11 Р Е Ш Е Н И Е № 43 Гр.София, 26.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3027 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], - А. С. С., [населено място] срещу решение № 1249/11.06.14г., постановено по т.д.№ 3227/13г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2200/06.06.13г. по т.д.№ 428/12г. на Благоевградския окръжен съд за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място] съществуването на вземане срещу касатора за сумата от 75285.15 евро по запис на заповед от 28.02.08г. С определение № 495/24.06.15г. по т.д.№ 3027/14г. ВКС допусна касационно обжалване за служебна проверка на евентуалната нищожност на обжалваното въззивно решение с оглед на състава, постановил обжалвания съдебен акт. След допускане на касационното обжалване с решение № 1799/10.08.15г. по т.д.№ 3227/13г. Софийският апелативен съд допусна поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1249/11.06.14г., като в титулната част на решението при изписване на докладчика по делото вместо „докладваното от съдия Ц. т.д.№ 3227 по описа за 2013г.” се чете „докладваното от съдия М. т.д.№ 3227 по описа за 2013г.”. С определение № 58/ 25.01.16г. по т.д.№ 3027/14г. ВКС допусна касационно обжалване на решение № 1799/10.08.15г. по т.д.№ 3227/13г. Софийския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: „Допустимо ли е, при допуснато касационно обжалване по реда на чл.280 ГПК поради съмнение за нищожност на въззивно решение, този порок, водещ до нищожност, да бъде саниран от въззивния съд чрез производство по чл.247 ГПК?”. Становището на състава на ВКС по така поставения въпрос произтича от следното: В решението за поправка на очевидна фактическа грешка Софийският апелативен съд е констатирал, че е налице техническа грешка при изписване на докладчика по делото. Постановеният по делото съдебен акт е бил резултат на формирана воля именно на посочения в титулната част състав на съда: И. И. – председател, И. М. и Н. М. – членове, който състав е положил и подписите си под това решение. Изписаният друг докладчик по делото – съдия Ц., посочването на който не е задължителен елемент от минимално необходимото законово съдържание на решението по чл.236, ал.1 ГПК, сочел на техническа грешка, която е поправена по реда на чл.247 ГПК. По силата на чл.235, ал.1 ГПК решението по делото се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Съдържанието на съдебното решение е изрично уредено в нормата на чл.236, ал.1 ГПК и се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му – чл.236, ал.3, изр.1 ГПК. Поставените изисквания за съдържание на решението включат посочване на имената на съдиите, но не е въведено изрично изискване за посочване на името на съдията – докладчик по делото. Съдебно решение, което не е постановено от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, е нищожно и тази нищожност подлежи на прогласяване по реда на чл.270, ал.1 ГПК, респ. чл.293, ал.4 ГПК при въззивното, съответно касационното му обжалване. Преценката, която биха могли да направят въззивният или касационният съд за спазване на императивните норми на чл.235, ал.1 ГПК и на чл.236, ал.3, изр.1 ГПК, ще се основава на проверка дали решението е постановено и подписано от съдиите, които са участвали в последното съдебно заседание, в което е приключило разглеждането на делото и съдът е обявил, че ще се произнесе с решение (съгласно чл.149, ал.2 ГПК за първоинстанционното производство, съответно е даден ход на устните състезания съгласно чл.268, ал.3 ГПК за въззивното производство). Съставът на съда, участвал в заседанието, е удостоверен в протокола от проведеното заседание (чл.150, ал.1 ГПК), който по силата на чл.152 ГПК се ползва с доказателствена сила за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. В този смисъл проверката по чл.235, ал.1 ГПК се извършва на база на съпоставката между съдебния състав, посочен в протокола от проведеното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото, и съдебния състав, посочен в постановеното решение. Полагането на подписите на съдиите, постановили решението, би подлежало на проверка при данни за несъответствие между съдиите, участвали в съдебното заседание по чл.235, ал.1 ГПК, и при постановяване на решението по чл.236, ал.3, изр.1 ГПК. По реда на чл.247 ГПК съдът може по своя инициатива да поправи допуснати в решението очевидни фактически грешки, когато е налице несъответствие между формираната и външноизразената воля на съда. Процесуалният закон разпорежда, че валидно е и съдебно решение, което не е подписано от някой от съдиите, като по силата на чл.236, ал.3, изр.2 ГПК предоставя възможност върху решението да се извърши отбелязване на това обстоятелство. Въпрос, свързан с липсата на основания за нищожност на съдебно решение е разгледан в ТР № 1/11г. от 10.02.12г. на ОСГТК на ВКС, но в различна от настоящата хипотеза. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че нищожно е съдебно решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Неточното удостоверяване на името на докладчика по делото, едновременно с констатацията, че съдиите, посочени в титулната част на решението, са формирали волята на съда и са участвали в съдебното заседание, в което е завършено разглеждането на делото, би представлявало порок на съдебния акт, който подлежи на отстраняване от съда, който го е допуснал. При тези констатации не се подменя удостоверителната сила на протокола от съдебното заседание (относно съдиите, участвали в разглеждането на делото) и не се променя съдебният състав, постановил решението. По тези съображения съставът на І т.о. на ВКС намира, че неправилното посочване в съдебното решение на името на съдия - докладчик по делото, различен от съдиите, които са участвали в съдебното заседание, в което е завършило разглеждането на делото, и когато решението е постановено и подписано от съдиите по чл.235, ал.1 ГПК, представлява порок на съдебното решение, който може да бъде отстранен по реда на чл.247 ГПК. В случай, че при съпоставка между протокола от съдебното заседание, в което е завършено разглеждането на делото, и в съдебното решение са посочени различни съдии, които участват в съдебния състав, ще е налице незаконен състав на съда и съответно съдебното решение ще е нищожно. Служебното допускане на касационно обжалване за проверка на евентуалната нищожност на съдебното решение е под условие, че се установи незаконен съдебен състав. При констатиран от въззивния съд или по искане на страните порок на решението, който подлежи на отстраняване от съда, който го е допуснал, въззивният съд разполага с правомощия да поправи очевидната фактическа грешка, да допълни или тълкува решението си, независимо от подадената касационна жалба, тъй като решението за поправка, за допълване и за тълкуване представляват част от основното решение. Ако порокът на решението е неотстраним, то въззивният съд не само при подадена касационна жалба, но и преди подаването й или след влизане в сила на решението, не може самостоятелно да отстрани порока и да измени волята си съгласно прогласената в нормата на 246 ГПК неоттегляемост на решението. Изложените съображения налагат следния отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: В хипотеза на допуснато касационно обжалване по реда на чл.280 ГПК поради съмнение за нищожност на обжалваното въззивно решение е допустимо въззивният съд да проведе производство по чл.247 ГПК и да се произнесе с решение, ако са налице предпоставките за поправка на очевидна фактическа грешка. В случай че решението е нищожно, същото не може да бъде санирано по реда на чл.247 ГПК, независимо дали е било допуснато или не е било допуснато касационно обжалване съгласно чл.280 ГПК. С оглед на отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, касационната жалба срещу решение № 1799/10.08.15г. по т.д.№ 3227/13г. е неоснователна. Постановеното въззивно решение е допустимо и правилно. Съставът на апелативния съд е констатирал очевидна фактическа грешка в решението, която подлежи на поправяне по реда на чл.247 ГПК, и я е отстранил. Предвид на допустимостта и правилността на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, то не са налице основания за прогласяване на нищожността на решение № 1249/11.06.14г., постановено по т.д.№ 3227/13г., поради което касационната жалба следва да се разглежда по същество. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че заповедта за изпълнение е издадена за сумата от 75285,15 евро, въз основа на запис на заповед от 28.02.08г. за сумата от 103208,75 евро, която [фирма] се е задължил да заплати на предявяване в срок от 55 месеца от издаването на записа на заповед на [фирма]. Записът на заповед е предявен на 16.01.12г., като страните не спорят, че е издаден за обезпечаване на вземанията на лизингодателя по договор за финансов лизинг от 28.02.08г., сключен между издателя и поемателя със срок на действие до 30.09.12г. Безспорно е било и, че с нотариална покана, получена от лизингополучателя на 03.06.12г., лизингодателят е направил изявление за разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията за заплащане на лизинговите вноски. На 12.07.11г. лизинговият автомобил е бил върнат на лизингодателя. Според извлеченията от счетоводните книги на лизингодателя задълженията на лизингополучателя към 29.11.11г. са били в размер на: 49353,11 евро главница за периода от 28.08.08г. до 10.06.11г.; 9037,21 евро възнаградителна лихва за периода от 28.01.09г. до 10.06.11г.; 5491,98 евро неплатени застрахователни премии, данъци и такси; 11288,01 евро неустойка за неизпълнение и разваляне на договора и 114,84 евро законна лихва от 11.06.11г. до 29.11.11г. върху тези задължения, или общо в размер на сумата от 75285, 15 евро, равна по размер на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Изложени са съображения, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, както и че с развалянето на лизинговия договор не отпада задължението на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски, предхождащи момента на развалянето. По отношение на отхвърленото възражение на лизингополучателя за неравноправност на клаузи в лизинговия договор по смисъла на чл.143 и чл.146 З. и Директива 93/13/Е. въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на качеството „потребител” на лизингополучателя. При предложени два варианта на заключението на счетоводната експертиза съставът на апелативния съд е възприел варианта, според който не следва да се съобразява актуализацията на лизинговите вноски по т.11.8.3 от приложение №1 към договора, тъй като лизингополучателят е неизправна страна по него още при изплащането със забава на първата вноска. Предвид на установените задължения на издателя на записа на заповед по договора за лизинг и неангажирането на доказателства за заплащане на тези задължения предявеният иск за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение е уважен. Неоснователно е касационното оплакване за нарушение на закона с оглед на приетото за установено от въззивния съд съществуване на вземането по записа на заповед, като не е приета за нищожна клауза на договора за лизинг. Поддържаната теза от касатора в производството е за нищожност на клаузата на чл.19, ал.15 от договора, която задължавала едностранно лизингополучателя да издаде запис на заповед, гарантиращ втори път целия дълг по договора за лизинг. С посочената договорна клауза лизингополучателят е поел задължение да издаде запис на заповед „като обезпечение за редовното и точно заплащане на всички суми по договора”. С лизинговия договор не са дадени други обезпечения на лизингодателя, поради което не би могла да се възприеме изходната позиция на касатора за предоставяне „втори път” на гаранции по договора. Записът на заповед е едностранна сделка, поради което срещу издаването му не се поема насрещно задължение, като в случая страните по договора за лизинг изрично са му придали обезпечителна функция за изпълнение на задълженията на лизингополучателя, доколкото в клаузата на договора са описани правата на лизингодателя при неизпълнение на задълженията на лизингополучателя – възможност да го предяви за плащане и да се снабди с изпълнителен лист и да пристъпи към принудително изпълнение. В този смисъл записът на заповед изпълнява обезпечителна функция по отношение на изпълнението на задълженията по каузалното правоотношение, уговарянето на която от страните по договора не е забранено. Посочената договорна клауза предвижда и, че редовното плащане на всяка лизингова вноска намалява размера на задължението по записа на заповед, поради което съществуването и размера на вземането по менителничното задължение е поставено в зависимост от съществуването и погасяването на вземанията на лизингодателя по каузалната сделка. По тези съображения изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението за нищожност са правилни. Касаторът е въвел оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд относно приетите за неоснователни възражения, че не е налице задължение по договора за лизинг поради връщане на обекта на лизингодателя. Така заявеното основание за отмяна е обвързано с доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила – неправилна преценка на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като е свързано и с довод за необоснованост на решението относно приетата забава на лизингополучателя и неправилно тълкуване от съда на договора в частта за актуализацията на редовната лихва. Не е налице съществено нарушение на процесуалните правила, което да представлява основание за отмяна на въззивното решение. Заключението на счетоводната експертиза е изготвено във варианти, като съставът на апелативния съд е изложил съображения кой от предложените варианти възприема. Спорът по делото е относно действието на клаузата на т.11.8.3 от приложение № 1 към договора за промяна на размера на лихвите по лизинговите вноски. Уговорката е за актуализация на всеки три месеца при приложима средноаритметична стойност на ежедневните стойности на тримесечен Euribor, но ако тези промени налагат намаляването на вноските, последните да не се намаляват в случай, че лизингополучателят е в забава за плащане към датата на актуализация на размера или е бил в забава в предходния тримесечен период. По същество касаторът твърди, че забава е настъпила след липсата на актуализацията и ако такава е била направена, то не би се стигнало до забава. По отношение на плащането на вноските от лизингополучателя и констатациите за промяна на лихвата заключението на счетоводната експертиза не е оспорено от страните и не е опровергано от другите събрани по делото доказателства. В справка № 04 на заключението са посочени падежите на задълженията за главница и за лихва, както и датите на направените вноски, а в справки № 10, № 11, № 12 и № 13 – лихвените проценти по тримесечия. Първата вноска е платена на падежа 28.03.08г. частично; вноските от 28.04.08г. до 28.07.08г. са плащани със забава; в периода от 28.08.08г. до 28.01.09г. са плащани само лихви, а след 28.08.08г. не са направени плащания на главници и на лихви, на редовната лихва – след месец юни 2009г.; съответно на застраховките, данъци и други разноски - след месец август 2010г. При лихвен процент по договора от 7,63 % намаление има за второ тримесечие на 2008г., а след това увеличение; за първото тримесечие на 2009г. лихвата е 7.23 %, а значителното намаление до 5,49% е след второто тримесечие на 2009г. Съпоставката на данните сочи, че в периода, за който са били налице обстоятелства за намаляване на размера на редовната лихва по договора, лизингополучателят е бил в забава, поради което изводите на въззивния съд са основани изцяло на събраните по делото доказателства. Неоснователно е и оплакването за неправилност на въззивното решение, в частта в която е прието, че лизингополучателят няма качеството „потребител” и поради това не се ползва със защита по З.. Д. на касатора е, че едноличният търговец е физическо лице и за да придобие търговско качество, той трябва да отговаря на условията по чл.1, ал.2 и 3 ТЗ. В случая лизингополучателят е търговец, тъй като се е регистрирал като такъв съгласно чл.56 ТЗ и по занятие извършва търговски сделки, обстоятелства, които са безспорно установени по делото. Предметът на сделката (договора за лизинг) е пътно- превозно средство, представляващо товарен автомобил, поради което по силата на чл.286, ал.3 ТЗ сделката е свързана с неговото занятие. Установените по делото факти са обосновали правилния извод на съдилищата по същество, че по силата на П..13, т.1 от ДР на З. лизингополучателят не е потребител по смисъла на З. и съответно не се ползва с потребителска защита. Въведените от касатора доводи за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузите на договора за лизинг са подробно обсъдени от въззивния съд съобразно с конкретните твърдения, на които се е основала страната в инстанциите по същество. При решаващ извод за липса на основания за прогласяване на нищожността им въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за признаване на съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение. С оглед на заявеното от ответника по иска оспорване на действителността на вземанията по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, както и предвид на размера на предявеното в заповедното производство вземане, представляващо част от сумата, за която е издадена ценната книга и съвпадаща по размер с непогасените задължения по каузалното правоотношение, следва основанията за недействителност на клаузите по договора за лизинг да се преценят по отношение на всяко едно от вземанията, формиращи общото вземане, обезпечено със записа на заповед. Вземанията по договора за лизинг са разграничени в исковата молба, като: просрочена главница от 49353,11 евро за периода от 28.08.08г. до 10.06.11г.; просрочена възнаградителна лихва от 9037,21 евро за периода от 28.01.09г. до 10.06.11г.; неустойка за забава не се дължи; други задължения от 31.08.09г. до 29.11.09г. в размер на 5491,98 евро, в т.ч. неплатени застрахователни премии 4650,37 евро, неплатени данъци и такси от 263,77 евро, неплатени нотариални и съдебни такси от 35,28 евро и други разходи от 342, 57 евро; неустойка по повод неизпълнение и разваляне (прекратяване) на договора в размер на 11288,01 евро; и 114,84 евро законна лихва от 11.06.11г. до 29.11.11г. върху тези задължения, или общо в размер на 75285, 15 евро. В частта за главницата и възнаградителната лихва всички заявени възражения са неоснователни, а в частта за другите разходи и законната лихва не са направени конкретни оспорвания. В частта за неустойката по повод неизпълнение и разваляне на договора съдилищата по същество са приложили клаузата на чл.30, ал.1В от договора, съгласно която при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, същият дължи неустойка в размер, равен на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски. Вземането е определено по справка № 09 на заключението на счетоводната експертиза в размер на непадежиралите към 10.06.11г. (датата на разваляне на договора) до 31.08.12г. (датата на изтичане на уговорения срок на договора) лизингови вноски. Така определената неустойка съвпада по размер с цената на договора, ако същият не бе развален и страните биха изпълнявали задълженията си. Съставът на ВКС намира, че уговорената неустойка в случай на разваляне на договора излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като не репарира вредите на лизингодателя от разваления по вина на лизингополучателя договор, доколкото така определеният размер на неустойката е аналогичен на цената на договора, дължима при точно изпълнение на задълженията. В инстанциите по същество касаторът е поддържал, че след развалянето на договора автомобилът е отдаден на лизинг на друго лице, от което лизингодателят е получавал лизингови вноски. Посоченият факт, който е бил безспорен по делото, е счетен от решаващите състави за ирелевентен за отговорността на лизингополучателя за заплащане на падежиралите към датата на развалянето на вноски, но не е преценен с оглед на дължимостта на неустойката за разваляне на договора, респ. действителността на неустоечната клауза. Съгласно мотивите по т.3 на ТР № 1/09г. от 15.06.10г. на ОСТК на ВКС за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. В решение № 178/26.02.15г. по т.д.№ 2945/13г. на ІІ т.о., произнасяйки се по въпроса следва ли въззивният съд при осъдителен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД да преценява валидността на клаузата за неустойка, преди да се произнесе по нейната основателност, дори и да не е направено възражение в тази насока, съставът на ВКС се е позовал на решение №№ 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. В това решение е прието, че въззивният съд, разглеждащ иска по чл.92,ал.1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка по договор за търговска продажба е длъжен служебно да следи за евентуална нищожност на съдържащите се в договора уговорки за неустойка, поради противоречието й с добрите нрави, без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл.269 ГПК. Настоящият състав на ВКС споделя дадените разрешения в практиката на ВКС и приема, че са налице фактически и правни основания за съда да се произнесе служебно по евентуалната нищожност на клаузата за неустойка. Липсата на произнасяне от въззивния съд по действителността на уговорената в лизинговия договор неустойка при разваляне на договора в размер на вноските с ненастъпил падеж към датата на развалянето, представлява съществено нарушение на процесуалните правила, което има за последици и нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение. Предвид на предмета на делото за установяване на съществуване на вземане на основание запис на заповед, уговорената в каузалното отношение неустойка формира евентуално част от размера на обезпеченото със записа на заповед вземане, а не представлява самостоятелна претенция, поради което допуснатото процесуално нарушение води до неправилност на решението в частта, с която е признато съществуването на част от вземането по записа на заповед в размер на 11288,01 евро. По тези съображения обжалваното решение следва да се отмени в тази част и на основание чл.293, ал.3 ГПК делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да предостави възможност на страните да изразят становище по действителността на клаузата за неустойка при разваляне на договора за лизинг и да постанови решение, в мотивите на което да обсъди действителността на договорната клауза служебно и с оглед заявените от страните твърдения, възражения и доводи. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да се остави в сила съгласно чл.293, ал.1 ГПК. В частта за обезсилване на първоинстанционния акт за признаване за установено на вземане за разноските в заповедното производство въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. С оглед на връщане на делото за ново разглеждане въззивното решение следва да се отмени изцяло и в частта за разноските, включително за присъдените разноски за заповедното производство. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе съгласно чл.294, ал.2 ГПК за разноските по водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1249/11.06.14г., постановено по т.д.№ 3227/13г. от Софийския апелативен съд, в частта, с което е потвърдено решение № 2200/06.06.13г. по т.д.№ 428/12г. на Благоевградския окръжен съд за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], че има действително и подлежащо на изпълнение вземане по отношение на [фирма], [населено място] в размер на 11288,01 евро, представляващо част от сумата от 75285.15 евро, представляваща неизплатен остатък от парично задължение, произтичащо от запис на заповед № 81791/ 28.02.08г., издаден за сумата от 103208,75 евро, като обезпечение на изпълнението на договор за финансов лизинг № 81791/28.02.08г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението за незабавно изпълнение – 19.01.12г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 471/27.01.12г. по ч.гр.д.№ 72/12г. на Районен съд [населено място], както и в частта за присъдените разноски. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд в отменената част. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1249/11.06.14г., постановено по т.д.№ 3227/13г. от Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2200/06.06.13г. по т.д.№ 428/12г. на Благоевградския окръжен съд за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], че има действително и подлежащо на изпълнение вземане по отношение на [фирма], [населено място], представляващо разликата между сумата от 11288,01 евро и сумата от 75285.15 евро, т.е. за сумата от 63997,14 евро, представляваща неизплатен остатък от парично задължение, произтичащо от запис на заповед № 81791/ 28.02.08г., издаден за сумата от 103208,75 евро, като обезпечение на изпълнението на договор за финансов лизинг № 81791/28.02.08г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението за незабавно изпълнение – 19.01.12г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 471/27.01.12г. по ч.гр.д.№ 72/12г. на Районен съд [населено място]. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.