Р Е Ш Е Н И Е № 119 София, 02.10.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесета година, в състав: Председател: Бисер Троянов Членове: 1. Петя Шишкова 2. Петя Колева при секретаря Мариана Иванчева и с участието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 458 за 2020 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Г. Х. Т. и на частните обвинители Т. И. Г. и Е. А. Г. против въззивно решение № 49 от 23.03.2020 г. по в.н.о.х.д. № 39/ 2020 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав. В жалбата на подсъдимия Г. Х. Т., чрез неговия защитник адвокат С. Ш., се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за явна несправедливост на наказанието, подкрепено с доводи за пренебрегнати от съда смекчаващи отговорността обстоятелства, теоретични постановки за същността на наказанието и възможност за постигане на целите на наказанието чрез прилагане на института на условното осъждане. Прави се искане за намаляване на наказанието и приложение на чл. 66 от НК. В касационната жалбата на частните обвинители Т. И. Г. и Е. А. Г., чрез повереника им адвокат А. Б., се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК и искане за увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимия Г. Х. Т. не взема становище. Неговият защитник адвокат С. Ш. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и подновява претенцията за намаляване на санкцията и прилагане на условното осъждане. Счита касационната жалба на частното обвинение за неоснователна и пледира да не бъдат удовлетворени исканията за увеличаване на наказанието. Частните обвинители Т. И. Г. и Е. А. Г. не вземат становище пред касационния съд. Техният повереник адвокат А. Б. поддържа жалбата по доводите в нея, като счита наложената на подсъдимия санкция за прекомерно занижена и настоява за нейното завишаване, както и за увеличаване на присъдените обезщетения. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита обжалваното въззивно решение за правилно и законосъобразно, поради което да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 99 от 05.11.2019 г. по н.о.х.д. № 1169, по описа за 2019 г., Пловдивският окръжен съд признал подсъдимия Г. Х. Т. за виновен в това, че на 31.03.2018 г. на главен път I -6 (София – Бургас), при км. 252 + 400 м., в посока от [населено място] към [населено място], без да притежава необходимата правоспособност, управлявал моторно превозно средство – лек автомобил „Форд Ка“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правила за движение по пътищата, а именно: чл. 20, ал.1 и чл. 21, ал.1 от ЗДвП и причинил смъртта на А. Т. Г., на 16 год.възраст (настъпила на 03.04.2018 г.), поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б” във вр. с ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от четири години лишаване от свобода, за изпълнението на което определил, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, първоначален общ режим. В тежест на подсъдимия съдът възложил разноските по делото и се разпоредил с веществените доказателства. С решение № 49 от 23.03.2020 г. по в.н.о.х.д. № 39/ 2020 г. Пловдивският апелативен съд изменил присъдата и намалил размера на наказанието лишаване от свобода на 3 години и 4 месеца, а в останалата част потвърдил съдебния акт. Производството пред първоинстанционния съд е приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след направеното от подсъдимия Г. Х. Т. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразеното от него съгласие да не се проверяват събраните на досъдебното производство доказателства. Касационните жалби на подсъдимия Г. Х. Т. и на частните обвинители Т. И. Г. и Е. А. Г. са процесуално допустими, подадени в законовия срок, от легитимирани лица и срещу акт подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество двете касационни жалби са неоснователни. Жалбоподателите имат противопоставими по цел оплаквания за размера на наказанието лишаване от свобода и противоречиви искания към касационната инстанция. Подсъдимият настоява за допълнително занижаване на санкцията, мотивирайки искането си с тезата, че целесъобразността на наказанието може да бъде постигната с условно осъждане, а това може да се постигне само с намаляване на размера на лишаването от свобода под 3 години. Изводите на подсъдимия и неговия защитник следват обратна на законовата логика. Последната изисква да бъде определено наказание по правилата на чл. 54 от НК, съобразено с тежестта на извършеното престъпление, с личността на дееца и с всички други смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, разкрити в хода на наказателното производство. След като се постигне справедливо по вид и размер наказание, същото да бъде редуцирано с една трета, съобразно изискването на чл. 58а, ал. 1 от НК и едва накрая да се решат въпросите по изпълнение на вече определеното наказание или неговото условно отлагане по реда на чл. 66 от НК. Защитната теза не може да бъде споделена, защото тя преследва крайна цел, на която да бъдат приспособени обема от индивидуализиращи предпоставки по начин, по който те да водят до задължителното приложение на условното осъждане. Подсъдимият без основание се оплаква, че въззивният съд не е взел предвид някои смекчаващи отговорността обстоятелства, като например: направените още на досъдебното производство самопризнания, изразеното по делото искрено съжаление за извършеното престъпление и добрата му характеристика, представяща го за личност с ниска степен на обществена опасност. Изброените обстоятелства не са били пренебрегнати от въззивната инстанция, която ги е преценила заедно с останалите на с. 9 от въззивното решение, сред които: младостта на дееца, чистосърдечните му самопризнания още от началото на досъдебното производство, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина, искреното разкаяние за извършеното, както и по-леката форма на непредпазлива вина. Въззивният съд е прибавил и други смекчаващи обстоятелства, които не са изложени в първоинстанционните мотивите, каквито са полаганите от подсъдимия грижи за невръстното му дете и за жената, с която фактически живее в едно домакинство, грижите за неговите родители със сериозни здравословни проблеми. (Посочването на фактическото съжителство в диспозитива на първоинстанционната присъда не е необходимо, тъй като при установяване на самоличността на подсъдимия, съобразно чл. 272, ал. 1 от НПК се изисква отбелязване на семейното положение, а не дали е във фактическо съжителство и с кое лице, че да се изписват изрично имената на жената. Освен това, при семейно положение женен/омъжена законът също не изисква посочване на имената на съпруга/съпругата. От окръжния съд е проявено действие, което може да се приеме за дискриминационно спрямо неженения подсъдим, който е изградил общо семейство с майката на неговото дете, а апелативният съд е пренебрегнал това поведение, без да изрази отрицателно становище). Като отегчаващи обстоятелства са преценени предходно осъждане на подсъдимия с наложено наказание пробация, което е изтърпяно няколко месеца преди пътния инцидент; вида и броя на несъставомерните телесните увреждания на останалите пътници в автомобила. Покупката и използването на лек автомобил от подсъдимия Т. неправилно са отчетени от апелативния съд за отегчаващи обстоятелства, защото притежаването на моторно превозно средство не е забранено за лица, които нямат необходимата правоспособност, а за ползването на автомобила деецът е санкциониран с по-тежка правна квалификация и съгласно чл. 56 от НК не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Следвайки тази законова логика неправилно в присъдата и във въззивното решение подсъдимият Г. Т. е признат за виновен в нарушение на две взаимно изключващите се разпоредби. Нормата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП е обща разпоредба, докато тази по чл. 21 от ЗДвП е специална разпоредба – двете не могат заедно да способстват към постигане на общ престъпен резултат. Макар в обвинение да са повдигнати двете норми съдът е органът, който следейки за охрана на правата на страните, в частност – на подсъдимия, е длъжен да посочи единствено онези правила за поведение на пътя, чието нарушаване е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от пътнотранспортното произшествие. Доказано е по делото, че подсъдимият Т. е управлявал лекия автомобил със скорост от 96 км/ч в извън населено място, но превишаването на пределната скорост е незначително, а и в конкретния казус няма правно значение, защото не се явява причина за отклонение на автомобила надясно и напускане на пътния участък. Действителната причина за пътнотранспортното престъпление са действията на водача, който е изгубил контрол над управляваното возило по време на завършване на маневрата изпреварване и неумелата му реакция за поддържане на праволинейното движение при завръщане в пътната лента. Тъкмо това е признал подсъдимия в процедурата по глава двадесет и седма от НПК, а признатият от него факт на превишена скорост няма отношение към инцидента и към смъртния резултат на пътника в автомобила. Окръжният съд е бил длъжен да оправдае подсъд. Т. за нарушението на чл. 21 от ЗДвП, поради липсата на обективна закономерност, но да отчете това обстоятелство като отегчаващо деянието. Апелативният съд отново е бездействал, защото в мотивите на решението не е констатирал неправилно приложения материален закон, нито е съобразил съотношението между двете законови разпоредби, както и невъзможността им да участват в общ причинно-следствен процес. Дори е налице отдавна утвърдена съдебна практика, която съдебните състави пренебрегнали. Касационният съд счита, че нарушението на материалният закон е отстранимо и без отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият Г. Т. следва да бъде оправдан за нарушението на чл. 21 от ЗДвП, защото нарушението на тази разпоредба не се явява част от обективния състав на престъплението и не поражда причинно-следствената връзка между деянието и престъпния резултат. Изключването на неправилно инкриминираната разпоредба не налага смекчаване на наказанието, защото нарушението на чл. 21 от ЗДвП е действително, макар и не в причинна връзка с резултата. Превишената скорост като обективен факт от деянието завишава неговата степен на обществена опасност и затова следва да бъде отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Извършената преоценка на индивидуализиращите обстоятелства от въззивния съд правилно е наложила занижаване на размера на лишаването от свобода от 6 години на 5 години, защото наказанието не е било несъответно на тежестта на престъплението и на личността на дееца. Определеното наказание с въззивното решение е справедливо и при така изложените обстоятелства касационният съд не намери основания за съществена промяна на санкцията. Тя може да постигне своята поправителна и превъзпитателна роля и да способства към постигане на целите по чл. 36 от НК. Предложените в касационната жалба обстоятелства са взети предвид при индивидуализиране на наказанието, поради което не способстват за допълнителното намаляване до желания от касатора размер. Неоснователно подсъдимият Т. твърди в жалбата, че размерът на наказанието е определен при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Срокът на основното наказание лишаване от свобода от 5 години е определен малко под средата между специалния минимум от 3 години и средния размер на санкцията (9 години), защото предвиденото в закона наказание за това престъпление е относително определено от 3 до 15 години. Касационната жалба на частните обвинители съдът прие за неоснователна, защото в нея не са изложени конкретни доводи в подкрепа на бланкетно заявените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Съдържанието на жалбата представлява почти буквален препис на предишната въззивна жалба на частното обвинение, а посочените доводи представляват общи твърдения, като: „съдът допусна нарушение на чл. 13 и на чл. 14 от НПК, установяващ задължение на съда да осигури разкриване на обективната истина и да изгради вътрешното си убеждение на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото. Допуснато е нарушение на чл. 107, ал. 3 от НПК да събере и провери всички необходими доказателства за разкриване на обективната истина и ал. 5 НПК установяващ задължение за съда да подложи всички събрани доказателства на внимателна проверка.” и т.н. За разлика от въззивната проверка касационният контрол не е служебен и оплакванията на жалбоподателя следва да бъдат конкретни и изчерпателни. При изготвяне на писмената жалба на частните обвинители вероятно са пренебрегнати тези процесуални постановки, което е наложило и погрешното наименование: „въззивна касационна жалба”. Последната не съдържа доводи, които могат да бъдат обсъдени в касационното решение. Касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители са неоснователни относно релевираните с тях касационни основания. Допуснатото нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК подлежи на отстраняване от касационната инстанция, поради което обжалваното въззивно решение следва да бъде изменено, а подсъдимият Г. Х. Т. – оправдан за инкриминираното му нарушение на чл. 21 от ЗДвП. В останалата част въззивното решение като правилно и законосъобразно подлежи на потвърждаване. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 4 от НПК Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 49 от 23.03.2020 г. по в.н.о.х.д. № 39/ 2020 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав, като ОПРАВДАВА подсъдимия Г. Х. Т. по повдигнатото му обвинение за нарушаване на чл. 21 от ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.