констатирал, че те създават значително неравновесие между правата и задълженията във вреда на кредитополучателя, тъй като превалутирането е предвидено единствено при неизгоден за него валутен курс, с което е нарушен принципа на добросъвестност. Така въззивният съд достига до крайния извод, че разликата от курсови разлики на швейцарски франк към лева, при усвояване на кредита и промяната му за исковия период /без плащанията, за които не са купувани франкове от ответника според вещо лице/ е в размер на 13067,77 лева, които не се дължат, поради нищожност на клаузите във връзка с поемане на валутния риск изцяло от потребителя. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд основни принципи при решаването на правен спор в хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД. Не е налице явна необоснованост на мотивите поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на материалния закон /твърденията в изложението на касаторите за неправилна преценка на фактическата обстановка и правното значение на допълнителното споразумение от 2011 г. към договора за банков кредит, по същността си представляват доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК/. Липсва нарушение на императивни правни норми, доколкото преценката относно неравноправния характер на отделни клаузи в сключения договор за кредит, по арг.от чл.146, ал.5 ЗЗП, не води до нищожност на целия договор, т.е. отделни неравноправни клаузи не правят изцяло непозволен договора за кредит с потребителя, докато останалите условия са запазили действието си. Доводите на касатора, в този смисъл, че сключването на допълнително споразумение към първоначалния договор представлява спогодба по неравноправни клаузи в хипотезата на чл.366 ЗЗД, не могат да бъдат обсъждани в производството по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на решението до касация, предвид необходимостта от обсъждане на приетите доказателства и преценката правата на потребителите съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. Не е налице съществен порок в обжалваното решение, след като мотивите на въззивния съд съдържат неговата преценка за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, при твърдения за недължимост на платената сума по договора и допълнителните споразумения към него. В този смисъл, изложените съображения от ищците по делото не обосновават наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Според чл.287, ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба, поради което настоящият състав на Върховния касационен съд не дължи произнасяне по подадената жалба от „Юробанк България“ АД. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260064/25.03.2021 г. по в.гр.д.№ 504/2020 г. на Окръжен съд Шумен. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.