Р Е Ш Е Н И Е № 353 София, 22 юли 2013 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми юни две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1252/2013 година. Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия Ж. И. Г. против решение № 81 от 26.04.2013год. по внохд № 24/2013год. по описа на Пловдивския апелативен съд. В нея се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния закон при осъждането му за престъпление по чл. 343, ал.1, б.”в” , във вр. чл. 342, ал. 1 от НК. На критика е подложена дейността на съдилищата по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, която според защитата не отговаря на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и това е довело до изграждане на неправилно вътрешно убеждение за доказаност на обвинението, а като последица и до неправилното приложение на закона. Прави се искане за отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия или изменението на решението с намаляване размера на определеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП излага становище, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 108 от 10.12.2012год. по нохд № 1963/2011год. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Ж. И. Г. за виновен в това, че на 29.11.2008 год. към 18.00часа на главен път II-64-гр. К.-гр. Пловдив, на километър 9+840, при управление на МПС-л.т.а. „Форд Транзит“ с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма] [населено място], нарушил правилата за движение –чл. 20, ал. 2 и чл. 25 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Б. А. К., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.“б“, във вр. чл. 343, ал. 1, във вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, като го е признал за невинен и оправдал по предявеното обвинение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил Г. от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца. В тежест на подсъдимия е присъдено заплащане на направените по делото съдебни разноски. С обжалваното въззивно решение присъдата е изменена, като наказанието „лишаване от свобода“ на подсъдимия е намалено на една година лишаване от свобода и на една година е намалено и лишаването му от право да управлява МПС по чл. 343г от НК. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата за неоснователна. По основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в жалбата се излага довода, че съдът е обсъдил едностранно и непълно събраните по делото доказателства, като е кредитирал единствено тези, които подкрепят тезата на обвинението, в частност- заключението на изготвената и приета пред Пловдивския апелативен съд комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза за начина на пресичане на пътното платно от пострадалия и че подсъдимият е могъл своевременно да предприеме действия, с които да избегне съприкосновението между управляваното от него МПС и пешеходеца, при което се получили съставомерните по чл. 343, ал.1, б. “в“ от НК последици. Поставя се акцент върху неправомерното поведение на пострадалия с довода, че за произшествието той е изцяло виновен, тъй като пресичал пътното платно на необозначено за това място, без да вземе мерки за собствената си безопасност. Твърди се, че в случая е налице случайно събитие по смисъла на чл. 15 от НК, като Г. няма вина за настъпилите общественоопасни последици. Оплакването е неоснователно. Деянието и авторството са доказани въз основа на цялостната оценка на събраните по делото фактически данни. Проверката и оценката им съответства на изискванията на чл. 107 НПК. По делото съдилищата са приели за установена следната фактическа обстановка: На инкриминираните с обвинителния акт дата и час, свидетелят Д. Д. отбил на банкета на пътя преди табелата на [населено място] управлявания от него л. а.“Мерцедес 407Д“ и включил аварийните светлини, за да слезе пътуващият в същия автомобил Б. К. по физиологична нужда. Свидетелят Е. Е., управляващ в същата посока л. а.“БМВ“ забелязал спрелия пред него автомобил и изострил вниманието си, тъй като го възприел като опасност. След като удовлетворил нуждата си, пешеходецът Б. А. К. тръгнал обратно към автомобила на Д. и предприел пресичане на пътното платно с посока отляво надясно спрямо тази на движение на свидетеля Е.. В същия този момент, управлявайки лекотоварен автомобил „Форд Транзит“ със скорост около 75км/час и при включени къси светлини, също с посока от гр.Карлово-гр. Пловдив, подсъдимият предприел изпреварване на л.а. „БМВ“, при което управляваният от него автомобил навлязъл в лентата за насрещно движение и там с предната дясна част, в близост до осевата разделителна линия на двупосочното пътно платно ударил пресичащия пешеходец, който паднал на платното и от получените несъвместими с живота телесни увреждания, починал веднага. Няма основание да се счита, че във фактически план обстоятелствата, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на участниците в ПТП, са били недостатъчно пълно и обективно изяснени. Извършената процесуална работа от двете инстанции по събиране и проверка на доказателствата, сочи за изпълнение на задълженията им в тази връзка. Поради съществуващите противоречия в заключенията на назначените в досъдебното и съдебното производство комплексни съдебномедицински и автотехнически експертизи, както и на допълнителната и повторна такава, въззивният съд е назначил и изслушал повторна т.н.„арбитражна“ петорна комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза, чието заключение като обосновано и аргументирано е приел и което заключение не е оспорено от страните. Данните от механизма на настъпване на конкретното ПТП не сочат на изключващи вината на подсъдимия обстоятелства. Доказано е категорично и еднозначно е възприето, както от състава на Пловдивския окръжен съд, така и от въззивния съд, че подсъдимият Г. е допуснал нарушение на правила за движение, защото при скорост на движение от 50-53км/час, която е съобразена при движение с включени „къси светлини", водачът е могъл в границите на осветеност на левия фар пред него /50метра/ да възприеме пешеходеца и извън опасната зона за спиране /43-46метра/ да предприеме мерките, предписани в закона, за да предотврати настъпилия удар с пешеходеца, което обстоятелство съдът е обсъдил в мотивите на присъдата си. Съдът е съобразил доказателствата и доказателствените средства по делото според действителното им съдържание, няма игнорирани или превратно ценени и е извел фактическите си изводи при спазване на правилата на формалната и житейската логика. Отговаряйки и на възраженията на страните, Пловдивският апелативен съд в пълнота е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което ВКС не намира за налично касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и няма как да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на атакуваното решение и оправдаването му съгласно чл. 354, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП предписва задължението, че „Водачите са длъжни да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението”, а съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗДвП „Водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например, да излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение“т. е. посочените задължения на водача следват от закона и те са били известни на Г., тъй като е правоспособен водач на МПС. Следва да се отбележи, че в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП най-общо са посочени факторите на пътната обстановка, които имат значение за избиране на съобразена скорост на движение. Наличието на каквито и да е фактори, които затрудняват движението /намалена или ограничена видимост, разминаване с насрещно движещ се автомобил с включени светлини, наличие на спрели по пътя или на банкета автомобили с включени аварийни светлини, атмосферни условия и други, които пречат на водача да бъде в необходимата концентрация за преценка на условията на пътя и рефлектират върху реакциите му при управление на превозното средство или се възприемат като пътна обстановка с потенциална опасност за пътното движение/, следва задължително да го мотивират към намаляване на скоростта, а при определени пътни ситуации и условия - и към спиране. Началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. В случая, с оглед конкретната пътна обстановка от техническа гледна точка, подсъдимият Г. не е могъл да предотврати настъпилия удар с пешеходеца, но не защото това обективно е било невъзможно, а защото подсъдимият сам се е поставил в тази ситуация, като е управлявал автомобила си и е предприел маневра със скорост, при която не е могъл да възприеме в рамките на осветеността пред него на включените къси светлини възникналата опасност, както и да предприеме своевременни мерки като водач, за да я избегне и предотврати. Следователно, изводите на инстанционните съдилища, че констатираните нарушения на правилата за движение са в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, са правилни. Предвид на изтъкнатите съображения настоящият касационен състав намира, че е неоснователно оплакването от жалбоподателя за допуснато от съдилищата нарушение на закона, тъй като при установените на базата на събраните гласни и писмени доказателства факти, както и експертното заключение на повторната комплексна СМАТЕ пред въззивната инстанция, правилно и законосъобразно е ангажирана наказателната му отговорност по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в", във вр. чл. 342, ал. 1 НК. Последователна и трайна е съдебната практика за това, че поначало, деянието на водача не може да се третира като случайно, когато опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране и ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но не е сторил това. Подсъдимият като водач на моторно превозно средство е бил длъжен да предвиди, че при усложнената пътна обстановка-нощно време, с паднала мъгла и спрял на банкета автомобил с включени аварийни светлини, от който могат да слязат или да се насочат за качване хора, може да се създаде опасност за движението и в тази ситуация той е следвало да изостри вниманието си по силата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, да предвиди логическото развитие на пътната ситуация и вземе съответните мерки за безопасност като намали скоростта на движението или при необходимост спре, за да не настъпят съставомерните последици, а не да извършва маневри с изменение на разположението си на пътното платно. Липсата на посочената преценка на пътната обстановка от страна на подсъдимия представлява нарушение по ЗДвП, което е в пряка причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, поради което законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на Г. по чл. 343, ал. 1, б.“в“ от НК. От всичко изложено по-горе се извежда и неоснователността на възражението на защитника на подсъдимия, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Както вече беше посочено в конкретния случай, подсъдимият Г. е могъл да предотврати удара, но сам се е поставил в невъзможност да го стори. Така подсъдимият сам със своето поведение се е поставил в невъзможност да действа адекватно, а това изключва и приложението на разпоредбата на чл. 15 НК. В този аспект, деянието му не може да се третира като случайно, защото опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране, когато ударът е бил технически непредотвратим. В един предходен момент той е могъл да стори необходимото да я предвиди като съобрази скоростта си на движение с пътната обстановка и своевременно да реагира, но той не е сторил това. Данните от механизма на настъпване на конкретното ПТП не сочат на изключващи вината на подсъдимия обстоятелства. Доказано е категорично и еднозначно е възприето, както от състава на Пловдивския окръжен, така и от въззивния съд, че подсъдимият Г. е допуснал нарушение на правилата за движение, описани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Въз основа на всичко изтъкнато и при установените по делото фактически положения/, които не подлежат на промяна от касационната инстанция/ двете решаващи по фактите съдилища са заключили, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между неизпълнението от страна на подсъдимия Г. на изискванията по ЗДвП като водач на МПС и настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пешеходеца Б. А. К.. Въззивният съд законосъобразно е изменил присъдата в санкционната й част. Приетите като смекчаващи отговорността обстоятелства - чисто съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, искреното съжаление за стореното, трудовата му ангажираност, липсата на допуснати до този момент груби нарушения на ЗДвП, не са многобройни и сред тях няма изключително такава. Не е от такава категория и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който предприел пресичане на пътното платно в нарушение на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП, отчетено като смекчаващо за подсъдимия обстоятелство. Настоящият състав на ВКС счита, че наложеното на Г. наказание от една година лишаване от свобода и лишаването му от право да управлява МПС за същия срок, не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Ето защо, не са налице релевираните в жалбата на касатора основания за отмяна/изменяване/ на обжалваното въззивно решение, което като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 81 от 26.04.2013год. по внохд № 24/2013год. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: