1 7 7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 266 София,13.06. 2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4493 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. С решение № 173 от 15. 10. 2020 г. по гр. д. № 279/2020 г. на Видинския окръжен съд, ГО, е потвърдено решение № 12 от 31. 01. 2020 г. по гр. д. № 19/2015 г. на РС – Белоградчик, с което е уважен предявеният от държавата, чрез министъра на земеделието, храните и горите, против „Ел Консулт Инвест“ ООД иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], общ. Р., обл. В., местността „С. двор“, съставляващ имот № ..........., с площ от 5529 кв.м., с идентификатор ..........., като на ответното дружество е признато право на задържане, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС, на процесния имот до заплащане от ищеца на сумата 164151 лв., представляваща стойността на извършени от същото, в качеството му на добросъвестен владелец, подобрения – изградена фотоволтаична електрическа централа. Въззивното решение е обжалвано от ответника „Ел Консулт Инвест“ ООД в частта потвърждаваща първоинстанционното в частта уважаваща иска по чл. 108 ЗС. Поддържа се недопустимост на решението, тъй като ищец по делото е държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, а за собственик е признато Министерство на земеделието и храните, както и по съображения, че индивидуализацията на спорния имот в исковата молба е неясна - претендира се установяване на собствеността и предаване на владението върху реална част, с площ от 5529 кв.м., от имот № ........, целият от 23376 кв.м., която реална част е заснета като самостоятелен имот № ........., с площ от 5529 кв.м. Развити са и оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост на извода за възникнало в полза на държавата право на собственост. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Въззивното решение е обжалвано и от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, в частта, с която възражението на ответното дружество по чл. 72, ал. 3 ЗС, за признаване право на задържане върху имота до заплащане от държавата на извършени от дружеството, като добросъвестен владелец, подобрения, е уважено за сумата 164151 лв. Твърди се, че елементите на изградената от ответното дружество фотоволтаична електрическа централа представляват движими вещи, които могат да бъдат демонтирани без съществено увреждане на имота, поради което не представляват подобрения и не подлежат на заплащане. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: 1. По касационната жалба на „Ел Консулт Инвест“ ООД срещу въззивното решение в частта му по иска по чл. 108 ЗС. За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС и потвърди първоинстанционното решение в частта уважаваща този иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор №.../26. 06. 2009 г. за покупко-продажба на недвижим имот – земя частна държавна собственост по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, сключен между министъра на земеделието и храните и Л. А. П., на последната са продадени недвижими имоти, представляващи свободни, незаети от сгради и съоръжения, земи в стопански дворове на организации по пар. 12 и пар. 29 ПЗР ЗСПЗЗ, негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване, находящи се в землището на [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], сред които фигурира и имот № ..........., с площ от 25,376 дка, представляващ стопански двор в землището на [населено място], общ. Р., област В., местност „С. двор“, който е продаден за сумата 3654 лв. Л. А. П. разделила имот № ........., с площ от 25,376 дка, на няколко имота, сред които и процесният имот № 147019, с площ от 5529 кв.м. С договор за дарение, сключен с н.а. № ..../4. 12. 2009 г., Л. П. прехвърлила имота на С. Н. С., който с н.а. №..../15. 09. 2011 г. го продал на ответното дружество „Ел Консулт Инвест“ ЕООД. С решение № 43 от 6. 02. 2015 г. по гр. д. № 77/2014 г. на ОС – Монтана, влязло в сила на 12. 12. 2017 г., постановено по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от държавата срещу Л. П., договорът за покупко-продажба № .../26. 02. 2009 г., сключен между държавата и Л. П., е прогласен за нищожен. Исковата молба е подадена на 6. 03. 2013 г. и вписана на 27 06. 2014 г. От правна страна съдът е приел, че държавата е придобила собствеността върху процесния имот по силата на закона – чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ,тъй като се касае за земеделска земя извън урбанизирана територия, представляваща бивш стопански двор на ТКЗС, незаета от сгради и съоръжения на организации по пар. 12 и непредставляваща прилежаща площ към тях, но негодна за земеделско ползване, останала след възстановяване. Съгласно цитираната разпоредба, такива земи са държавна собственост и се актуват от областния управител. Приел е, че договорът за продажба, сключен на 26. 02. 2009 г. между държавата и Л. П., е прогласен за нищожен с влязло в сила решение, поради което последващите прехвърлителни сделки, сключени между Л. П. и С. С. и между последния и ответното дружество, не са породили вещноправно действие. Ответното дружество владее имота без основание – същото не е придобило собствеността нито на основание договор за продажба, нито по давност, предвид забраната на чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ да се придобиват по давност земи от държавния поземлен фонд. В изложението по чл. 284, ар. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на дружеството са поставени следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК: 1. Представлява ли очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК извършената от съда подмяна на страна по делото. 2. Може ли решаващият съд да признае за собственик на имот лице, което не е предявило иска за собственост, нито е участвало в процеса като трето лице – помагач на страната на ищеца или на ответника. 3. Има ли идентичност между претенцията на ищеца за ревандикация на реална част от имот, нанесена в плана като самостоятелен имот. Първите два въпроса са свързани с довода на касатора-търговско дружество за недопустимост на въззивното решение, тъй като със същото е извършено подмяна на ищеца и произнасяне по непредявен иск. Настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Искът по чл. 108 ЗС е предявен от държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, с твърдения, че процесният имот е държавна собственост, придобит от държавата на основание чл. 45, ал.. 10 ППЗСПЗЗ, и се държи без основание от ответното дружество, чийто праводател по договора за покупко-продажба не е притежавал право на собственост, тъй като е придобил имота от лице, сключило нищожен договор за покупко-продажба с държавата. И първоинстанционният и въззивният съд са разгледали така предявения иск, произнесли са се по заявеното от ищеца придобивно основание в полза на държавата и правопораждащите го факти. Обстоятелството, че и в първоинстанционното и във въззивното решение не е уточнено, че министърът на земеделието, храните и горите участва като процесуален субституент на държавата и е предявил иска за защита на правото на собственост на държавата върху процесния имот, не води до недопустимост на решението. Тази непрецизност не води до подмяна на страна. И двете инстанции са се произнесли по въведения от ищеца спор за собственост между държавата и ответното дружество – дали процесният имот е държавна собственост на заявеното от процесуалния субституент на държавата придобивно основание и дали упражняваната от ответното дружество фактическа власт върху имота е без основание. А и в случая решението (диспозитива) би могло да се прецизира по реда на чл. 247 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 3, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му в частта по иска по чл. 108 ЗС. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по първите два въпроса. Във връзка с основанията по точка 1 и точка 2 касаторът не сочи тълкувателни решения, постановления или решения на Върховния съд или на Върховния касационен съд, нито сочи актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които въззивното решение противоречи, което е достатъчно основание за недопускането му до касационен контрол (в този смисъл са и указанията, дадени в мотивите към ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не обосновава и с какво обсъждането на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Третият въпрос е фактически, а не правен. Отговорът на същия по съществото си изисква преценка за правилност на въззивното решение и по-конкретно – за обоснованост на фактическите изводи на съда, извършването на каквато във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. В този смисъл, въпросът не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че събраните доказателства установяват в достатъчна степен обстоятелството, че процесният имот № ........., с площ от 5529 кв.м., преди отделянето му като самостоятелен имот, е съставлявал реална част от имот № .........., целият от 23376 кв.м., купен от Л. П. от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, с договора от 26. 02. 2009 г., прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като сключен в противоречие със закона, с влязло в сила съдебно решение. 2. По касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, срещу въззивното решение в частта потвърждаваща първоинстанционното в частта, с която възражението на ответното дружество по чл. 72, ал. 3, вр. ал. 1 ЗС е уважено за сумата 164151 лв. Във връзка с това възражение въззивният съд е приел за установено, въз основа на заключенията на съдебнотехническите експертизи, че върху процесния имот ответното дружество е изградило ФВЕЦ, включваща следните елементи: а/. трайно прикрепени към земята 264 бр. бетонови фундаменти, изградени на място по традиционен монолитен метод – направа на изкоп, кофраж, арматура и отливане на бетон; б/. стоманено-алуминиеви конструкции монтирани върху бетоновите фундаменти; в/. здраво прикрепени към тези конструкции 696 бр. фотоволтаични модули с мощност от 230 вата всеки; г/. 1 бр. инвертор с мощност 200 киловата, монтиран в БКТП (трафопост); д/. К. (комплексен трафопост) с трансформатор Т. 160/20/40 кv; е/. положени в земята на дълбочина от 1,20 м. силови и контролни кабели и други електротехнически съоръжения – ГРТ (главно разпределително табло), разпределителни табла и др. за присъединяване на произведената ел. енергия към електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД. Експертите са разяснили, че всички тези подобрения са трайно прикрепени към земята, че всяко отделяне на който и да било компонент ще означава нарушаване целостта на конструкцията и монтираните върху нея фотоволтаични панели и като цяло ще наруши целостта и предназначението на централата, представляваща сложно техническо съоръжение, че това съоръжения и земята следва да се разглеждат като едно цяло. Посочено е, че при демонтажа и превозването на демонтираните панели голяма част от тях ще бъдат унищожени или повредени. При евентуално отделяне на подобренията от терена земята ще бъде неизползваема по предназначение в цялост, тъй като ще останат множество трайно закрепени фундаменти и детайли, както и множество кратери след изваждане на подземните кабели и съоръжения. Установено е от експертизите, че разходите за построяването на ФВЕЦ към извършването им възлизат на 447067 лв., а увеличената стойност на имота вследствие на изграждането й възлиза на 439087, 50 лв. Фотоволтаичната електрическа централа е изградена законно, след преотреждане на имота за „Производствени и складови дейности“, въз основа на одобрен инвестиционен проект и разрешения за строеж, и има издадени разрешения за ползване както на ФВЕЦ, така и на подземната кабелна линия към ФВЕЦ. От правна страна въззивният съд е приел, че ответното дружество е било добросъвестен владелец на имота, тъй като владението е установено на правно основание годно да го направи собственик (действителен договор за покупко-продажба), без дружеството да е знаело, че продавачът по сделката С. С. не е бил собственик, тъй като е придобил от лице, сключило с държавата нищожен договор за покупко-продажба на процесния имот. В качеството си на добросъвестен владелец е извършило процесните подобрения в имота – изградило е фотоволтаична електрическа централа (ФВЕЦ). Приел е, че всички части на изградената ФВЕЦ представляват подобрения, които не могат да бъдат отделени от земята, с изключение на фотоволтаичните панели на стойност 279768 лв. и поставените в обекта пожарогасители на стойност 450 лв. Прието е, че тези суми следва да бъдат приспаднати от сумата 447067 лв., при което правото на задържане, на основание чл. 72, ал. 3, вр. ал. 1 ЗС, на процесния имот следва да бъде признато до заплащане от държавата на сумата 164151 лв., а за разликата до пълния претендиран размер на подобренията от 331000 лв. е неоснователно. В изложението по чл. 284, ар. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на държавата са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Представляват ли подобрения, подлежащи на заплащане, движимости, които могат да бъдат отделени от имота без същественото му увреждане. 2. Възможно ли е незаконно строителство в чужд имот да се счита за подобрение. Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с ППВС № 6/1974 г., т. II, с решение № 104 от 14. 09. 2017 г. по гр. д. № 4269/2016 г. на ВКС, 3 г.о., и с решение № 1295 от 08. 02. 2016 г. по адм.д. № 1222/2015 г. на ВАС. И двата въпроса не покриват изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящо допускане до касационно обжалване на въззивното решение. На първо място, въпросите са фактически, а не правни. На следващо място, същите не кореспондират с установените по делото факти – че процесната ФВЕЦ е изградена на основание одобрен инвестиционен проект, издадени разрешения за строеж и строителни книжа и има издадено разрешение за ползването й, както и че ФВЕЦ е трайно прикрепена към земята, съставлява едно цяло с терена и премахването й ще наруши както целостта на конструкцията и фотоволтаичните панели, предназначението на централата, така и имота (според експертите земята ще бъде неизползваема по предназначение в цялост, тъй като ще останат множество трайно закрепени фундаменти и детайли, както и множество кратери след изваждане на подземните кабели и съоръжения). Не е налице противоречие с цитираното от жалбоподателя ППВС № 6/1974 г., т. II - в случая не се касае за движимости, които могат да бъдат отделени от имота без същественото му увреждане, нито за подлежащо на премахване незаконно строителство – ФВЕЦ е построена след промяна на предназначението на имота, въз основа на одобрен инвестиционен проект, издадени строителни книжа и има издадено разрешение за ползването й. Не е налице противоречие и с решение № 104 от 14. 09. 2017 г. по гр. д. № 4269/2016 г. на ВКС, 3 г.о., постановено по предявен от държавата срещу Л. П. иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС. В същото е прието, че в хипотезата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ държавата придобива собствеността върху земеделските имоти по силата на самия закон. Различният извод за незаконност на изградената ФВЕЦ се дължи на непредставяне на доказателства, установяващи законността на изграждането и въвеждането в експлоатация на съоръжението. Формираната с това решение сила на пресъдено нещо не се разпростира по отношение „Ел Консулт Инвест“ ЕООД, тъй като същото е придобило имота от С. С. на 15. 09. 2011 г., а последният е придобил имота от Л. П. на 4. 12. 2009 г. – преди предявяване и вписване на исковата молба на държавата срещу Л. П. (6. 03. 2013 г. и 27. 06. 2014 г.), с която са предявени исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС. Тоест, не е налице правоприемство на спорното право, настъпило по време на висящността на делото между държавата и Л. П. или след влизане в сила на постановеното по това дело съдебно решение. Решенията, постановени от административни съдилища, не разрешават материалноправни спорове и наличието на противоречие на изводите във въззивното решение с такива актове не е сред основанията, обуславящи допускането му до касационен , предвидени в чл. 280 ГПК. В този смисъл са и разясненията в мотивите към ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3. В обобщение, не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото (недопускане до касационно обжалване на въззивното решение по нито една от жалбите) разноските за касационната инстанция следва да останат за сметка на страните, така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 173 от 15. 10. 2020 г. по гр. д. № 279/2020 г. на Видинския окръжен съд, ГО. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: