Р Е Ш Е Н И Е                                         № 328                                   гр.София, 28 юни 2010 година                   В ИМЕТО НА НАРОДА    Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година, в състав:                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                   ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                     НКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н.дело № 220/2010 година   Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия П. Д. М. против въззивно решение № 62/17.03.2010 г., постановено по ВНОХД № 34/2010 г. от Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдена осъдителната присъда на окръжния съд от същия град. С първоинстанционната присъда № 232 от 21.12.2009 г. по НОХД № 541/09 г., подсъдимият П. Д. М. е бил признат за виновен, както следва: - в това, че на 08.08.2009 г., при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи (пари в размер на 20 лева) от владението на И. И. С. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл.196, ал.1, т.1 във вр. с чл.194, ал.1 от НК. Наложеното наказание е две години лишаване от свобода; - в това, че на 08.08.2009 г., отнел от И. И. С. чужди движими вещи (пари в размер на 1 580 лева и мъжка чанта на стойност 5 лева), като употребил сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл.199, ал.1, т.4 във вр. с чл.198, ал.1 от НК; Наложеното наказание е седем години лишаване от свобода. - на основание чл.23, ал.1 от НК е определено общо наказание в размер на седем години лишаване от свобода. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия М, като същият е осъден да заплати на гражданския ищец С. сумата от 1305 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди. Жалбата се позовава на всички касационни основания, като се правят алтернативни искания: за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане, намаляване на наказанията при условията на чл.55 от НК. Жалбата се поддържа лично от подсъдимия М от процесуален представител, назначен при условията на чл.94, ал.3 от НПК. Частният обвинител и граждански ищец С. не се явява, редовно призован и не изпраща представител. Прокурорът на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, установи следното: І. В подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се изтъква, че правото на защита на подсъдимия М е било ограничено, тъй като в мотивите на присъдата се обсъжда и употреба на „заплашване” за осъществяване на грабежа, за което не е било повдигнато обвинение; игнориране на противоречията в свидетелските показания; неизясняване предмета на престъплението; игнориране на обясненията на подсъдимия М. В писмените бележки, представени от защитата, се поддържа още, че доказателственият материал е противоречив и след като не може да се „отдели спорното от безспорното, то като закономерен резултат следва оправдателен диспозитив”, както и че при липсата на преки доказателства се ограничава възможността за постановяване на осъдителна присъда, защото косвените такива не са „многобройни, еднопосочни и безпротиворечиви”. Последно, посочените възражения се свързват с доказаността на обвинението по начина, визиран в закона. Нарушението на материалния закон се поддържа с доводи за приложението на чл.9, ал.2 от НК, относно обвинението за кражбата по чл.196, ал.1, т.1 от НК. Оспорването на справедливостта на наложените наказания се аргументира с неоценяване на смекчаващи отговорността обстоятелства, значими за индивидуализацията им. ІІ. При разглеждане на делото предходните инстанции не са допуснали изтъкнатите от жалбоподателя съществени нарушения на процесуалните правила. Безспорно е, че както в обстоятелствената част на обвинителния акт, така и в мотивите на присъдата, съществуват констатации за упражнена „заплаха”, като елемент на принудата, при извършване на деянието. Представителят на държавното обвинение обаче не е включил в диспозитива на обвинителния акт при сформиране на фактическото обвинение този елемент на принудата, наред с изрично посоченото за упражненото насилие и неговата проявна форма. Това е обусловило и осъждането на подсъдимия за извършен грабеж само при употреба на „насилие”. Последното не разкрива твърдяното противоречие между мотиви и диспозитив на присъдата, именно защото съдът се е съобразил с рамките на обвинението, повдигнато с обвинителния акт. Още по-малко, в тази връзка, може да се претендира ограничаване правото на защита с оглед доводите, изложени в писмените бележки, отнасящи се до хипотетична възможност въззивният съд да упражни правомощията си и да приложи „закон за същото, еднакво наказуемо престъпление”, каквото правомощие този съд не е упражнил. Не е вярно твърдението, че съдът е игнорирал противоречията в показанията на свидетелите Д. Апелативният съд на л.33 от делото е изложил своите съображения за несъществените противоречия на същите с останалите гласни доказателствени средства, като точно е посочил, на какво се дължат тези неточности – множеството подобни случаи, известни на свидетелите по служба. Важното е, че в основните детайли – за възприетите от тях изявления на пострадалия С. , показанията са еднопосочни. Въззивната инстанция правилно е отхвърлила версията на подсъдимия, като категорично е подчертала опровергаващите я доказателства. Вярно е, че в гласните доказателствени източници се съдържат предимно косвени данни, но те са достатъчни да разобличат подсъдимия, като автор на грабежа, защото е установена система от факти, свързани помежду си и водещи до извод, единствено възможен. В тази връзка, вложеното от защитата изискване при боравенето с косвени доказателства – „за наличие на многобройност” – не намира опора, нито в практиката, нито в доктрината, каквито твърдения се поддържат. Показанията на свидетелите Н, относно събитията, случили се в апартамента, преди грабежа; отправените към тях уговорки от подсъдимия за общо посегателство над вещите на пострадалия; възприятията им за значителна сума пари във владение на подсъдимия, непосредствено след деянието и изявленията на последния за произхода на същите, както и фактите, изводими от показанията на Г. , за предоставената от него на подсъдимия връхна дреха, съвпадаща по вид с възприятията на пострадалия за облеклото на нападателя, определят наличието на непротиворечиво единство от данни за авторството на деянието, признато в лицето на подсъдимия. На следващо място, съвсем погрешно се счита, че при противоречив доказателствен материал не може да се постанови осъдителна присъда, защото по виждането на жалбоподателя не може „да се изолира спорното от безспорното”. Процесуалният закон не запретява постановяване на осъдителна присъда и при противоречие в доказателствата (виж чл.305, ал.3 от НПК) – стига, надлежно и в съответствие с процесуалните изисквания, съдът да е изложил аргументирано защо едни се приемат, а други се отхвърлят. По конкретното дело противоречието в доказателствения материал е възникнало от обясненията на подсъдимия М, но въззивният съд не може да бъде упрекнат, че ги е отхвърлил, защото е извършена детайлна проверка на тяхната достоверност – първо, с оглед собствената им убедителност, последователност и логичност, а след това и на връзката им с останалите доказателства. По-нататък, неоснователни са възраженията, че не е установен размерът на отнетата сума. На идентичен довод въззивният съд е дал аргументиран отговор. Прието е, че основен източник на доказателства в тази насока са показанията на пострадалия С. , чиито показания съдът не е имал основание да отхвърли. Възприятията на свидетеля Н също са обсъдени, а не пренебрегнати, както се твърди в жалбата, но е отчетена ситуацията, в която същият е броил парите, както и неговата несигурност в правилността на самото изброяване. Всъщност, сумата, сочена от Н. е приблизителна до тази, сочена от С. , а логично е последният да има точни познания за същата предвид целта, за която е събирал парите. Обобщено, настоящият съдебен състав не намира да са допуснати претендираните нарушения на процесуалните правила, с които се свързва искането за отмяна на въззивния съдебен акт. По доводите за нарушение на материалния закон. Оспорва се отказът на съда да приложи разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК по отношение на кражбата, квалифицирана по чл.196, ал.1, т.1 от НК. Въззивният съд можеше и да е по прецизен в отговора си на това възражение, но и ВКС се съгласява с крайния извод за неприложимостта на чл.9, ал.2 от НК. „Малозначителността” на деянието по смисъла на чл.9, ал.2 от НК неправилно се отнася в жалбата само към ниската стойност на отнетата сума, като тя може и да зависи от това обстоятелство, но не винаги (в този смисъл Р № 199/04 г. по н.д. № 822/03 г., ВКС, І н.о.). Фактическите данни, установени по делото, съвсем не очертават която и да е от хипотезите на чл.9, ал.2 от НК. По възражението за явната несправедливост на наложените наказания. Доводите са частично основателни и то само по отношение наказанието, определено за престъплението по чл.199 от НК. Преди всичко следва да се отбележи, че липсват предпоставките за приложението на чл.55 от НК, каквото искане е отправено в жалбата. Все пак намесата на касационната инстанция е наложителна, защото определената санкция в размер на седем години лишаване от свобода очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца. В мотивите на проверяваното решение са изложени общи съображения за високата степен на обществена опасност на грабежите, като по този начин е пренебрегнат принципът на индивидуализация на наказанието. В значителна степен е надценено съдебното минало на подсъдимия като отегчаващо вината обстоятелство. Няма съмнение, че то (съдебното минало), не го очертава като личност с положителна характеристика, но все пак при преценката за личната опасност на дееца, следва да се има предвид и обстоятелствата на конкретно извършеното деяние.потребената сила е с малък интензитет, което очертава и по-ниска степен на засягане на обществените отношения, обуславяща определяне на наказание по-близо до законоустановения минимум, а именно пет години и шест месеца лишаване от свобода, което наказание в достатъчна мяра ще удовлетвори целите, визирани в чл.36 от НК. Последното налага и корекция на определеното по реда на чл.23 от НК най-тежко наказание до същия размер. В предвид горните съображения и на основание чл.354, ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,     Р Е Ш И:   ИЗМЕНЯ въззивно решение № 62/17.03.2010 г., постановено по ВНОХД № 34/2010 г. от Апелативен съд – Велико Търново, като: НАМАЛЯВА наказанието, наложено на подсъдимия П. Д. М. за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 във вр. с чл. 198, ал.1 от НК от седем години лишаване от свобода на пет години и шест месеца лишаване от свобода; НАМАЛЯВА и наложеното по реда на чл.23, ал.1 от НК общо наказание от седем години лишаване от свобода на пет години и шест месеца лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.