10 Р Е Ш Е Н И Е № 193 София, 05 ноември 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 724/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба от частния обвинител и граждански ищец Н. П. Г. и по жалба, подадена от името на частния обвинител Я. Т. В., срещу въззивно решение № 48 от 30.05.2018 г., постановено по ВНОХД № 61/2018 г. от Апелативен съд – Бургас. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец Н. Г. се отправят искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за налагане на наказание от шест години лишаване от свобода преди редукцията по чл. 58а от НК. Алтернативно, да се измени решението, като се увеличи размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер. Изложени са съображения, че наложеното наказание е занижено по размер. Твърди се, че въззивният съд е отдал прекомерна тежест на смекчаващите вината обстоятелства, но не е съобразил отрицателния ефект на такава ниска присъда, предвид необходимостта от постигане на целите по чл. 36 от НК. По отношение на ангажираната гражданска отговорност на подсъдимия се атакуват изводите на съда, приел известно съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат. Касационната жалба на частния обвинител Я. В. съдържа твърдения, че решението е постановено в противоречие на материалноправната норма на чл. 54 от НК, като се акцентира, че съдът е подценил обществената опасност на деянието и дееца и е отчел несъществуващ принос на пострадалия за настъпилия резултат. Изтъкват се и аргументи, че посочените в материалноправната разпоредба признаци могат да бъдат дадени като варианти, чиито видови особености оказват влияние върху конкретната обществена опасност на престъплението, поради което следва да се вземат предвид при индивидуализация на наказанието. Несъобразяването им от съда в конкретния случай според жалбоподателя е довело до явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода по размер и до неправилно приложение и на чл. 66 от НК. Претендира се още, че решението е постановено и в нарушение на чл. 52, ал. 2 от ЗЗД (вероятно се има предвид чл. 51, ал.2 от ЗЗД, бел. ВКС), доколкото съдът е приел съпричиняване на вредоностния резултат. Отправеното искане, уточнено в съдебното заседание от повереника, е за отмяна на решението и връщане на делото за налагане на по-тежко наказание, което да се изтърпи ефективно. Частният обвинител и граждански ищец Н. Г. не се явява, редовно призована. Жалбата се поддържа от повереник по изложените в нея съображения. В съдебното заседание частният обвинител Я. В. лично и чрез своя повереник поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея. Подсъдимият Г. Т. Б. и неговият защитник изразяват становище за неоснователност на жалбите, подадени от частните обвинители, и пледират за оставане в сила на атакуваното решение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Бургас с присъда № 23 от 24.01.2018 г., постановена по НОХД № 1253/2017 г., признал подсъдимия Г. Т. Б. за виновен в това, че на 17.07.2016 г. нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.2 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Я. В. и избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б” във вр. с ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал.1 във вр. с чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 го осъдил на две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години на основание чл. 66 от НК. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, т. 7 от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години. С присъдата съдът осъдил подсъдимия Г. Б. да заплати на Н. Г. на основани чл. 45 от ЗЗД обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, ведно със законната лихва до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска до пълния му предявен размер. С атакуваното решение, постановено по жалби на обжалващи сега страни, въззивният съд е изменил присъдата като е увеличил размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено в полза на гражданския ищец Н. Г., от 100 000 лева на 120 000 лева. Съдържанието на жалбите на частните обвинители не налага отделното им разглеждане. С тях се предлагат почти идентични възражения, с които се оспорва справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, като се изтъкват доводи за занижен по размер срок на наказанието лишаване от свобода и неправилно приложение на чл. 66 от НК с оглед целите на чл. 36 от НК. Част от изложените в жалбите аргументи се отнасят до елементите на престъпния състав по чл. 343, ал. 3 от НК – причинена смърт на пострадалия Т. В., както и установеното квалифициращо обстоятелство „бягство от местопроизшествието”. В принципен план настъпилият вредоносен резултат и квалифициращият признак „ избягал от местопроизшествието” са елементи, включени от законодателя в престъпния състав, по който е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия, поради което не подлежат на повторно обсъждане при индивидуализацията на наказанието, съгласно чл. 56 от НК. Въззивният съд вярно е отразил обстоятелствата, отразяващи проявната форма на квалифициращото обстоятелство и е направил прецизна оценка на тежестта на престъпното деяние. В тази връзка са били съобразени и фактите, че подсъдимият е спрял лекия автомобил след настъпилото пътнотранспортното произшествие (ПТП) в първата възможна отбивка преди разклона за[жк], излязъл от автомобила и изчакал пристигането на компетентните органи, както и че при проведената телефонна комуникация с полицейските служители и с тези, пристигнали при него, той е признал участието си в ПТП и подробно е разказал за случая и причините, поради които е напуснал местопроизшествието. Решаващият съдебен състав правилно е преценил, че така описаното поведение на подсъдимия не сочи на категорично и окончателно намерение у него да се укрие като причинител на ПТП, да заличи следите, разкриващи участието му в пътния инцидент, а по скоро се дължи на незрялата му възраст и житейски опит, които са му попречили да реагира адекватно, съблюдавайки нормата на чл. 123, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗДП. Несъмнено действията на подсъдимия след настъпване на ПТП са укорими, но в конкретния случай извън значението им като квалифициращо обстоятелство, те не биха могли да се приемат като обстоятелства утежняващи отговорността му, тъй като с тях той не е попречил/затруднил разкриването на обективната истина. В този смисъл съдът не може да бъде упрекнат, че не е отчел „видовите особености на признаците на престъпния състав”. Тяхното влияние върху конкретната обществена опасност на инкриминираното деяние очевидно не може да получи оценката, която се претендира с жалбата при отмерване на наказанието лишаване от свобода. На следващо място в жалбите си частните обвинители оспорват приетия принос на пострадалия за настъпване на ПТП, акцентирайки върху допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДП. Настоящият касационен състав не установи основание за ревизия на изводите, направени от предходната инстанция в оспорвания аспект. В рамките на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, приети за установени от съда, съгласно чл. 373, ал. 3 от НПК, се съдържат констатации, свързани с поведението на пострадалото лице. От тези фактически констатации правилно е изведено нарушението на чл. 108, ал.1 от ЗДП, допуснато от него. Към момента на удара пострадалият се е намирал на 1,10 м. вляво от десния край на платното, въпреки съществуващия банкет. Тоест, той се е движил по пътната лента, а не по затревения банкет, което е в разрез с изискванията на цитираното правило. По делото не са установени предпоставките на чл. 108, ал. 2 от ЗДП, които по изключение дават възможност на пешеходците да се движат по пътното платно. Поставеният предупредителен светлоотразителен триъгълник – знак С13, който съгласно чл. 66, т. 13 от ППЗДП, сигнализира за аварийно спряло на платното за движение превозно средство, но не дава възможност на пешеходеца да се движи по пътното платно при наличието на затревения банкет. Установеното по делото наличие на 2,87 промила алкохол в кръвта на пострадалото лице, макар и да не е в причинна връзка с настъпилия резултат, очевидно е повлияло върху неправилния му избор за поведение на пътното платно. С оглед казаното, значението на приноса на пострадалия за настъпването на ПТП адекватно е оценено от предходната инстанция като фактор, имащ значение при индивидуализацията на наказанието. Предходните инстанции не са надценили значението на данните, характеризиращи положително подсъдимия Б.. Въззивният съд е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. В отговор на възраженията следва да се добави, че още при първия си контакт с компетентните органи подсъдимият е признал вината си за настъпилия пътен инцидент и е изразил своето съжаление за случилото се. В този смисъл не се оправдават твърденията, че това негово поведение е продиктувано „само и единствено с оглед намаляване на наказанието, което ще се наложи”. Броят на приетите смекчаващи обстоятелства и тяхната тежест са обусловили определяне на наказание в законоустановения минимум, който с оглед приложението на чл. 58а, ал.1 от НК е намален с една трета до две години. Така определеният размер на наказанието лишаване от свобода притежава достатъчно интензивен възпиращ и предупредителен ефект, което го прави справедливо по тежест и съответен на целите, визирани в чл. 36 от НК. Затова искането за увеличаване на наказанието, поддържано в касационните жалби, до размера на шест години преди редукцията по чл. 58а, ал,1 от НК, съответно над средния размер, е неоснователно. Възраженията за неправилно приложение на чл. 66, ал. 1 от НК се аргументира с доводи, свързани с непостигането на целите на личната и генералната превенции. Идентични доводи са били поддържани и пред предходната инстанция, която подробно е обсъдила необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Аргументацията за широката разпространеност на престъпленията от категорията на разглежданото, изложена в жалбата на частния обвинител В., не би могла сама по себе си да обуслови извод за необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Ръстът на престъпленията по транспорта е безспорен факт, отбелязван нееднократно от ВКС, но за постигането на целите по чл. 36 от НК отговорността на дееца следва да съответства на обществената опасност на конкретния деец и конкретното деяние, при отчитане на всички особености, индивидуализиращи престъпната проява. В случаите на прилагане на условно осъждане законът поставя акцента върху индивидуалната превенция - „поправяне на осъдения”, което разбира се съвсем не означава, че не се отчита въздействието върху останалите граждани. Основното при преценката на съда остава обаче възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни положения, а в мотивите на атакуваното решение се съдържат законосъобразни разсъждения, свързани с предпоставките, визирани в чл. 66, ал. 1 от НК. В тази връзка са обсъдени позитивните характеристични данни за подсъдимия, младата му възраст, изразената от него критичност към извършеното, трайната му трудова ангажираност и полаганите усилия за повишаване на образователната си степен, оказаното съдействие на разследващите органи, чистото му съдебно минало. Правилната оценка на тези данни са очертали подсъдимия Б. като личност с утвърдено правомерно поведение и положителен социален облик, позволяващи да се направи извода, че за неговото поправяне и превъзпитание не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода. Демонстрираното от подсъдимия в хода на цялото наказателно производство искрено съжаление за настъпилия резултат, издаващо преоценка на престъпното му поведение, подкрепят направената констатация, че поправянето на подсъдимия може да бъде постигнато и без да бъде откъснат от нормалната социална среда. Изпитателният срок, определен в максималния законов размер, наред с петгодишния срок на наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС, в достатъчна степен ще упражнят поправително и възпитателно въздействие по отношение на подсъдимия като водач. Вярно е и заключението на въззивната инстанция, че продължителността на изпитателния срок позволява да се реализира и предупредителният потенциал на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото, защото през този период е налице реална заплаха да се изтърпи наложеното наказание, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Точно и съобразно задължителните указанията, дадени с тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСНК, въззивният съд е съобразил косвеното значение на съпричиняването на резултата от пострадалия при преценката на възможността за постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК с прилагането на института на условното осъждане. В заключение, определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието, поради което настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Не са налице твърдените в жалбата на Н. Г. в качеството й на граждански ищец пороци в гражданската част на атакувания съдебен акт. Въззивният съд е приел, че интензитетът на засягане на емоционалната сфера на гражданския ищец Г. е по-голям от този, приет от първостепенния съд, поради което е определил присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева за несъответено на принципа за справедливост, налагащо корекция на присъдата в тази й част. Изследван е задълбочено въпросът за понесените от гражданския ищец неимуществени вреди. Отчетено е, че Г. е понесла най-тежкия житейски удар – неочакваната смърт на своя син. Обсъдени са съществуващите добри и хармонични взаимоотношения между майка и син, изпълнени с обич, уважение и разбирателство. Съдът обаче не е имал основание да не съобрази разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, според която обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Както се каза и по-горе приетите фактически обстоятелства разкриват, че пострадалият В., като пешеходец, е нарушил правилото на чл. 108, ал.1 от ЗДП, което поведение е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Увеличеният размер на присъденото обезщетение от 100 000 лева до 120 000 лева е съобразен с установените от въззивната инстанция морални щети, понесени от гражданския ищец Г., с приноса на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат, както и с изградения от съдебната практика критерий за справедливост. С оглед на тези аргументи касационната инстанция намира, че в гражданската част на атакуваното решение не са допуснати процесуални нарушения, а материалния закон е приложен правилно. Изтъкнатите доводи в жалбата на частния обвинител Я. Т. за допуснато нарушение на чл. 51, ал.2 от ЗЗД обяснимо не подлежат на обсъждане. Този касационен жалбоподател е конституиран в процеса само като частен обвинител, чиято процесуална функция е известна - да поддържа обвинението наред с прокурора. Именно поради същността на тази функция е изключено частният обвинител да използва предоставените му процесуални права (правото му да обжалва актовете на съда) във връзка с въпросите за гражданската отговорност на подсъдимия, реализирана по повод предявения граждански иск от друга страна. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 48 от 30.05.2018 г., постановено по ВНОХД № 61/2018 г от Апелативен съд - Бургас. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.