О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 10.05.2022 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 4713 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Н. и С. Т. Н., чрез пълномощника им адвокат В. С., против решение № 1363 от 30.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1124 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260778 от 8.03.2021 г. по гр. д. № 4280/2019 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявените при условията на евентуалност от Н. Т. Н. и С. Т. Н. против Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите (сега министър на земеделието) положителни установителни искове за собственост за приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици при равни права от по 1/2 ид. част всеки от тях на недвижим имот, представляващ новообразуван имот с пл. № * по ПНИ на местността „О.“, в землището на [населено място], [община], приет със Заповед № 1035 от дата 21.09.2001 г. на Областния управител на обл. В., изменен по размер на имота със Заповед № РД-08- 7706-268 от 21.08.2008 г. на Областния управител на обл. В., с площ 607.00 кв. м. и граници: на запад - имот пл. № *; на север - имот пл. № * и имот пл. № * път; на изток - път (имот пл. № *) и на юг - път (имот с пл. № *), идентичен с имот представляващ реална част от ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], общ. В., одобрени със Заповед № РД-08-18-17/06.03.2015 г. на изп. д. на АГКК – В., целият с площ от 1207 кв. м., при граници на целия имот: ПИ с идентификатори *; *; *; * и № * (път) по същите КК и КР, с площ на реалната част от 607.00 кв. м. и при граници на реалната част: ПИ № *; от две страни път с № 361 и в останалата си част ПИ № *, която реална част е повдигната окомерно в цвят на скица на л. 89 от делото на РС-Варна, на основание трансформирано в собственост право на ползване, предоставено в полза на наследодателката на ищците К. А. Т., поч. на 16.05.2015 г., въз основа на Решение № 8/20.10.1986 г. на УС на ПИМТС по реда на ПМС № 26/23.04.1987 г. и ПМС № 4/12.02.1988 г., преобразувано с приключена процедура по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ чрез плащане на оценката на 08.06.1994 г., както и наследяване от ищците след смъртта на трансформираната ползвателка, а в условията на евентуалност – въз основа на придобивна давност, респективно кратка по чл. 79, ал. 2 ЗС или 10 години по чл. 79, ал. 1 ЗС, с присъединяване на владението на всички предходни във времето собственици, общо считано за периода от 08.06.1994 г. до 16.05.2015 г., евентуално от 14.11.2001 г. до изтичането на пълния законов срок на давността.
Държавата, чрез старши юрисконсулт при Областна дирекция „Земеделие“ - В. Б. Х., е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК в който оспорва допустимостта на касационната жалба, тъй като касаторите не са изпълнили изцяло указанията на съда за внасяне на държавна такса, евентуално – наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
Касационният съдебен състав констатира, че жалбата е процесуално допустима. С разпореждане № 3309 от 3.09.2021 г. и № 4218 от 9.11.2021 г. окръжният съд е указал на касаторите, че на основание чл. 18, ал. 2 ТДТССГПК следва да представят доказателства за внесена държавна такса общо в размер на 60.00 лв. В срока, указан в първото разпореждане е внесена държавна такса в размер на 30.00 лв., като касаторите са изложили съображения, че това е дължимия размер на държавната такса за производството по допускане на касационно обжалване, като са поискали, ако съдът не възприеме тези съображения, да им даде допълнителен срок за внасяне на държавната такса. Именно затова окръжният съд е постановил второто разпореждане и в дадения от него срок указанията са били изпълнени. Доколкото в първото разпореждане съдът не е посочил защо изисква внасяне на държавна такса в размер на 60.00 лв., то указанията му не са били достатъчно точни, поради което неизпълнението им в цялост, при наведени доводи от касаторите относно точния размер на държавната такса, не може да доведе до последиците по чл. 286, ал. 1, т. 2 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното:
Първоинстанционният съд е приел, че на наследодателката на ищците е било предоставено ползването на процесния имот и че е установено спазването на процедурата по оценката и плащането му. Отхвърлил е гладния иск, като се е позовал на ал. 6 на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като липсват доказателства наследодателката на ищците да е заявила в срока до 30.01.1998 г. правото си да придобие собствеността на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, а с пропускането на този срок е преклудирано правото да иска трансформация на правото на ползване в право на собственост върху предоставения за ползване имот. По евентуалното придобивно основание районният съд е посочил, че давността е започнала да тече на 22.11.1997 г., като се е позовал на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и не е изтекла до 31.01.2006 г., когато течението на давностния срок е спряно на основание § 1 ДР на ЗС.
Въззивният съд е констатирал, че ищците са основали претендираното право на собственост на следните твърдения: Наследници по закон са на К. А. Т., починала на 16.05.2015 г., която е била собственик, на основание упражнено право на изкупуване по реда и при условията на § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ на предоставен им за ползване поземлен имот, съставляващ имот с пл. № * по ПНИ на местност „О.“, в землището на [населено място], [община], с площ от 607 кв. м., представляващ понастоящем реална част от 607 кв. м. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], защрихована в червен цвят на скицата на л. 89 от делото на РС-Варна. Правото на ползване на наследодателката е предоставено с Решение № 8/20.10.1986 г. на Управителния съвет на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване (ПИМТС) – В. по реда на ПМС № 26/1987 г., за което е издадено Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г. от Директора на ПИМТС – В.. Земята е оценена с оценителен протокол № 636/30.09.1993 г. и сумата по оценката е внесена по нарочната за това банкова сметка на [община] на 08.06.1994 г. С факта на плащането на предоставената им за ползване земя, наследодателката им е придобила собствеността върху земята на основание § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като изкупеният имот не е бил частна собственост и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на физическо или юридическо лице. По ПНИ на местност „О.“, землище [населено място], [община], придобитият от наследодателката им на основание § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ имот е с пл. № *, с площ от 607 кв. м., но в КК на [населено място], [община] имотът погрешно е заснет като част от ПИ с идентфикатор ***.
Евентуалното придобивно основание е основано на следните твърдения: в случай, че се приеме, че през 1986 година процесният имот не е бил предоставен на наследодателката им за ползване въз основа на някой от актовете по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, то тогава и предоставеното им от подразделението на Асоциация НАПС право на ползване не е било прекратено с влизането в сила на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, при което собствеността е придобита по давност, въз основа на осъществявано владение върху имота в периода от 16.05.2015 г. До предявяване на иска на 20.03.2019 г. с присъединеното владение на наследодателката им от 08.06.1994 год. (извършеното плащане на имота по оценителния протокол от 30.09.1993 год.) до смъртта им на 16.05.2015 г.
Правният спор възникнал, тъй като Държавата, чрез Министерство на земеделието, храните и горите оспорва собствеността им като: Със Заповед № 1038/21.09.2001 г. на Областния управител на област В. бил приет ПНИ на м. „О.“, землище на [населено място], в който имотът на ищците, е отразен като новообразуван имот с пл. № № *.*, в регистъра към ПНИ като собственик на имота била вписана Държавата (Държавния поземлен фонд). След влизане в сила на ПНИ с Решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-., постановено по заявление вх. № 60241/04.08.1992 г. на МЗГАР, е възстановена в полза на Държавен поземлен фонд - МЗГАР собствеността върху нива от 165, 00 дка в м. „О.“ с описани в решението граници, в който имот от 165 дка попада и процесния. Със Заповед № 1443/14.06.2002 г. на Кмета на общ. В., издадена на основание § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, е възстановено на основание § 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, в полза на Държавен поземлен фонд – МЗХГ С. правото на собственост върху НИ с пл. № *.* по ПНИ на м. „О.“, землище [населено място], [община]. Заповед № 1038/21.09.2001 г. на Областния управител - В., с която е одобрен ПНИ е незаконосъобразен административен акт, поради допуснати множество нарушения на закона при издаването им, които нарушения са констатирани с Решение от 06.01.2004 год. по адм. дело № 560/2002 год. на ОС-Варна, Адм. отделение, потвърдено с решение на ВАдмС, като ищците настояват съдът да осъществи контрол за законосъобразност на цитираната заповед в частта им по отношение на НИ с пл. № *, който към момента на издаване на заповедта е бил собственост на наследодателката им.
В подадения писмен отговор Държавата оспорва исковете със следните твърдения: Липсва на надлежно учредено право на ползване на наследодателката на ищците, като не е взимано Решение № 8/20.10.1986 г. на Управителния съвет на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване (ПИМТС) – В.. В случай, че такова решение е налице, то не е сред актовете по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. по § 63 ПЗР на ППЗСПЗЗ, поради което и право на изкупуване по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ наследодателката на ищците няма. в случай, че на К. Т. е било учредено право на ползване, то същото е върху имот, който не е идентичен с процесния. Не са налице предпоставките за трансформиране на ползването в собственост с оглед забраната по § 4б, ал. 1, изр. последно ПЗР на ЗСПЗЗ. За имота не е определена надлежна оценка, евентуално оценката за имота не е заплатена или не е заплатена в предвидените в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ срокове. Удостоверението за предоставено ползване, а именно удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г. не е подписано от лицето, сочено за негов автор, а ако е подписано от него – той е нямал качеството директор към момента на издаване на удостоверението. Процесният поземлен имот е собствен само на Държавата по силата на Решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-В., по заявление вх. № 60241/04.08.1992 г. на МЗГАР и Заповед № 1443/14.06.2002 г. на Кмета на общ. В., по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, като имотът е държавен, не е принадлежал на бивши собственици, не е бил отнеман, при което и не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и винаги е бил част от ДПФ, поради което и не може да бъде придобиван по давност.
Окръжният съд е констатирал и, че във въззивната жалба на ищците са наведени следните доводи: За неправилно приложение на нормата на § 4а, ал. 6 ПЗР на ЗСПЗЗ, на която е придадено обратно действие. За неправилно приложение на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, който се отнася само за отнети в миналото от бивши собственици-физически лица земи, а в случая такова отнемане не е имало. За неприложимост на разясненията по ТР № 9/2012 г. на ВКС, тъй като в него не е обсъждат изобщо въпросът за приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК. За необоснованост на извода, че „реституционното“ решение № 864/06.03.2002 год. на ПК - В. (сега ОС „Земеделие“ – В.) е валидно, тъй като същото е нищожен административен акт, доколкото по делото не е представено заявлението с вх. № 60241/04.08.1992 год. на Държавен поземлен фонд – Министерство на земеделието, храните и горите, а освен това е установено, че не съществува в правния мир и ПМС № 1080/1958 год., въз основа на които е постановено и решението № 864/06.03.2002 год. на ПК – В.. Имот е бил придобит по давност към 31.05.2006 г. и към 1.06.2006 г. не е бил държавна собственост, поради което е непридожим мораториума по § 1 ДР на ЗС.
В отговора на въззивната жалба Държавата е навела оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, а именно: Неправилна преценка и анализ на доказателствата, поради което голяма част от изводите на районния съд за необосновани и необсъждане на възраженията на ответника.
С определение № 1707 от 19.05.2021 г. въззивният съд е отхвърли искането на жалбоподателите за снабдяване с документи от преписката пред ОСЗ с мотив, че те са представени по делото, издал е на Държавата съдебно удостоверение за снабдяване за снабдяване с Решение № 8 от 20.10.1986 г. на Управителния съвет на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване - В. и Допълнителния устав на асоциация НАПС, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и е отхвърлил доказателствените искания на държавата в останалата част, като е дал възможност на жалбоподателите да посочат причините, поради които едва с въззивната жалба представят Решение от 20.10.1986 г. на УС на АПК „Д. К.“. По повод последното указания жалбоподателите са уточнили, че документа е получен от И. А. Я. (пълномощник на Н. Н.) по друг повод и далеч преди издаване на съдебното удостоверение и получаване на документи от ответника, като И. А. не е юрист и по негова молба от 12.04.2019 г. за получаване от името на доверителя му на съдебно удостоверение, съдът е постановил отказ да му се предоставят книжа по делото, поради което и пълномощникът не е допуснат от съдебните служители да прави справки по същото и е нямало как да разбере, е предоставената от ДА-В. на ответната страна документация е непълна и липсва посоченото решение, а това не е можело да се разбере и от ищците и от техния процесуален представител. За липсата на документа ищецът Н. Н. (който е инвалид и трудно се придвижва) разбрал едва след приключване на делото в районния съд, когато е прегледал цялата преписка заедно с пълномощника си И. Я. и така установил, че документа не е приложен по делото. В съдебно заседание на 28.06.2021 г. окръжният съд е отказал да приеме като доказателство Решение от 20.10.1986 г. на УС на АПК „Д. К.“, като е счел, че не са налице условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК. В същото съдебно заседание е отхвърлено и искането на жалбоподателите за допускане като свидетел на Д. Н. П., който е едно от лицата, извършили оценката и подписали оценителния протокол, като допустимостта на искането е мотивирано с липсата на документация в кметство [населено място] за периода до 1994 г. и случайна среща със свидетеля. Съдът е мотивирал отказа си, като е посочил, че фактите при какви обстоятелства са изготвени оценките и материализирането им в оценителни протоколи, като елемент на фактическия състав на процедурата по § 4 а ПЗР на ЗСПЗЗ, са ирелевантни за спора, като освен това искането е преклудирано, тъй като още в първата инстанция ищците са имали възможност да издирят лицата, изготвили оценката.
При така възприетия предмет на спора и на въззивното производство с оглед оплакванията относно правилността на атакуваното решение на районния съд, Окръжен съд – Варна е приел за установено от фактическа страна следното:
Ищците са наследници на К. А. Т., починала на 16.05.2015 г.
С Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г., издадено от директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване – В. (ПИМТС – В.), на основание чл. 23, ал. 3 от допълнителния устав на Асоциация НАПС и Решение № 8/20.10.1986 г. на Управителния съвет, е удостоверено, че на К. А. Т. от [населено място], се предоставя пустееща земя от 600 кв. м. в местността „О.“ - В. – поземлен имот № * – при граници: изток – Н. Н.; запад – В. П.; север – път; юг – храсти. Съгласно удостоверението, земята е предоставена за безплатно и безсрочно ползване. Обсъжданото удостоверение е представено на л. 166 от делото на РС-Варна в официално заверен препис с рег. № 38/17.02.2014 г. на нотариус № 213 с район на действие района на РС-Варна, видно от извършеното от нотариуса удостоверяване на гърба на документа и е прието в този вид в съдебното заседание, проведено на 18.11.2019 год. В същото съдебно заседание ищецът Н. Н. е присъствал лично и е заявил, че обсъжданият документ е оригинал (така е приел и РСВ. – срв. л. 178, гръб, от делото на РС-Варна, отбелязвайки, че документът е „очевиден оригинал, съдържащ мокър печат и подпис…“) и че ищецът има три, два оригинала на удостоверението.
Видно от оценителен протокол № 636/30.09.1993 г., издаден по молба с вх. № 834/12.06.1992 г. от ползвател К. А. Т., от назначена от [община] комисия в състав: Г. С. Г., Д. Н. П. и Ж. А. Г., общината, в съответствие с § 5, ал. 3 ПЗР на ППЗСПЗЗ в приложимата към този момент редакция ДВ, бр. 8/29.01.1993 г., е оценила предоставена за ползване земя, описана в удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г., с площ по удостоверение 600 кв. м., находяща се в местност „О.“, пл. № *, в землището на [населено място], като сумата по оценката е в размер на 19 980 лева.
Представено е платежно нареждане от 08.06.1994 г. с № 9425, от което е видно, че по сметка на [община] е заплатена сумата от 39960 лева, в което като основание за плащане е посочено – „За земя 18000 лв.х2бр = 36000лв. За коефициент за инфраструктура 1980 лв х 2бр. =3960 лв. Общо 39960 лв. В графа „Наредител“ е вписан ЕТ „А. – Т.“ за К. А. Т..
От удостоверение с № АУ098641АС-001АС/11.11.2016 г., издадено от Район „А.“, [община] след извършена справка за платените суми за земя и инфраструктура на имоти по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, в местност „О.“, землище З., е видно, че по специалната сметка на общината с платежно нареждане от 08.06.1994 год. е внесена сумата от 39 960 лева от ЕТ „А.-Т.“ от К. А. Т.. Сумата е за два имота по 600 кв. м., а именно: 2х18000 лева =36000 лв. и 2х1980 лв. = 3960 лв. за инфраструктура за два имота. Съгласно удостоверението, според нотариално заверена декларация с рег. № 1653/13.03.2016 год. на нотариус с № 478, К. Н. Р., вносител на сумите, декларира, че същите са [платени] за предоставени места за ползване на К. А. Т. и Т. Н. Т.. Цитираната в удостоверението декларация е представена по делото и е със съдържанието, възпроизведено в удостоверението.
Със Заповед № 1038/21.09.2001 год. на областния управител на област с адм. център В. е одобрен плана на новообразуваните имоти на земеделски земи, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, на местност „О.“, землище на [населено място], съгласно който план е образуван и имот с пл. № *, с площ от 686 кв. м., при съседи имот с пл. № * на [община]; имот с пл. № * на В. Г. П. и имот с пл. № * на Ч. Г. П.. С последваща заповед от 21.08.2008 год. ПНИ е изменен като площта на имот с пл. № * по ПНИ на м. „О.“ е намалена до 607 кв. м.
С решение № 864/06.03.2002 год. на ПК-В. (сега ОС „Земеделие – В.), постановено по преписка по заявление с вх. № 60241/04.08.1992 год., на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост на Държавен поземлен фонд – МЗГАР (сега МЗХГ) в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива от 165.00 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място], в местността „О.“. По плана на старите имотни граници на м. „Орехчето“ имотът представлява имоти с пл. № № *; *; *; част от имоти с пл. № № *; *; *; *; *; *; *; *; *; *; *; *; *; *; *; част от имот с пл. № *; част от имот с пл. № * и част от имот с пл. № *, заявен с пореден № 5 от заявлението и установен с ПМС 1080/1958 г. Посочено е в решението, че възстановяването на собствеността върху имотите, разположени в територии по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, ще се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ, като имотните граници ще се определят въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти по чл. 29, ал. 9 ППЗСПЗЗ.
На л. 501 от делото на РС - Варна е представено Разпореждане № 1080/21.07.1958 г. на Министерския съвет относно раздаването и използването на земите от Държавния поземлен фонд.
Съгласно извлечение от електронния регистър „Ferma 3“ на ОС „Земеделие“ В., по заявление с вх. № 60241/04.08.1992 г. от ДПФ – МЗГАР са заявени 1943, 20 дка земеделски земи в землището на [населено място], [община], като под № 5 е заявен имот от 165 дка в местност „О.“ с отбелязване „съществуващи по § 4“.
С решение № 350/23.04.1996 год. на ПК-В. по същата преписка по заявление с вх. № 60241/04.08.1992 год. е възстановено правото на собственост на ДПФ чрез Министерството на земеделието върху изброени в решението земеделски имоти, между които и под № * – нива от 99.600 дка, находящ се в землището на [населено място], местност „О.“, включващ имоти с пл. № № *; *и * от Карта и баланс на землището; под № * – нива от 183.500 дка, находящ се в терен по § 4 на [населено място], в местност „О.“, включващ имоти с пл. № № *; *; *; *; *; *; * и * от Карта и баланс на землището и под № * – пасище от 78.500 дка, находящ се в землището на [населено място], местност „О.“, включващ имоти с пл. № № *; *; * и * от Карта и баланс на землището.
Със Заповед № 1443/14.06.2002 г., издадена от кмета на [община] на основание § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти и решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-В., е наредено да се възстанови правото на собственост при условията на § 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, на Държавен поземлен фонд - МЗГ - С. върху новообразуван имот с идентификатор № [ЕГН] по ПНИ на м. „О.“, с площ от 686 кв. м., при граници: имот пл. № *-път; имот с пл. № *; имот с пл. № *.
Видно от скиците на л. 89 и л. 99 от делото на РС-Варна, издадени от СГКК – В., в КК на [населено място], общ. В., одобрена през 2015 год., имот с пл. № * по ПНИ на м. „О.“, [населено място] заснет като част от ПИ с идентификатор *** и попада с цялата си площ в последния.
От заключението на съдебно-почерковата експертиза от 29.01.2020 г., неоспорено от страните, кредитирано от съда като обективно и безпристрастно и от изявленията на вещото лице в съдебно заседание, е прието за установено следното: Изследваните от вещото лице документи – Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г. и Оценителен протокол № 636 от 30.09.1993 г. – са ксероксни копия и липсата на оригинал не позволява да бъде извършен оглед (на подписа, респ. на подписите в документите) от криминалистична гледна точка – вид на хартията, пишещото средство, евентуални преправки, заличаване, монтаж, кражба на подпис и други. Поради това и подписите в двата документа са изследвани от експерта самостоятелно, като графични обекти извън останалия контекст. Според заключението, подписът, положен за „Директор“ в Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 год. (копие) е изпълнен от К. И. К.. Подписите, положени за „Членове под № 1, № 2 и № 3“ в Оценителен протокол № 636 от 30.09.1993 г. (копие), са изпълнени от Г. С. Г., Д. Н. П. и Ж. А. Г..
От съдържанието на представените документи относно дейността на КЗС „Д. К.“ В. и АПК „Д. К.“ [населено място], обл. В. (с предишно седалище [населено място]), свързани с дейността на Предприятие за изкупуване и материално-техническо снабдяване (ПИМТС), съхранявани в Държавен архив В. (л. 339-390 от делото на РС-Варна) е видно, че до началото на месец май 1990 година ПИМТС е било поделение на АПК „Д. К.“ –В. и че към дата 02.04.1990 год. К. И. К. е бил директор на ПИМТС - В.. Едва след постановяване на Решението № 178/02.05.1990 г. по гр. дело № 104/1990 г. на Върховния съд на РБ е регистрирано по Указ № 922/1989 год. на Държавния съвет на РБ Кооперативно земеделско стопанство (КЗС) – В., учредено на 25.08.1989 г., което е правоприемник на ПИМТС към АПК „Д. К.“ [населено място]. От тези документи е видно още, че ПИМТС е имало директор, а не Управителен съвет; Управителен съвет като един от органите на управление е имал АПК „Д. К.“, [населено място]. В Държавен архив се съхранява и документ (л. 390 от делото на РС-Варна) именуван „Дневен ред на заседанието на УС на АПК „Д. К.“, [населено място] на 20.10.1986 год. от 14 часа“, като в т. 5 от дневния ред е вписано „Други“.
Съгласно Удостоверение № АГУП 14003305АС-023ВН от 06.03.2020 г., издадено от [община], в [община] не са открити данни за подадена молба за издаване на оценителен протокол № 636/30.09.1993 г. на лицето К. А. Т..
От удостоверение № МД20000133ВН-003ВН/20.02.2020 г., издадено от [община], дирекция „Местни данъци и такси“ и приложенията към него, е видно, че имот с пл. № *** по плана на местност „О.“, [населено място], [община] е деклариран на 10.04.2019 год. от ищеца Н. Т. Н. и от Е. И. Н. (вероятно негова съпруга); посочено е от двамата декларатори, че имотът е придобит на 31.12.2014 г.
От удостоверение от НОИ, ТП Т. от 07.04.2020 г. (л. 457 от делото на РС Варна) е видно, че след извършена проверка на съдържащите се в Осигурителния архив разплащателни ведомости на АПК В. (ПИПЛС; ПИМТС и КЗС), не са открити данни за лицата К. А. Т., С. Т. Н. и Т. Н. Т.. Установява се още, че в периода 01.03.1984 г. – 31.05.1992 г. К. И. К. е заемал длъжностите „Директор“ и „Председател“.
Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза от 04.08.2020 г. и от изявленията на вещото лице в съдебно заседание, въззивният съд е приел за установено следното: Процесният имот изцяло попада в имота, описан в решението № 864/06.03.2002 г. на ПК-В. и е частично идентичен с имот с пл. № 30497.502.0123 с площ 686 кв. м., описан в заповедта № 1443/14.06.2002 г. на кмета на [община]. В помощния план (плана § 4к, ал. 1 и 2 ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28, ал. 1-3 от ППЗСПЗЗ, съдържащ данни за имотите, предоставени за ползване, както и данни за имотите, съществували преди образуването на ТКЗС и ДЗС, респ. включващ план на старите имотни граници (ПСИГ) и план на имотите, предоставени за ползване), въз основа на който е изработен ПНИ на местност О., землище [населено място], процесният имот попада в имоти с пл. № № 313 и 323 по ПСИГ – скица-приложение № 1 към заключението – които в регистъра към помощния план са записани на Държавен поземлен фонд – приложения 7.1, 7.2 и 7.3. По Кадастралния план на местност „О.“ от 2000 г. процесният имот е заснет като имот пл. № * с площ от 698 кв. м., при съседи: имот пл. № * (улица); имот пл. № * с ползвател В. Г. П.; имот с пл. № * с ползвател Ч. Г. В. и имот с пл. № * с ползвател Н. Т. Н.. В регистъра на имотите към КП имот с пл. № * е записан на Държавен поземлен фонд – Приложение 6 и 6.2 към заключението, а в списъка на ползвателите към КП е записано, че се стопанисва от общината – приложение 51.; 5.2 и 5.3 към заключението. По ПНИ на местност „О.“ процесният имот е индивидуализиран като имот с пл. № * отново с площ 686 кв. м., при съседи: имот * (улица), имот пл. № * със собственик В. Г. П. и имот с пл. № * със собственик И. Е. Н.. В регистъра към ПНИ имот с пл. № * е записан на Държавен поземлен фонд – приложение 9.3 към заключението. С последваща заповед на Областния управител от 21.08.2008 г. процесният имот е индивидуализиран като новообразуван имот с пл. № * с площ от 607 кв. м., при съседи: имот пл. № * (улица); имот пл. № * – собственик В. Г. П. и имот пл. № * – собственик Ч. Г. В. – скица-приложение № 12 от заключението. В кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-17/06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, процесният имот (имот с пл. № * по ПНИ) е заснет като част от имот с идентификатор ***, с площ 1207 кв. м. с вписан в КР собственик И. Е. Н., при съседи: ПИ с идентификатори - *** /улица/; ПИ *** със собственик А. М. В..; ПИ *** със собственик МЗХ и ПИ *** със собственик МЗХ. По КВС на землището на [населено място], цялата територия на местност „О.“ е означена като един имот с № *, с пояснение „Т. О.“ – скици - приложение 14;.1 и 14.2 към заключението. Статутът на процесния имот е земеделска земя. За периода преди 1990 г. не е наличен план за местността „О.“ в землището на [населено място]. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че процесният имот за пръв път е отразен (заснет) като имот с № * по КП от 2000 г., като не е открило данни за наличие на предишни (преди 2000 год.) планове за терена, в който попада процесния имот и в които планове, същият да фигурира с № *. Пояснило е още, че в миналото за някои местности за нуждите на земеделските организации са съществували т. нар. ведомствени кадастри – подобие на кадастрални планове. Относно заключението в частта му, в която вещото лице е посочило, че имот с пл. № * по ПНИ на м. „О. не е идентичен с претендираната от ищците реална част от ПИ с идентификатор *** по КККР, която реална част е защрихована в червен цвят на скицата на л. 89 от делото на РС-Варна, в съдебно заседание вещото лице е пояснило, че този му извод е в резултат констатираното от него при огледа и измерването леко фактическо изместване навътре (на север) на южната граница, представляваща телена ограда – комбинирана скица – приложение № 3 към заключението. Окръжният съд е посочил, че анализът на скиците към заключението, обсъдени и във връзка с дадените от вещото лице пояснения в съдебно заседание, обосновава извода, че имот с пл. № *, в местност „О.“, описан в удостоверение № К-31-А от 02.04.1990 г. е идентичен с имота с пл. № * по ПНИ от 2001 г., чиято западна граница и площ са коригирани през 2008 г. с нова заповед на Областния управител, както и с реалната част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], която реална част е защрихована в червен цвят на скицата на л. 89 от делото на РС-Варна.
От кореспонденцията между различни държавни органи (л. 71 от делото на РС-Варна) е видно, че в одобрените през 2015 г. КККР на [населено място], общ. В. е допусната грешка, като неправилно в КК имотът с пл. № * по ПНИ на м. „О.“ с площ от 607 кв. м. е заснет като част от ПИ с идентификатор ***, вместо като самостоятелен имот, като не е спорно между страните, че понастоящем е в ход процедура по отстраняването им.
От удостоверение изх. № С-10/21.06.2021 год. от ДА „Архиви“, дирекция „РДА“ - В., отдел „Държавен архив“ - В. е видно, че след извършена справка по съдържанието на делата за постоянно запазване Ф-1415 – КЗС „Д. К.“ В. и Ф-1146 – АПК „„Д. К.“ В., съдържащи документи и от дейността на ПИМТС - В. е установено, че в Държавен архив - В. не е постъпвало за съхранение Решение № 8/20.10.1986 г. на УС на ПИМТС - В.; не е постъпвал за съхранение и допълнителния устав на Асоциация НАПС.
Съдът е приел, че показанията на свидетелите Г. Х. В. и И. Я. И. установяват, че през 1986 г. на майката на ищците бил предоставен за ползване имот в местност „О.“, като част от процеса по оземляването. Имотите на ищеца Н. Н. и на майка му К. били съседни, непосредствен съсед на имота на К. бил имотът на П., след него – имотът на свидетеля Г. В., който бил на името на дъщеря му. В периода 1988-1992 година двата имота – на ищеца Н. и на майка – му били оградени, първоначално ги оградили като един имот, впоследствие по средата между двата имота сложили ограда от мрежа. Имотът на майката на ищците бил насят с трайни насаждения; след смъртта на К. имотът им се стопанисвал от ищеца Н. Н. и никой друг освен семейството на ищците не го е обработвало. В имота на К. постройки няма, а в имота на Н. има тоалетна.
Показанията на свидетелката М. М., която заема длъжността „Главен директор“ на Главна дирекция „Аграрно развитие“ към Областна дирекция „Земеделие“ се установяват, че през годините /от 2015 г. и по интензивно 2018 г. и 2019 г./ ищецът Н. Н. системно подавал заявления и провеждал срещи относно имот № * по повод спорове за собственост.
При така възприетите доказателства и установените от тях факти, въззивният съд е направил извод, че предявените искове са неоснователни.
Посочил е, че съгласно § 4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, право на изкупуване имат гражданите, на които е предоставено право на ползване по посочените актове, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2 в тримесечен срок от влизането в сила на оценката. Съгласно ал. 5 на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, когато правото на ползвателя е учредено върху общинска или държавна земя, правото на собственост върху която не се възстановява на граждани, ползвателят придобива правото на собственост след като заплати чрез общината стойността на земята по цени, определени от Министерския съвет по реда на ал. 1, съгласно чл. 36, ал. 2, в тримесечен срок от влизането в сила на оценката.
Счел е, че ищците не са установили, че на К. А. Т. е било предоставено право на ползване върху процесния имот. По отношение на Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г., издадено от директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване – В. (ПИМТС – В. не е установено по делото при условията на пълно доказване, че е автентичен документ. За този извод съдът е посочил, че не възприема заключението на съдебно-почерковата експертиза в частта му, в която вещото лице заключва, че подписът е изпълнен от К. И. К., тъй като е изследвано копие от документа, а това не позволява да се станови или да се отхвърли с категоричност извод за евентуални преправки, заличаване, монтаж, кражба на подпис и други в документа. По тези мотиви съдът е приел, че оспореният подпис принадлежи на К. И. К., който е бил директор на ПИМТС – В., което е било поделение на АПК „Д. К.“, [населено място], но не и че е положен именно от него. Посочил е и че К. И. К., като директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване - В. не разполага с удостоверителна компетентност да удостоверява засвидетелстваните в документа обстоятелства, а именно – да удостоверява съдържанието на решение, взето от друг орган – в случая съдържанието на Решение № 8/20.10.1986 г., взето от Управителния съвет на АПК „Д. К.“, [населено място], обл. В. (а не както твърдят ищците, че решението е взето от УС на ПИМТС-В., за което предприятие е установено, че имало директор, а не Управителен съвет). С такава компетентност разполага единствено УС на АПК „Д. К., респ. Председателя на УС на „АПК Д. К.“, т.е. дори и да се приеме, че обсъжданият документ е автентичен, той не съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, поради което и не се ползва с присъщата на официалните свидетелстващи документи материална доказателствена сила и не обвързва съда относно удостоверените с него обстоятелства. Не е представен протокола, материализиращ взетото решение № 8/20.10.1986 год. на УС на АПК „Д. К.“, нито е представено удостоверение, издадено от надлежния орган, разполагащ с удостоверителна компетентност да удостоверява предоставено право на ползване.
Съдът е посочил, че не е доказано и че че цената на предоставения за ползване имот (в случай, че на К. Т. действително им е бил предоставен за ползване имот) е била изобщо заплатена. В платежното нареждане от 08.06.1994 г. с № 9425 липсват данни за кои имоти е заплатено – напр. името на лицето – ползвател; номер на оценителния протокол; номер на имота или пък други данни за имота/имотите (местност, съседи и пр.). Представената от К. Н. Р. нот. заверена декларация от 31.03.2016 г. по същността си материализира свидетелски показания в писмен вид, поради което и същата е недопустимо доказателствено средство по ГПК. На следващо място от анализа на съдържанието на платежното нареждане, доколкото в същото е посочено „…ЕТ „А.-Т.“ за К. Н. Т.“ може да се приеме и че един от имотите, за които е заплатено е за предоставения за ползване именно на К. Н. Т. имот. От друга страна, предвид установеното по делото, че на ищцата С. Н. също е бил предоставен за ползване имот в м. „О.“, землище [населено място], общ. В., то може да се приеме също, че плащането се отнася за предоставения за ползване на нея имот.
Евентуалният иск е приет за неоснователен, тъй като процесният имот е бил част от земеделски земи на Държавния поземлен фонд. В тази насока са: записването в регистъра към помощния план по § 4к, ал. 1 и 2 ПЗР на ЗСПЗЗ, според който имоти с № № * и * по ПСИГ, в които попада и процесният имот, са записани на ДПФ; липсата на всякакви доказателства, които дори и косвено да навеждат на извод, че теренът, в който попада процесния имот, е имал изобщо друг собственик освен Държавата, както и изявленията на ищците в исковата им молба, поддържани и в хода на цялото първоинстанционно производство, както и във въззивната им жалба, че процесният имот не е бил частна собственост, не е бил отнеман и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на физическо или юридическо лице, които изявления съдът цени като признания на неизгодни за ищците факти. Следователно към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният имот е имал характера на земеделска земя по см. на чл. 2 от същия закон, която е била държавна собственост, не е бил частна собственост, не е бил отнеман и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на физическо или юридическо лице, поради което и съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ е останал държавна собственост.
Съгласно чл. 86 от ЗС /отм./ за периода 1951 г. - 1990 г. не може да се придобие по давност вещ - социалистическа собственост /държавна и кооперативна/, а за пeриода от 1990 г. до 1996 г. - вещ държавна или общинска собственост, а от 01.06.1996 г. - вещ публична държавна или публична общинска собственост. Имоти – частна държавна или общинска собственост след 01.06.1996 г. могат да се придобиват по давност, но с § 1 от ЗИД на ЗС, в действаща редакция на нормата, давността е спряна, считано от 01.06.2006 г. до 31.12.2022 г.
По отношение на земеделските имоти са налице и специални разпоредби – така според чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ, ДВ, бр. 88/31.07.1998 год., в сила от 04.08.1998 год. не могат да се придобиват по давност земи от държавния поземлен фонд, а съответно давност е можела да тече само в периода 1.06.1997 г. – 4.08.1998 г.
Съдът е посочил и, че извода му, че имота е част от държавния поземлен фонд не се опровергава от разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие, като съгласно ал. 2 в случаите по ал. 1 общинската служба по земеделие взема решение по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27 от ППЗСПЗЗ. В случая по отношение на решенията, взимани по чл. 45 от ППЗСПЗЗ (по този ред е взето и решението № 864/06.03.2002 г. на ПК В.) постановките на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС са неприложими. Цитираният тълкувателен акт на ВКС на РБ се отнася само до възстановяване на правото на собственост на физически лица (а също и на общините в хипотезата на чл. 25, ал. 2 ЗСПЗЗ) и е неотносимо към установяване на правото на държавна собственост. Уредената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ земеделска реституция представлява законово уредени процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително одържавени или фактически завзети. В чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ законодателят е използвал терминът "запазва" собствеността на Държавата, поради което и решенията по чл. 45, ал. 2 ППЗСПЗЗ, по който ред е взето и решението № 864/06.03.2002 г. на ПК-В., нямат правопораждащ ефект, а имат за цел единствено да конкретизират и индивидуализират имотите, които според чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ са останали държавна собственост. Затова дали е било подавано или не е подавано заявление с вх. № 60241/04.08.1992 г. е без значение и не се отразява на валидността на решението № 864/06.03.2002 г. на ПК-В., тъй като в хипотезата на чл. 45, ал. 2 ППЗСПЗЗ административният орган по поземлената собственост действа служебно, а не след сезиране.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК, поради допуснати особено съществени процесуални и материалноправни нарушения при постановяване на въззивното решение.
Считат, че въззивният съд е допуснал нарушения на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 и ал. 3 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните; чл. 266 ГПК относно забраната за посочване на нови факти и обстоятелства; чл. 269 ГПК относно правомощията на въззивния съд; чл. 10 ГПК относно осигуряване възможност на страните за установяване на факти от значение за правилното решаване на делото и съдействие на съда в тази насока; чл. 7 ГПК относно служебното начало в процеса, отделяне на безспорното от спорното и съдействие на съда за изясняване на делото от фактическа и правна страна.
Обосновал е тезата си с доводи, че на ответника е била разпределена доказателствената тежест да опровергае представените от ищците доказателства за законосъобразно предоставено право на ползване върху процесния имот на наследодателката им и за редовно изкупуване, с изключение на факта на плащането и в отговора на въззивната жалба е наведен довод, че неправилно е разпределена докателствената тежест за тези обстоятелства на Държавата. Ако съдът е приел това оплакване за неоснователно, то очевидно неправилна е преценката му, че ищците не са провели пълно и главно доказване, а ако го е приел за основателно, то на ищците не е указана доказателствената тежест за установяване на тези факти. В този случай считат, че съществена за точното прилагане на закона е преценката как е трябвало да постъпи въззивният съд – да отмени решението и върне делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд или сам да измени неправилното в разглежданата част разпределение на доказателствената тежест като изготви нов доклад по делото.
Считат, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС при констатирано от въззивния съд неправилно разпределение на доказатествената тежест, според която в този случай, той трябва да даде съответните указания на страната да представи оспорените от ответника доказателствени средства, както и да посочи, че за някои свои твърдения от значение за решаване на делото, страната не сочи съответни доказателства.
Сочат и че практиката на ВКС е постановена във връзка с оплаквания на въззивника за допуснати процесуални нарушения на първата инстанция, поради което при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставят въпроса дали подобно задължение има въззивният съд и в случаите, когато оплакването за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК изхожда от въззиваемата страна.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на противоречие на въззивното решение:
1) с указанията по ППВС № 1/13.07.1953 г., приложими и при действащия ГПК, тъй като въззивният съд само е споменал, че първоинстанционното решение е правилно като краен резултат, без да извърши и най-бегла преценка на оспорените с въззивната жалба три решаващи съображения в това решение.
2) с решение № 932 от 25.09.1991 г. по гр. д. № 699/1991 г., І гр. о. и определение № 337 от 26.03.2010 г. по гр. д. № 1814/2009 г., ІІ гр. о. относно възприемане заключението на съдебно техническата експертиза, че процесният имот има качеството земеделска земя по чл. 2 ЗСПЗЗ, без съобразяване с останалите факти и обстоятелства по делото.
3) с решение № 104 от 4.09.2017 г. по гр. д. № 4269/2016 г., ІІІ гр. о., решение № 79 от 12.06.2017 г. по гр. д. № 3792/2016 г., І гр. о. и решение № 155 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4607/2015 г., ІV гр. о. относно извода на съда за неприложимост по отношение на държавна земя (земя от ДПФ) на Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 1/1997 г., ОСГК на ВКС; относно извода на съда, че решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-В. има установително, а не конститутивно действие и относно приложението на забраната по чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ за придобиване по давност само по отношение на земи от държавния поземлен фонд (докато процесния имот вече попада в урбанизирана територия) и относно тежестта при наличие на спор държавата да докаже придобивното основание са правопораждащ документ, издаден или съставен по надлежния ред.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите поставят въпросите:
1) допустимо ли е да се приеме, че при наличието на фрапираща нелогичност в съжденията на съда (приравняване на Постановление на МС № 1080/1958 г. с Разпореждане на МС № 1080/1958 г., като текста на последното касае препоръка към ведомства и ИК на ОНС в цялата страна по охрана и изземване на незаконно присвоени земеделски земи от граждани и няма отношение към придобиването от ДПФ на земеделски земи в процесното землище), ведно с отказа на съда да прецени неправилните съждения в мотивите на първоинстанционното решение (като и двете нарушения са допуснати в явна изгода на едната страна) налагат извод за съмнение в безпристрастността на съда и за нарушение по чл. 9 ГПК.
2) относно несвоевременното представяне от ищците на установено от техен пълномощник съществено за изхода на делото писмено доказателство и преклудиране на възможността за представянето му по делото, при положение, че този пълномощник не е изобщо изучавал право, не е юрист и не притежава процесуална правоспособност, поради което не е в състояние да преценява важността на навременното предоставяне на доказателствата в процеса, респ. да направи адекватна преценка за своята отговорност в тази връзка.
3) дали ответната страна, на която е възложена доказателствената тежест в процеса и е снабдена със съответното съдебно удостоверение (независимо дали тази тежест е била разпределена от съда правилно) има право свободно да преценява кои от установените от ней писмени доказателства ва дадена институция (в процесния случай РДА-В. с конкретно посочена в касационната жалба архивна единица) следва да изиска по силата на издаденото от съда съдебно удостоверение, а кои доказателства от същата архивна единица да не изиска и да не приложи по делото, именно защото те са неизгодни за нея.
4) дали правото на изкупуване на предоставена за ползване земеделска земя по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ (в случаите, в които тази земя не е имало бивш собственик-физическо или юридическо лице и не е била обобществена, отчуждена или незаконно отнета) е приложимо не само в случаите, когато земята е била държавна или общинска собственост, но и в случаите когато тази земя е била пустееща и/или находяща се в силно пресечен терен, поради което не е била нито държавна, нито общинска собственост, установено с акт или протокол на правоспособен орган по действащия в страната ред, установен преди влизане в сила на ЗСПЗЗ от 1991 г.
5) дали при изкупуване по § 4, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ са в сила ограниченията по § 4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ относно наличието на построена сграда върху земята и това по § 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ за изискуеми отстояния до черноморската крайбрежна ивица и до градовете С., П. и В. (за което непрестанно пледира представителят на ответната страна), както и изискванията за единствен предоставен на ползвателя земеделски имот и ограничаване площта на изкупената земя от 600 кв. м. или до 1000 кв. м.
6) дали в случаите на изкупуване на предоставена за ползване земеделска земя (при хипотезата за наличие на доказано впоследствие опорочено предоставяне на ползването и/или на дефекти при изкупуването на имота, за каквито незаконосъобразности купувачът не е предполагал) продължаващото след изкупуването владение на имота е добросъвестно и дали в тези случаи собствеността се придобива след петгодишно давностно владение – щом горепосочените пороци са установени много по-късно и не са се знаели от купувача.
7) дали е възможно изследването на подписа на лице, положен върху документ, при положение, че се предостави на вещото лице фотокопие от документа, на обратната страна, на което има заверка на нотариус и каква ще бъде в този случай доказателствената сила на удостоверената от експертизата действителност на положения подпис от лицето, посочено в нотариално завереното копие на документа като негов автор.
8) допустимо ли е съдът да приеме като доказателство оригинален документ, заверен на обратната страна по погрешка от нотариуса.
9. дали разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ППЗСПЗЗ дава само нормативна възможност да се установят служебно земите от държавния и общинския поземлен фонд (но не представлява конкретно посочен ред за това служебно установяване) или тази разпоредба дава определен ред (макар и не подробно разписан) за служебно установяване на тези земи и във втория случай – как се осъществява така посоченият ред по чл. 45, ал. 1 ППЗСПЗЗ, какви са последователните стъпки от този ред и на какво нормативно установено право се основават тези стъпки.
10) по какъв друг ред, различен от реда, установен в Закона за трудовата поземлена собственост и ППЗТПС от 1946 г. се приемат и зачисляват земеделски земи в ДПФ и дали е необходимо това зачисляване (придобиване от ДПФ на земеделски земи) да се установява с нарочно съставени актове или констативни протоколи, издадени от оправомощени за целта държавни органи или общински служби.
11) пустеещите земи, които не са се притежавали от някого преди колективизацията и които са се считали по презумция (както всичко останало, което не е било собственост на някого) за държавна собственост през годините на социализма, след промяната в чл. 6 ЗС в ДВ бр. 77/17.09.1991 г. дали се считат за заварени при влизането на ЗСПЗЗ в сила държавни земи по смисъла на чл. 24, ал.1 ЗСПЗЗ и дали за тях е в сила забраната по чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ за придобиването им по давност от физически и юридически лица.
12) липсата на действително подадено в поземлена комисия заявление на министерство за възстановяване собствеността върху земеделски земи, водли и до нищожност на реституционното решение за тези земи, поради липса на надлежно сезиране от правоспособен административен орган и в тази връзка какво е правното значение на съставените много по-късно компютърни разпечатки на действително липсващото заявление.
13) допустимо ли е издаването от поземлена комисия на реституционно решение в полза на държавата за земеделска земя и доколкото това решение има конститутивен характер според общоприетата практика на ВКС, може ли реституционното решение в полза на държавата (ДПФ) да бъде постановено след влизане в сила на ПНИ и какви са правните последици от допуснатата аномалия;
14) какъв е характерът и какво правно действие имат заповедите на общинския кмет по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ.
15) какъв е статутът на предоставените за ползване земеделски земи по § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ, изплатени от ползвателите по установения в закона ред преди 1999 г. (в хипотеза на опорочено предоставяне на ползване и/или на допуснати пропуски при изкупуване на земята) и чия собственост са тези земи в периода от 24 часа от 31.05.2006 г. до 1.06.2006 г. с оглед приемането със задна дата на мораториума от 6.06.2006 г. върху придобиването на имоти частна държавна и общинска собственост.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК е приложимо служебно от касационния съд при неправилно или превратно приложение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, изводими пряко от мотивите на въззивното решение. Тезата на касаторите, с която е обосновано това основание (нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 и ал. 3 ГПК, чл. 266 ГПК, чл. 269 ГПК, чл. 10 ГПК и чл. 7 ГПК) не може да се изведе пряко от мотивите на окръжния съд.
Касационният съдебен състав констатира, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че при претендирано придобиване на право на собственост по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ е без значение, че имотът не е бил застроен към момента на влизане в сила на закона (в тази връзка е и част от поставения при условията на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК пети въпрос). Основанието е видно от мотивите на въззивното решение, в което съдът е приел въз основа на експертното заключение, че имотът не е бил застрояван и липсата на изводи относно правното значение на това обстоятелство, като с оглед разглеждането на останалите предпоставки – било ли е надлежно предоставено правото на ползване и заплатена ли е земята по изготвената оценка в тримесечния срок – следва, че съдът е приел, че липсата на застрояване не е пречка за придобиване на собствеността.
С оглед наличието на основание за допускане на касационно обжалване по предявения главен иск, следва да се допусне и касационно обжалване на въззивното решение по евентуалния иск, доколкото разглеждането му е обусловено от изхода на спора по главния иск.
Останалите, поставени от касаторите въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационният съд ще разгледа при постановяване на решението си, доколкото същите са свързани с конкретните доводи за неправилност в касационната жалба.
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1363 от 30.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1124 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Варна.
В едноседмичен срок от съобщението всеки от касаторите да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на по 25.00 лв.
При неизпълнение в срок производството по жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията и на съдията-докладчик при изтичане на срока за изпълнение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |