Р Е Ш Е Н И Е № 169 София, 17.01.2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 25.10.2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 1272 /2015 година, за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. Д. К. от [населено място] против въззивното решение на Русенския окръжен съд № 664 от 10.12.2014 г., по в.гр.д.№ 913/2014 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Русенския районен съд № 1113 от 09.07.2014 г., по гр.д.№ 4399/2013 г. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу настоящия касатор, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, като е признато съществуването на вземане в полза на ищцовото търговско дружество в размер на 19 856.58 лв., произтичащо от договор за потребителски кредит от 17.05.2008 г., с краен срок на издължаване – 17.05.2018 г., прехвърлено му с цесия валидно от кредитодателя, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 3618/2013 г. на Русенския районен съд. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вземането на ищеца, като цесионер, в пълния му заявен размер е било изискуемо, съгласно договорената в чл.15 от процесния договор за потребителски кредит предсрочна изискуемост на дълга, на която е налице позоваване в исковата молба. Ответникът по касационната жалба е възразил по основателността и, излагайки подробни писмени съображения с искане да бъде потвърдено обжалваното въззивно решение. Основният му довод е свързан с възражението на касатора за необявена предсрочна изискуемост на задължението му, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като счита същото за несвоевременно въведено в процеса - едва с касационната жалба и като недопустимо, неподлежащо на обсъждане при преценка правилността на обжалвания въззивен съдебен акт. Поддържа също, че процесната цесия, действието на която е оспорено от длъжника, е надлежно съобщена на последния с исковата молба. Третите лица –помагачи на ищцовата по спора страна– [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] , не заявяват становище. Касационното обжалване е допуснато с определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 462 от 15.06.2016 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с възможността при неизпълнение задължението на кредитополучателя да плати уговорените с договора за потребителски кредит месечни вноски на падежа, дългът му автоматично да се трансформира в предсрочно изискуем по силата на изрична договорна клауза, без да е необходимо волеизявление на кредитодателя,което да е достигнало до длъжника, със задължителните постановки в т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г.на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение Русенският окръжен съд е приел за доказано наличието на валидно сключен между ответника П. К. и третото лице – помагач [фирма] договор за потребителски кредит от 17.05.2008 г. за сумата 20 000 лв., с краен срок на издължаване 17.05.2018 г., по който Банката - кредитодател е изпълнила точно задължението си превеждайки договорената сума по сметката на кредитополучателя, който е спрял плащанията на просрочил уговорените погасителни вноски и е спрял плащането им от 18.08.2008 г. Поради това и с оглед договорната клауза на чл.15 от кредитния договор решаващият състав на Русенския окръжен съд е счел, че е настъпила предсрочна изискуемост на целия дължим остатък и без изрично волеизявление на кредитора за уведомяване на длъжника.С оглед сключените с Банката - кредитор и [фирма], [населено място], комуто вземането на кредитодателя е прехвърлено по надлежния ред – въз основа на два последователни възмездни договора за цесия, е изграден и правен извод за наличие на изискуемата се материалноправна легитимация на ищеца - заявител в заповедното производство, поради което оспорването и от ответника е отхвърлено като неоснователно. Като неоснователно въззивният съд е преценил и другото защитно възражение на ответника, че цесията му е непротивопоставима, предвид несъобщаването и на последния, като длъжник, съобразно законовото правило на чл.99, ал.3 ЗЗД. Изложени са съображения, че доколкото законодателят не е поставил специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването на длъжника по см. на чл.99, ал.3 и ал. 4 ЗЗД, то в случая съобщаването и на длъжника, осъществено в рамките на съдебното производство чрез връчване на исковата молба с приложенията, съдържащо изричното известие както на цедента, така и на цесионера на 23.07.2013 г. е достатъчно, за да се счете, че прехвърлянето е породило разпореденото от закона действие. Позовавайки се на характера на претендираното от ищеца главно вземане и приложимия за него общ давностен срок по чл.110 ЗЗД, Русенският окръжен съд е отхвърлил като неоснователно и правопогасяващото възражение на ответника за изтекла погасителна давност. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. І.По правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: Съгласно задължителните разяснения в т.18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който се съдържа уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си и без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпване на предвидените в договора обстоятелства, но след като Банката- кредитодател е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Следователно правото на Банката - кредитор да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и да е достигнало до длъжника, за да породи целеното с него правно действие. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед характера на заповедното производство – едностранно до произнасянето на съда, не притежава правната характеристика на уведомление до длъжника за предсрочната изискуемост на кредита. Доколкото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора, тя също няма характер на уведомление до длъжника, че кредитът е станал предсрочно изискуем. Що се касае до исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, то тя безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата на ответната по спора страна, предсрочната изискуемост е обявена на кредитополучателя. Това уведомяван, обаче, както е прието и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение по т.д.№ 362/15 та ІІ т.о., не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска по см. на чл.235, ал.3 ГПК, нито да обуслови основателност на предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК, независимо от наличието на останалите правноважими обстоятелства , тъй като не може с обратна сила да промени момента на изискуемост на задължението, а представлява единствено едно ново основание за предявяване на осъдителен иск или на ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Поради това и предвид обусловеността на предмета на установителния иск по чл.422 ГПК от основанието и размера на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, то при позоваване от страна на заявителя на предсрочна изискуемост на кредита, тази предсрочна изискуемост трябва да е настъпила преди образуване на заповедното производство. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са осъществени преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането в заявения му размер не е изискуемо, нито е възникнало на предявеното от заявителя основание. ІІ. По правилността на обжалваното решение: Съобразно отговора на обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав счита въззивното решение на Русенския окръжен съд за постановено при допуснато нарушение на материалния закон. Неправилно, въззивната инстанция, позовавайки се на безспорно преустановеното от кредитополучателя П. К. плащане с начало 18.08.2008 г. и на постигнато между съконтрахентите съгласие, материализирано в договорната клауза на чл.15 от сключения на 17. 05. 2008 г. между същия и „Ю. И ЕЖ Д. БЪЛГАРИЯ” АД, като кредитодател, договор за потребителски кредит, според която при непогасяване на която и да е от дължимите месечни анюитетни вноски – главница или лихва, предсрочната изискуемост на целия кредит настъпва, без да е необходимо изявление на Банката- кредитор, е счела за доказани предпоставките за предсрочна изискуемост на цялото кредиторово вземане, поради което е изградила краен правен извод, че цесионерът [фирма], [населено място], комуто то надлежно е прехвърлено въз основа на два последователни договора за цесия – от 15.07.2008 г. и от 30.03.2009 г., е установил чрез иска по чл.422 ГПК съществуването на възникналото в негова полза изискуемо вземане, предмет на издадената заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Липсата на ангажирани доказателства, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, за отправено изявление от страна на Банката –кредитодател или от ищеца „ПРО Л.”АД, като последващ кредитор, по силата на валидно осъществената цесия, за предсрочна изискуемост на остатъка от процесния креди, което да е връчено на длъжника преди подаденото от цесионера заявление за започване на заповедно производство по ч.гр.д.№ 3618/2013 г. на Р., изключва да е налице твърдяното в исковата изискуемо към релевантния за спора момент вземане в полза на ищцовото търговско дружество – обстоятелство, което Р., в отклонение от цитираната задължителна практика, не е съобразил. Що се касае до въведения с отговора на касационната жалба довод за несвоевременно релевирано възражение от ответната по спора страна за отсъствие на настъпила предсрочна изискуемост на задължението и спрямо цедента, респ. цесионера, то същият е неоснователен. В заявлението си за започване на заповедното производство, както и в искова си молба по чл.422 ГПК ищецът [фирма], [населено място] изрично е претендирал непогасено вземане в глобално заявен размер, формиран от всички дължими по кредитен договор, с трето лице – помагач, вноски, въз основа на твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на целия остатък от този кредит, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3618/2013 г. на Р. и за сключени с кредитодателя два валидни възмездни договора за цесия. С отговора на исковата молба ответникът изрично е оспорил претенцията по основание, и размер, т.е. оспорил е твърденията на ищеца както за произхода на вземането му, така и в сочения от него размер на дълга. Оспорил е и качеството му на кредитор, поради ненадлежно съобщената му цесия. Следователно в тежест на ищцовата страна е било да установи, при условията на пълно и главно доказване в процеса, обстоятелствата, на които основава иска си - наличие на вземане спрямо ответника, като длъжник, което в посочения в исковата молба размер да е предсрочно изискуемо, да произтича от договор за кредит с Банката - цеден и да му е било надлежно прехвърлено по реда на чл.99 и сл. ЗЗД, към която възложена от закона доказателствена тежест липсата на конкретно формулирано в тази насока възражение на ответника е ирелевантна. Предвид установените в хода на делото факти, обусловили изградените от въззивната инстанция фактически изводи, безспорно недоказано в исковия процес по чл.422 ГПК е останало твърдението на ищеца, че процесният кредит в неговия пълен остатък е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Предвид основанието на предявения иск, несъмнено е, че въззивният съд е дължал изрично произнасяне по твърдяния от кредитора – ищец факт за настъпила предсрочна изискуемост на предоставения от Банката- цедент кредит на длъжника, което е обективирано в съобразителната част на постановения въззивен съдебен акт. Следователно инвокираното от касатора оплакване за неправилно приложение на закона, във вр. с приета от Р. изискуемост на процесното вземане не е недопустимо и явяващо се касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, същото несъмнено подлежи на обсъждане от касационната инстанция с оглед неговата основателност, съобразно процесуалното правило на чл.290, ал.2 ГПК. По изложените съображения и на осн. чл.293, ал.1, пр.3 ГПК обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и тъй като не са налага извършване на нови съдопроизводствени действия, след отмяната му, възникналият между страните правен спор следва да бъде решен по същество от касационната инстанция с отхвърляне на установителната искова претенция, основана на чл.422, ал.1 ГПК за сумата 19 856.58 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит с [фирма], [населено място] от 17.05.2008 г. В останалата му част, въззивното решение на Русенския окръжен съд не е обжалвано и е влязло в сила. При този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски за касационното производство. Същите възлизат в общ размер на сумата 2927.13, формирана от заплатената държавна такса общо от 427.13 лева и реално заплатено, съгласно договор за правна защита и съдействие № 0132045 от 20.01.2015 г. с адв. Т.Б.- АК [населено място], адвокатско възнаграждение от 2500 лв.. Последното, с оглед основателността на възражението на процесуалния представител на „ПРО Л.” АД гр.София, основано на чл.78, ал.5 ГПК, обосновано с фактическата и правна сложност на делото и осъществените от пълномощника процесуални действия в касационната инстанция, следва да бъде редуцирано по правилото на чл.9, ал.2, във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, в редакцията и, обнародвана в ДВ бр.28 / 2014г., до сумата 844.28 лв., в който размер се дължи и на касатора. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1, пр.3 ГПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение на Русенския окръжен съд № 664 от 10.12.2014 г., по в.гр.д.№ 913/2014 г. в частта, с която е потвърдено решението на Русенския районен съд № 1113 от 09.07.2014 г., по гр.д.№ 4399/2013 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от ТД [фирма], [населено място] положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на П. Д. К. от [населено място] съществуване на вземане в полза на търговското дружество в размер на сумата 19 856.58 лв. /деветнадесет хиляди осемстотин петдесет и шест лева и петдесет и осем стотинки/ - непогасена главница по договор за потребителски кредит от 17.05.2008 г, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3618/2013 г. на Русенския районен съд. ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на П. Д. К. от [населено място] сумата 1271.41 лв./ хиляда двеста седемдесет и един лев и четиридесет и една стотинки/, направени деловодни разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: