1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 211
гр. София, 12.12.2014 г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при участието на секретаря Р. Иванова .
изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. дело № 7769/2013 година.
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. д. „П. б. и з. на н.” на МВР (ГД”ПБЗН”на МВР) срещу решение №217 от 03.10.2013г по гр.дело № 361/2013г. на Сливенски окръжен съд , с което е потвърдено решение №175 от 14.03.2013г по гр.д № 4784/2012г на Сливенски районен съд , по спор за заплащане на обезщетение съгласно чл. 252 ал.1 ЗМВР (отм) след прекратяване на служебното правоотношение с ищеца Й. В. Й. в ГД „Гражданска защита”поради навършване на пределна възраст ,съгласно Заповед от 11.04.2011г.на Министъра на вътрешните работи. Изплатено му е било обезщетение от една брутна заплата , а искът е предявен , съответно уважен за спорната разлика в размер на 20790лв,със законните последици .Обезщетението е присъдено в размер на 18 месечни възнаграждения ,съобразно прослужените години по трудово и служебно правоотношение в системата на Гражданска защита , като на свой ред Сливенски окръжен съд приложил чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006г (отм) във връзка с пар. 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР(ДВ бр. 93/2009г),както и с пар. 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР(ДВ бр.44/2012г) за да приеме като дължим спорния размер .
Касационната жалба съдържа искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска. Неправилни са изводите ,че ответникът ГД”ПБЗН”на МВР е правоприемник на ГД „Гражданска защита” към МИС , както и че при гратификацията стажът на ищеца следва да се зачете като на кадрови военнослужещ ,какъвто последният не е бил съгласно закона за кадровата военна служба и е работил по трудово правоотношение до 2001г, т.е до девоенизацията на „Гражданска защита”. Съгласно чл. 253 ЗМВР , стажът на ищеца след 2001г не е относим към определяне на обезщетението, този стаж неправилно е зачетен и приравнен. Неправлно е тълкуван и приложен материалния закон , като на пар.57 от ПЗР към ЗИДЗМВР(ДВ бр.44/2012г) е придадено действие по отношение на приключило преди приемането на тази норма правоотношение.
В отговор ответникът по жалбата Й. В. Й. оспорва съображенията на касатора за липса на правоприемство и по приложното поле на пар.57 от ПЗР към ЗИДЗМВР(ДВ бр.44/2012г). Бил е назначен като държавен служител съгласно заповед от 28.11.2001г , на длъжност , която е заемал дотогава. Стажът му в системата на гражданска защита е без прекъсване. Трудът му се зачита при първа категория. Като работодател, ответникът е правоприемник .
С определение №621 от 09.05.2014г на ВКС , ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане на основание критерия по чл. 280 ал.1, т.3 ГПК за да даде по тълкувателен път отговор на въпроса има ли нормата на пар.57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (ДВ бр.44/2012г,в сила от 01.07.2012г) действие относно прекратени преди влизането й в сила служебни правоотношения, във връзка с приложението на чл.252 ал.1 , вр. с чл. 253 ЗМВР(ДВ бр. 17/2006г , отм.)
По тълкувателен път от цитираните норми на закона съдилищата са извеждали противоположни правни изводи по отношение предпоставките за определяне и присъждане на предвиденото в чл. 252 ал.1 ЗМВР (отм) обезщетение , като в случая въззивният съд е приел ,че освен изплатения размер от една брутна заплата при прекратяването на служебното правооотношение на държавен служител по ЗМВР - поради пенсиониране , съгласно Заповед от 11.04.2011г на министъра на вътрешните работи, на ищеца Й. следва да бъде заплатено обезщетение за още 18 години ,тъй като същият е работил без прекъсване на различни длъжности в системата на Гражданска защита по трудово (от 30.10.21990г до м.ІХ, 2001г ) и служебно (от 28.11.2001г. насетне) правоотношение с министъра на извънредните ситуации към закритото министерство , за този период е осъществявал функции , свързани със защитата от бедствия и аварии ,за който период е налице хипотезата на пар. 64 от ПЗР на ЗМВР(обн в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.)., препращаща към пар.57 от ПЗР към ЗИДЗМВР( обн.ДВ бр.44/2012г) и правоотношението се зачита като работа при един и същ работодател .
По въпроса , обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, Върховен касационен съд намира следното :
Нормата на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), съгласно която стаж , придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.) се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване, е материално правна и след като не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред ,считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.) Същата не само няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата , но и установената с нея фикция за идентичността на работодателя , респ. органа по назначение във връзка със стажа, няма връзка с предпоставките на чл. 253 от ЗМВР ( ДВ бр 17 от 24.02.2006 г., отм.) , а следователно и с приложението на чл. 252 ал.1 от същи закон. Съгласно цитираните разпоредби на ЗМВР от 2006г , от значение за еднократното възнаградително обезщетение (гратификация) при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите , изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253 ЗМВР от 2006г , съответно условието на чл. 253 ал.2 ЗМВР от 2006г е приравненият стаж да е прослужен на изчерпателно посочените длъжности .
Макар и не във връзка с правото на еднократно обезщетение и механизма за определянето му , тълкуваната норма на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г. изразява законодателното съобразяване с обстоятелството , че в течение на времето осъществяваната от държавата дейност по гражданска защита на населението е преминавала към различни държавни ведомства и органи по законодателен път , като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство по смисъла на чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ ,при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита .Понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР (ЗМВР, обн. ДВ бр 53 от 2014 г.) съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР на същия закон , универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г., а съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), последната е универсален правоприемник на Г. д. „Г. з.” (ГД „ГЗ”) на МВР, която е станала самостоятелно юридическо лице след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., (ДВ, бр. 93 от /2009) . Дотогава тя е нямала юридическа правосубектност , като главна дирекция, но е от значение правосубектността на министерството(МВР) . Съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от своя страна е универсален правоприемник на закритото Министерство на извънредните ситуации (МИС), преди това Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА). Съгласно чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, МИС е универсален правоприемник на Д. а. „Г.з.” към Министерския съвет (ДА „ГЗ” към МС), а последната е универсален правоприемник на служба „Г. з. на Р. Б.” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната .
При проследяване поредицата от универсални правоприемства в резултат на законодателни промени , трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи , съответно - техни работодатели , или органи по назначаване , което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения и е било уреждано с преходни правила . Поради това и в доразвитие на принципното разрешение , дадено в ТР № 2/23.03.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г., на ОСГК на ВКС , с Тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС се изтъкна като приложимо правилото на чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл. за тези случаи . В така указаната насока следва да се тълкува и всяка конкретна ,изрична уредба , съдържаща се в преходните и заключителни разпоредби на действалите последователно закони , имаща за предмет правното положение на работещите в сферата на гражданската защита .Волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им, служебно (по ЗМВР от 2006 г., отм.) правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 във вр. с чл. 253 от този закон , като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ, или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства ,настъпили независимо от волята на страните .Обратното тълкуване би поставило служителите на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение и ще е в противоречие с целта на законодателя , както вече се изтъкна.Освен обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) при прекратяване на служебните правоотношения с МВР , на тези служители от системата на гражданска защита, се дължи и разликата – в съответния брой заплати и до пълния размер на съответното обезщетение , което те биха получили по ЗДСл , или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им, за периода до преназначаването им в МВР ,при наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма в цитираните общи закони . Когато такъв служител, получил по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР обезщетение за прослуженото от него в ГД „ПБЗН”( респ. – ГД „ГЗ”) време , претендира по съдебен ред обезщетение за разликата предвид прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавните учреждения – универсални праводатели (МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и пр.) , то иска ще има своята правна квалификация не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от Кодекса на труда .
По касационната жалба .
Предвид отговора на поставения правен въпрос , касационната жалба е частично основателна , по част от съображенията , изложени в нея .
Неоснователно е оплакването в касационната жалба за неправилност на извода в обжалваното въззивно решение , че МВР – в лицето на неговата ГД „ГЗ” (чийто правоприемник в крайна сметка е ответната ГД „ПБЗН” на МВР – сега жалбоподател) е универсален правоприемник на МИС (преди това с наименование МДПБА) – в лицето на неговата ГД „НСГЗ”., включително по смисъла на чл. 87а от ЗДСл. Този извод следва от разпоредбите на § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), както е прието и в посоченото по-горе тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС.
Основателно е оплакването на касатора за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон , доколкото няма основание да се прилага нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.) към спорните правоотношения. Тази норма няма отношение към предпоставките за възникването и размера на обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.). На следващо място, ищецът Й. не е прослужил последните 13 години и 4 месеца на длъжности по чл. 253, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. за да се приеме , че разпоредбата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) дава материално основание на претенцията му и въпросът за приравняването на определен стаж по този закон би имал значение. При безспорно изяснената фактическа обстановка се касае за неправилно приложен материален закон и спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата касационна инстанция.
По делото безспорно се установява релевантия с оглед изложеното по-горе факт , че със заповед №669 / 28.11.2001г на основание чл. 9 от ЗДСл във вр. с пар.3 от ПЗР на същия закон и считано от 01.12.2001г ищецът е назначен за държавен служител на длъжността „Главен инспектор” в областна дирекция „ Гражданска защита” към ДА„ Гражданска защита” , МС., която длъжност е заемал (след преназначение) от 01.04.2001г.Слез назначаването му като държавен служител ищецът е последователно преназначаван на други длъжности в същата система, също предвидени за заемане по служебно правоотношение. Със заповед ЧР -01-3140 /15.12.2009г , и считано от 28.12.2009г служебното правоотношение е прекратено по чл. 106 ал.1 т.1 ЗДСл поради закриване на МИС като от тази дата , на основание заповед № К 11131 /23.12 2009г същият е встъпил в длъжност „Инспектор ІV ст” в ГД „Гражданска защита” –МВР (пар.64, пар 65 от ПЗР на ЗИДМВР) Като държавен служител по ЗМВР ищецът е освободен от длъжност поради пенсиониране ( чл. 245, ал. 1, т. 1 от ЗМВР от 2006 г. ) съгласно заповед К - 3707 от 11.04.2011г и му е изплатено обезщетение по чл.. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) съобразно прослуженото време по последното длъжностно назначение – за една година , или една брутна месечна заплата, в размер на 1155 лева.При тези обстоятелства по делото ищецът има общо 9 пълни години , прослужени като държавен служител, от които прослуженото като държавен служител в МВР по ЗМВР от 2006г.(отм.) е обусловило присъждането на обезщетение по чл. 252 ал.1 от ЗМВР от 2006 г. за едната година по последното длъжностно назначение .На ищеца обаче се дължи не само така изплатеното на основание чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и разликата в размер на още осем брутни заплати ,или сумата 9 240 лв. – до пълния размер на обезщетението по чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл (в редакцията на разпоредбата след изменението в ДВ бр. 95 от 2003 г. ,до изм. в ДВ, бр. 100 от 2011 г, действаща към датата на прекратяване на служебното правоотношение в случая ) , което ищецът би получил, ако не бяха настъпилите по силата на закона правоприемства по чл. 87а от ЗДСл. Поради това предявеният по делото иск за обезщетение правилно е бил уважен до размера на сумата 9 240 лв. като краен резултат , ведно с претендираната от ищеца законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба – 03.10.2012 г. до окончателното изплащане на сумата.
Над тази разлика , претендираното обезщетение с оглед на прослужено от ищеца по трудово правоотношение време за периода от 1991г до служебното му назначение , съгласно разпоредбата на чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл (в посочената й редакция - ДВ, бр. 95 от 2003 г.), не се дължи , поради което иска следва да се отхвърли за разликата над сумата 9 240 лв. до пълния му предявен размер от 20 970 лв.Както вече се изтъкна , тази разлика не се дължи и по силата на чл. 252 ал.1 ЗМВР (отм) .
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи да заплати на ищеца Й. сумата 793 лв. разноски - от общо направените пред всички инстанци 1800 лв.негови разноски за адвокатска защита , съобразно уважената част от иска. Ответникът и пред трите съдебни инстанции е бил защитаван от юрисконсулт, като е направено искане за присъждане на това възнаграждение по чл. 78 ал.8 ГПК На това основание и съобразно отхвърлената част от иска , ищецът дължи общо 700 лева. Заплатени са и държавни такси при обжалване ,като съразмерно с отхвърлената част от предявените искове , предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК ищецът дължи разноски общо в размер на 965 лв. След компенсация ищецът Й. В. Й. следва да заплати 172 лв разноски на ответника по иска .
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № №217 от 03.10.2013г по гр.дело № 361/2013г. на Сливенски окръжен съд в частта , с която е потвърдено решение №175 от 14.03.2013г по гр.д № 4784/2012г на Сливенски районен съд над присъдения размер от 9 240 лв. - осем месечни възнаграждения , до пълния предявен размер от осемнадесет месечни възнаграждения , или за сумата 20790лв обезщетение по чл. 252 ал.1 ЗМВР (отм), по иска на Й. В. Й. от [населено място] срещу Г. д. „П. б. и з. на населението” на М. на в. р. ведно със законната лихва върху тази разлика , считано от 03.10.2012 г. до окончателното й изплащане, като и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
Отхвърля иска , предявен от Й. В. Й. от [населено място] , [улица] срещу Г. д. „П. б.и з. на н.”на Министерството на вътрешните работи, [населено място] [улица] , за разликата над сумата 9 240 лв. (девет хиляди двеста и четиридесет лева) до размера на сумата 20790лв ,представляваща неплатена част от обезщетение , дължимо на основание чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл. 106, ал. 3, изр. 1 (в редакция ДВ, бр. 95 от 2003 г.) от ЗДСл.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № №217 от 03.10.2013г по гр.дело № 361/2013г. на Сливенски окръжен съд в останалата част .
Осъжда Й. В. Й. ЕГН [ЕГН] от [населено място] , [улица] да заплати на Г. д. „П. б. и з. на н.” на М. на в. р. [населено място] сумата 172 лева разноски за всички инстанции ,след компенсация.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: