Р Е Ш Е Н И Е № 23 Гр.С., 25.01.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети януари, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря Павлова В присъствието на прокурора Гебов Изслуша докладваното от съдия Стамболова - К.Н.Д. 663/2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава 33 НПК. Постъпило е искане /озаглавено молба/ от осъдения по Н.О.Х.Д.1334/09 г. по описа на РС-Шумен /Ш./, В.Н.О.Х.Д.178/10 г.по описа на ОС-Шумен /ШОС/, Д. Н. С. чрез неговия защитник адвокат П., с което се иска оправдаване на лицето или отмяна на постановените спрямо него осъдителни съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане с посочване на съответния стадий /за това се настоява очевидно след като ВКС възобнови наказателното производство/. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на осъдения и самият той не се явяват и не заявяват поддържат ли искането. Прокурорът от ВКП не намира основания, налагащи възобновяване на производството. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становището на държавния обвинител в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящото производство, намира за установено следното: Присъдата на РС-Шумен е влязла в сила с постановяване на решение по въззивното дело на 18.05.10 г. Искането е постъпило на 29.10.10 г.и следователно е спазен визираният в нормата на чл.421,ал.3, изр.1 НПК шестмесечен срок. Ето защо искането е допустимо. По същество погледнато обаче, то е неоснователно. В искането са посочени четири възражения, при съобразяване с които се иска да се стигне до извод за постановяване на процесните съдебни актове в противоречие с материалния и процесуалния закон- касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Прегледът на изложените доводи дава повод да се заключи, че те са определими преимуществено като съществени нарушения на процесуалните правила. Погледнати в съдържателен план, ако бъдат счетени за основателни, биха могли да формират становище, от което да се изведе нарушение на материалния закон с осъждането на С. по повдигнатото му обвинение за лъжесвидетелствуване. Такъв е смисълът, в който следва да бъде изтълкувано искането за възобновяване. Първо, осъденият е признат за виновен за извършено от него деяние по чл.290, ал.1 НК, като в съдебно заседание на 11.02.08 г.в качеството си на свидетел по Н.О.Х.Д.1978/07 г.по описа на РС-Шумен, пред надлежен орган на властта- 12 съдебен състав на посочения съд, съзнателно е потвърдил неистина, а именно, че на 11.12.07 г. В. П. не е управлявал МПС М. с ДКН Р68 68 РМ. Възпроизведен е диспозитивът по обвинителен акт, което е важимо за всеки от тримата подсъдими по делото за лъжесвидетелствуване. В обстоятелствената част на обвинителния акт, в мотивите на постановената от първостепенния съд присъда /последната е единство от диспозитив и мотиви/, както и в решението на ШОС, са отразени изявленията на искателя, които обосновават отговорността му по процесното дело и се отнасят в съставомерен порядък към воденото срещу В. П. наказателно производство за управляване на МПС в пияно състояние. Лъжливото свидетелствуване пред съдебен състав на Ш. се състои в отричане от страна на С. на познание за управление от страна на П. на воденото от него МПС, обратното на което е депозирано като показание в хода на проведеното досъдебно производство по обвинението спрямо П.. В този смисъл няма съмнение за установимост на съзнателно потвърдена неистина, аргументи за което са изложени от инстанциите по фактите. Доколкото може да се говори за липса на буквално цитиране на словесното изложение на С., същността на същото е ясно експликирана от упрекваните съдилища, както и неговият съставомерен характер. Второ, претендира се допускане на съществено процесуално нарушение, което като гореспоменатото е оказало влияние върху адекватно упражняване на правото на защита от страна на осъдения, чрез неотговаряне от ШОС на отправените пред него възражения за нарушения на материалния и процесуалния закон. Казаното не отговаря на процесуалната действителност. Видно от самата жалба на С. до въззивния съд и пледоарията на защитника пред същия, ШОС е дал отговор на релевантните въздигнати пред него съображения, възприемайки изцяло аргументацията на първостепенния съдебен състав. Последното е негово право и то е реализирано чрез обосноваване на становището на какъв доказателствен материал се е облегнал второстепенният съдебен състав, за да стигне до извод за законосъобразно определена виновност на С.. Решението отговаря на правилата, заложени в разпоредбата на чл.339 НПК. Отделен е въпросът дали осъденият и неговата защита са съгласни с изложените доводи. Възраженията срещу тях, що се касае до отнасянето им пред ВКС обаче, не могат да са свързани с личен анализ на доказателствените източници и с искане той да се приеме за такъв, а с надлежно атакуване на възприетите фактологически изводи, на основание незаконосъобразен подход при оценката на доказателствените материали от страна на долустоящ съд. Изтъкнатото е така, защото върховната съдебна инстанция по наказателни дела е такава по правото и нейната преценка е в рамките на възприетите от долустепенните съдебни органи фактически положения. Трето, казаното току-що не дава процесуална възможност на ВКС да обсъжда второто възражение,направено по искането на осъдения. То е свързано със собствен за защитата анализ на доказателствен материал. Не се сочи какъв конкретно е допуснатият от инстанциите по фактите порок при възприемане на процесната фактология на основание събрания и интерпретиран доказателствен материал. Става дума за необоснованост, която не е касационно основание. На последно място, поведението на искателя е отнесено към друг осъден за лъжесвидетелствуване по настоящото дело- К. П.. Заявява се,че ако С. бе подкрепил неговите думи, то тогава деятелността му би могла да бъде третирана като престъпна, с обвинение за лъжливо свидетелствуване. Без да е необходимо задълбочаване в предложената теза, доколкото тя стои встрани от повдигнатото на искателя обвинение, може да се акцентира върху обстоятелството, че с осъждането му по начина, по който това е сторено, не е нарушен материалният закон. Както вече бе казано,но по повод друго възражение, депозираните пред Ш. изявления относно непознаване на поведение на В. П. за управление на МПС /съставомерен факт по отношение на повдигнатото спрямо последния обвинение/, приети за опровергани най-малко поради собствените на С. думи, съобщени от него в тази връзка на досъдебното производство, са от характер да обосноват осъществяване на престъплението лъжесвидетелствуване. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения по Н.О.Х.Д.1334/09 г. по описа на РС-Шумен, В.Н.О.Х.Д.178/10 г.по описа на ОС-Шумен, Д. Н. С. за възобновяване на наказателното производство по посочените дела. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/