О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50703 гр. София 04.10.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд - четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 08 юни през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ ДИМИТЪР ДИМИТРОВ като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова гр.дело № 154 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 15105 от 18.06.2018 г. от ищеца С. С. Д., чрез адв. Р. Д., срещу решение № 755 от 01.07.2021 г. по гр. д. № 1197/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260854 от 28.10.2020 г. по гр.д. № 11537/2011 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу М. Д. Д. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 20000 евро главница по запис на заповед, издаден на 08.12.2003 г, с падеж 28.12.2003 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 27.10.2008 г. по гр.д. № 7448/2008 г. на Софийския районен съд. Жалбоподателят поддържа неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост- касационни отменителни основания по чл.281, т. 3 ГПК. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд или ВКС да постанови решение по същество, с което да уважи предявения иск. Поддържа, че въззивният съд не е отстранил допуснатите от първоинстанционния съд нарушения при разпределение на доказателствената тежест с доклада по делото, въпреки направените оплаквания във въззивната жалба, като жалбоподателят-ищец е останал задължен да доказва договора, от който е възникнало вземането на ответника обезпечено с издадения запис на заповед, а така също и развалянето на този договор. Твърди още, че въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл.164 и чл.165 ГПК за недопустимост на свидетелските показания и изключенията от тази недопустимост, като според жалбоподателя недопустимо било чрез свидетелски показания да се доказва единствено факта на договора, но не и обстоятелствата при които е издаден записът на заповед. Според жалбоподателя въззивният съд не се е произнесъл по доводите и възраженията изложени във въззивната му жалба, което е основание за отмяна на решението, а така също и по наведено твърдение за изтекла погасителна давност. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните въпроси: 1. След като първоинстанционният съд е определил неправилно предмета на доказване и въззивната жалба започва с изложение за неправилно определяне на предмета на доказване / като съдът е разпределил в тежест на доказване наличието на договор за поръчка, който не е предмет на делото и развалянето му, което също не е предмет на делото / допуснал ли е въззивният съд нарушение като не е поправил пропуските на първата инстанция? 2. Допуснал ли е първоинстанционният съд непълнота в доклада и неяснота в предмета на доказване, след като в исковата молба се твърдят обстоятелства, при които е подписан записът на заповед? 3. Допуснал ли е въззивният съд нарушение като не е преценил доводите, изложени във въззивната жалба, за обстоятелствата в процеса пред първа инстанция, довели до изненада на ищеца с решението относно това допустими ли са били или не свидетелски показания за доказване на обстоятелствата, при които е подписан оспорваният запис на заповед? Първи, втори и трети въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 4.Допуснал ли е съдът процесуално нарушение като е приел за недопустими, допуснати пред първоинстанционния съд и събрани по делото свидетелски показания, ако те са поискани за доказване на обстоятелства, при които е подписан запис на заповед, а не наличието на договор със стойност над 5000 лв.? 5. Допуснал ли е съдът процесуално нарушение като не е съобразил всички доводи изложени във въззивната жалба и не е съобразил всички релевантни и доказани факти и обстоятелства по делото, а именно доказване на неосъществено основание за подписване на записа на заповед? 6. Допуснал ли е съдът процесуално нарушение като е приел, че след като исковото производство по чл. 254 ГПК / отм./, чл. 124, ал. 1 ГПК е за съществуването на самото изпълняемо право, при твърдение за каузалност на сделката, недействителността и погасяването следва да се докажат от длъжника - ищец по иска, при положение, че ответникът също твърди каузалност на сделката, както и неосъществяването и? 7. По предявен от длъжника иск по чл. 254 ГПК / отм./, чл. 124, ал. 1 ГПК, че не дължи вземането по изпълнителен лист издаден на основание чл. 235, т. 9 ГПК / отм./ по запис на заповед, когато и двете страни твърдят каузално правоотношение обезпечено със записа на заповед, но на различно основание, при различни факти, следва ли доказателствената тежест за предмета на доказване да бъде разпределена съгл. чл.154, ал. 1 ГПК- всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право, респ. за съществуването или несъществуването на менителничното вземане? Четвърти, пети, шести и седми въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 8. Допуснал ли е съдът процесуално нарушение като не е обсъдил всички релевантни факти и обстоятелства, а именно твърдението на ответника, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на друго правоотношение, но самият той твърди, че това правоотношение не е било осъществено? Въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 9. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 10. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като е формирал вътрешното си убеждение без да съобрази събраните доказателства и признания на страните в тяхната цялост и правно значение по правилата на формалната логика и е допуснал избирателно и превратно интерпретиране на доказаните факти и обстоятелства по делото; Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Ответникът по жалбата М. Д., чрез адв. Б. Х., с писмен отговор оспорва жалбата като нередовна и недопустима поради липса на изложени основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК, както и доводи за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като съобрази данните по делото, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, с правен интерес от обжалването, в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на недължимост на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист по реда на ГПК /отм./ и е образувано принудително изпълнение, предявен от длъжника по ефекта. От фактическа страна е прието за безспорно между страните, че ищецът е издал запис на заповед за сумата от 20000 евро в полза на ответника с падеж 28.12.2003 г., като е посочено, че ищецът изрично е признал този факт в обясненията по реда на чл.176 ГПК в с.з. на 27.01.2020 г.. Прието е също за безспорно, че въз основа на този запис на заповед е издаден изпълнителен лист на 27.10.2008 г. по гр.д. № 7448/2008 г. на Софийския районен съд на основание чл.237,б.”е” ГПК/отм./. Съдът е приел, че е спорно по делото наличието на каузалното правоотношение, въведено в исковата молба. Посочил е, че твърденията в нея са, че ищецът е имал нужда от финансиране в размер на 200 000 евро през месец октомври 2003 г., че ответникът му обещал да му осигури такова финансиране от банка срещу възнаграждение в размер на 10% от сумата или 20000 евро. За обезпечаване на заплащането на това възнаграждение ищецът подписал записа на заповед на бланка на ответника на 08.12.2003 г. с падеж 28.12.2003 г. Кредитът от банка следвало да бъде осигурен до двадесет дни след подписване на записа на заповед, но ответникът осигурил обещаното съдействие в рамките на тези двадесет дни, както и впоследствие. Посочено е, че в съдебно заседание на 07.10.2019 г., което е първото по делото заседание процесуалният представител на ищеца заявил, че като е изтекъл срокът за изпълнение на 28.12.2003 г. договорът се е развалил. От правна страна съдът е приел, че записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент от съдържанието и, затова не е условие за нейната действителност. Прието е още, че предмет на исковото производство по чл. 254 ГПК / отм./, аналогичен на чл. 124, ал. 1 ГПК, е съществуването на самото изпълняемо право. Приел е, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При твърдения за съществуване на каузална сделка, какъвто според съда е настоящият случай, възраженията за недействителността й и за погасяване на вземането по каузалната сделка следва да се докажат от длъжника – ищец по иска по чл.254 ГПК/отм./. Въззивният съд е посочил, че за установяване наличието на каузалното правоотношение между ищеца и ответника в с.з. на 07.10.2019 г. са разпитани свидетели. Приел е, че забраната за установяване на договори със свидетелски показания по чл.133,ал.1,б.”в” ГПК/отм./ е относно неформалните договори, за действителността на които не е необходим писмен акт. Според съда тя не би могла да бъде преодоляна, ако свидетелите се ползват само за установяване на основанието на договора, вземането по който е обезпечено с менителничния ефект, тъй като каузалното правоотношение винаги е на определена стойност. Прието е, че основанието за плащане не би могла да се извлече от ценната книга, поради абстрактния характер на сделката, материализирана в нея. Посочено е, че забраната по чл.133,ал.1,б.”в” ГПК/отм./ е възпроизведена в чл.164,ал.1,т.3 ГПК, според който свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Преценени са за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че свидетелските показания са за доказване на обстоятелствата около издаване на записа на заповед, а не за доказване на договор за поръчка. Прието е, че показанията на разпитаните свидетели установяват, че между ищеца и ответника е имало разговори, че записът на заповед е подписан в офиса на ищеца.Според съда техните показания не могат да установят каузално правоотношение, въведено в процеса от длъжника и връзката му със записа на заповед поради посочената забрана. Приел е, че договорът за поръчка е правната квалификщация, която първоинстанционния съд е дал на отношенията, описани в исковата молба – обещанието за съдействие за осигуряване на кредит и уговореното възнаграждение в размер на 10% от сумата или 20 000 евро. Прието е, че тази квалификация е правилна. Съдът е приел, че за сключването на договор за поръчка не е нужна форма за действителност, но при уговорено възнаграждение по него над 5000 лв. има форма за доказване. Според съда дори и да се приеме тезата на ищеца-въззивник, че отношенията между страните не са по договор за поръчка, а по обещание за уреждане на кредит със срок до 28.12.2003 г. и това обещание е предварителен договор, за който не се изисква писмена форма, срещу обещанието е уговорено възнаграждение и поради размера му от 20 000 евро тази уговорка не подлежи на доказване със свидетели. Посочено е, че няма и начало на писмено доказателство, което да прави допустими свидетелските показания при евентуално твърдение за наличие на прикрита зад записа на заповед сделка, в каквато насока има изложени оплаквания. Прието е, че ответникът е заявил в първото съдебно заседание, че записът на заповед е издаден във връзка със задълженията по договор за продажба на 50% от акциите на „Рекорд” АД, като впоследствие е представил предварителен договор от 01.12.2003 г., приет като доказателство по делото. Приел е, че няма доказана никаква връзка между този договор и записа на заповед. Съдът е приел, че и двете страни са заявили каузално правоотношение по записа на заповед, като и двете страни не са доказали заявеното. Формиран е извод, че последиците от недоказването са различни. Приел е, че кредиторът дължи доказване само на редовен от външна страна запис на заповед, което е установено по делото, а длъжникът е този който дължи доказване на наличието на кауза и съответно недължимост на вземането по каузалното правоотношение, поради неизпълнение на обещанието за съдействие за намиране на кредит. Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния решението на последния съд е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи, втори и трети въпроси, по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвърти, пети и шести въпрос, по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС по осми и десети въпроси от изложението. Всеки от посочените въпроси представлява довод по правилността на въззивното решение и поради това не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че всеки от посочените въпроси от първи до шести включително, осми и десети не представляват правни въпроси, а са доводи за неправилност на въззивното решение. Отговорът на посочените въпроси изисква преценка на събраните по делото доказателства и установените от въззивния съд факти, както и на правилността на формираните правни изводи, което е недопустимо в производството по чл.288 ГПК. Тези доводи Касационният съд следва да извърши само ако се допусне касационно обжалване, основание за което по цитираните въпроси не е налице. Тъй като въпросите от първи до шести включително, осми и десети не са правни въпроси само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по седми въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.4 от т.решение № 1/20010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулираният седми въпрос от изложението касае приложение разпоредбите на чл.124,ал.1 ГПК и чл.154, ал.1 ГПК, които са ясни и точни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по девети въпрос от изложението. С решение № 173/06.11.2020 г. по гр.дело № 4404/2019 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС,в която е подчертано изключително важното значение на изпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, да посочи кои факти от значение за спорното право приема за установени. Съдът трябва да изложи също причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото. Въз основа на установените факти съдът трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Нарушението на това задължение представлява в редица случаи съществено процесуално нарушение, налагащо касиране на въззивното решение. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е обсъдил всички доказателства по делото, съответно е посочил кои факти от значение за спорното право е приел за установени. Обсъдени са доводите и възраженията на всяка от страните, както и доводите за неправилност на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба – относно неправилно разпределена доказателствена тежест с доклада по делото и относно доводите, че свидетелските показания са за доказване на обстоятелствата около издаване на записа на заповед, а не за доказване на договор за поръчка, за което в решението са изложени подробни мотиви. Следователно правният въпрос е разрешен в съответствие с посочената практика на ВКС. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : Не допуска касационно обжалване на решение № 755 от 01.07.2021 г. по в. гр. дело № 1197/2021 г. на Софийския апелативен съд по касационна жалба вх. № 15105/30.08.2021 г., подадена от ищеца С. С. Д., ЕГН, чрез адв. Р. Д., съдебен адрес, [населено място], [улица], № , ет., офис , чрез адв. Р. Д.. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: