Р Е Ш Е Н И Е № 152 гр. София, 07 март 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на тридесет и първи януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря Марияна Петрова в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Христина Михова наказателно дело № 14 по описа за 2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от адвокат Е. Ф., защитник на подсъдимия А. П. Я., срещу решение № 161, постановено на 21.11.2023 г. по в.н.о.х.д. № 310/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Излагат се доводи за неправилно определена съвкупност от отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства, което довело до погрешен извод за липса на предпоставки за прилагане на чл. 55 НК. Прави се искане за намаляване на размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Подсъдимият Я. и неговият защитник адвокат Ф., редовно призовани, не се явяват в проведеното открито съдебно заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: С присъда № 33, постановена на 20.06.2023 г. по н.о.х.д. № 686/2023 г., Окръжен съд Варна е признал подсъдимия А. П. Я. за виновен, в това, че на 11.03.2023 г., гр. Варна, в условията на опасен рецидив отнел чужда движима вещ – мобилен телефон „Айфон 13 мини“, на стойност 1197 лева, от владението на А. Е., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1 НК, вр. чл. 58а, ал. 1 НК го осъдил на наказание три години и четири месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. По повод подадена жалба срещу постановената присъда с оплакване за явна несправедливост на наказанието в Апелативен съд – Варна е образувано в.н.о.х.д. № 310/2023 г. С решение № 161, постановено на 21.11.2023 г., по същото дело, въззивният съд потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба, подадена срещу посоченото въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана в срока по чл. 350 НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 1 НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Коректният прочит на касационната жалба навежда на извода, че макар касаторът да твърди наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 НПК, всъщност е останал недоволен от справедливостта на наказанието. Доводите, изложени в касационната жалба, аргументират единствено касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК. Твърди се, че при определяне на санкцията въззивният съд е изключил от кръга на отчетените от първоинстанционния съд смекчаващи отговорността обстоятелства доброто процесуално поведение на подсъдимия, ниският интензитет на принудата и самопризнанието на дееца. Като отегчаващо обстоятелство неправилно отчел „употребата на психоактивни вещества“ от подсъдимия. По този начин контролираният съд отказал незаконосъобразно да определи наказанието при условията на чл. 55 НК. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на касатора. Първоинстанционното производство по делото е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК, като подсъдимият А. Я. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. При това положение, съобразявайки разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 НК, първоинстанционният съд е определил на подсъдимия наказание пет години лишаване от свобода, редуцирано с една трета и е постановил да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца. При определяне на санкцията Окръжен съд – Варна е отчел като смекчаващи отговорността добросъвестното поведение на подсъдимия по време на процеса, изказаното съжаление и проявеното разкаяние, интензитета на упражнената принуда и факта, че предметът на престъплението е върнат на собственика. Обремененото съдебно минало извън присъдите, определящи престъплението като опасен рецидив, е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Първостепенният съд е определил наказанието в минималния размер на определената в закона санкция, приемайки, че е налице превес на смекчаващите фактори. Контролираният съд на свой ред добросъвестно и професионално е направил задълбочен и подробен анализ на всички обстоятелства, обуславящи обществената опасност както на деянието, така и на дееца, като се е солидаризирал със становището на първоинстанционния съд за това, че не са налице законовите предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55 НК и е потвърдил присъдата. Настоящият съдебен състав, след като извърши цялостна проверка на санкционната дейност на проверявания съд, намери, че не са допуснати нарушения от вида на посочените в разпоредбата на чл. 354, ал. 5, вр. с ал.1, т. 3 НПК, които да налагат намесата на касационната инстанция. Законосъобразно въззивният съд е отчел всички факти от значение за определяне на наказанието, като правилно е приел, че не са налице предпоставките за приложение на чл. 58а, ал. 4 вр. с чл. 55 НК. Законосъобразен и обоснован е изводът му, че смекчаващите отговорността обстоятелства, по своя обем и характер, не са нито многобройни, нито изключителни, за да се определи санкцията при условията на чл. 55 НК. За разлика от първостепенния съд, въззивната инстанция е изключила от съвкупността на смекчаващите факти доброто процесуално поведение на подсъдимия, като правилно е преценила, че такова се дължи от всеки български гражданин, изправен пред съд. Ниският интензитет на принудата също правилно не е счетена като значим смекчаващ фактор при определяне на отговорността на дееца. Обстоятелството, че за извършване на деянието деецът не е употребил значителна сила няма такова голямо значение, каквото му се предава от защитата, като се има предвид, че посегателството е спрямо млада жена, в тъмната част от денонощието и на безлюдно място. При извършения преглед на мотивите на въззивното решение, настоящият съдебен състав не констатира в него да е била обсъждана като отегчаващо отговорността обстоятелство „употребата на психоактивни вещества“, поради което намира направеното в касационната жалба твърдение в този смисъл за неоснователно. Такова е и оплакването на касатора, че въззивната инстанция не е отчела като смекчаващо обстоятелство самопризнанието на подсъдимия. Контролираният съд е сторил точно обратното, като е обърнал специално внимание на факта, че с обясненията си, дадени в хода на досъдебното производство, деецът е допринесъл съществено за разкриване на обективната истина и най – вече за откриването на отнетата вещ и връщането й на собственика. Правилно при това положение, съобразявайки се с указанията на ТР № 2/2009г. на ОСНК на ВКС, въззивният съд е преценил, че самопризнанието следва да бъде отчетено при определяне на санкцията, в посока нейното снижаване. При индивидуализацията на наказанието въззивният съд е съобразил всички данни, имащи значение за определяне на степента на обществена опасност на дееца. Основателно е счел, че самопризнанието му и изразеното съжаление за стореното не са достатъчни, за да преодолеят негативните характеристични данни, свързани с престъпната кариера на подсъдимия. Тя включва няколко на брой осъждания, извън квалифициращите деянието, като осъществено при условията на „опасен рецидив“. Повечето от тези осъждания са за престъпления насочени срещу собствеността, в каквато област явно се е специализирал подсъдимият. Данните за престъпните му прояви, както и факта, че деянието по настоящото дело е осъществено само три месеца след освобождаване му от затвора, където е изтърпявал наказание лишаване от свобода по друго осъждане, обуславят правилността на заключението на контролирания съд за това, че деецът е с висока степен на обществена опасност, поради което наложеното му наказание в минималния предвиден за престъплението размер, не е несъразмерно тежко. Верен е и изводът на въззивната инстанция, че след като предходните осъждания на подсъдимия не са довели до неговото поправяне и превъзпитаване, е необходимо упражняването на по – интензивна наказателна репресия спрямо него, като единствено поради отсъствието на съответен протест, санкцията не може да бъде увеличена. В този смисъл липсват каквито и да било основания за нейното намаляване. В заключение следва да се посочи, че въззивната инстанция е приложила правилно разпоредбите на чл. 373, ал. 2 НПК и чл. 58а, ал.1 НК, като е преценила обществената опасност на деянието и дееца, и всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което не е налице заявената от касатора диспропорция от вида на визираната в разпоредбата на чл. 348, ал. 5 НПК. Определената санкция, по размер и начин на изтърпяване, отговаря на критериите за законоустановеност и справедливост, поради което не се налага нейното коригиране в исканата от жалбоподателя насока. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, състав на I – во наказателно отделение: Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 161/21.11.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 310/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е окончателно. На основание чл. 354, ал. 6 НПК да се уведоми прокуратурата за настоящото решение. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.