7 Р Е Ш Е Н И Е № 141 гр. София, 27 февруари 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми септември, две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина Топузова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Красимира Филипова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №490 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на подсъдимия Д. М. С. срещу решение №18 от 13.02.2023 г., постановено по ВНОХД №202230006000378/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна. С въззивното решение е изцяло потвърдена присъда №18 от 26.10.2022 г., постановена по НОХД №221/2022 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, с която подсъдимият С. е признат за виновен в това, че за периода от 31.01.2018 г. до 01.06.2018 г., в условията на продължавано престъпление, като управител на „М.“ Е., представил неверни сведения, че В. Д., Р. Н. и Л. Ш. са полагали ежедневно труд като работници на дружеството при пълен работен ден за периода август 2017 г.- март 2018 г., а в действителност те не са полагали труд ежедневно, като извършил това, за да получи средства от фондове предоставени от Европейския съюз (ЕС) на българската държава по проект съфинансиран от ЕС „Обучение и заетост“, в резултат на което през периода 23.02.2018 г.- 21.06.2018 г. е получил общо сумата от 10 192, 55 лева, като на основание чл.248а, ал.5, във вр. с ал.3, във вр. с ал.2, във вр. с ал.1 НК, във вр. с чл.26, ал.1 НК и чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С първоинстанционната присъда подсъдимият С. е осъден да заплати на Държавата 10 192, 55 лева- претърпени в резултат на престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2018 г. до окончателното изпълнение на задължението и сумата от 1 186, 90 лева- разноски по водене на делото. В касационната жалба се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че в хода на воденото до момента производство първостепенният и въззивният съд са направили погрешен анализ на доказателствата, като неправилно са установили релевантните факти. Твърди се, че незаконосъобразно са кредитирани показанията на свидетелите В. Д., Р. Н. и Л. Ш., в частта им, че те не са полагали труд на пълен работен ден в предприятието, като не е отчетено, че показанията им се опровергават от тези на свидетелите Р. А. и Г. Б., които са категорични, че на трите е провеждан инструктаж, както на останалите работници. Моли се да бъде отчетено това, че в показанията си свидетелката Е. (назначена заедно с трите свидетелки) е категорична, че не е имало договореност да не се посещава работното място и не е знаела за съществуването на такава уговорка с други работници в предприятието. В касационната жалба се прави оплакване и за това, че незаконосъобразно не е уважено доказателственото искане на защитата да бъде допусната графологична експертиза с предмет установяване дали посочените по- горе свидетелки са се разписали в книгите, където е отразен инструктажа им, като по този начин е била осуетена възможността да бъдат проверено съобщеното от тях, че такъв не им е провеждан и не са се разписали за това. В жалбата се твърди, че неправилно въззвният съд е приел, че подсъдимият е знаел, че В. Д., Р. Н. и Л. Ш. не са били всеки ден на работа, като не е отчел, че С. е разбрал това едва в началото на 2018 г. На това основание се поддържа, че за процесния период той не е осъществил състава на престъплението от субективна страна защото не е знаел, че заявените от него обстоятелства са неистинни. Твърди се, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, като при неизяснени в пълнота доказателства въззивният съд е потвърдил изцяло постановената незаконосъобразна осъдителна присъда. По отношение на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК не са релевират конкретни доводи и оплаквания, като единствено по оплакването за неправилно приложение на материалния закон се твърди, че е следвало да се приложи чл.9, ал.2 НК. С касационната жалба се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, като подсъдимият бъде признат за невиновен и оправдан защото не е извършил престъплението, в което е обвинен. При условията на алтернативност се предлага да ако бъде преценено, че С. е осъществил престъплението по чл.248а НК от формална страна да бъде прието, че има основание да се приложи чл.9, ал.2 НК. С касационната жалба се прави и искане за отмяна на постановената първоинстанционна присъда и връщане на делото за ново разглеждане, като не е посочено в кой съд. С допълнение към касационната жалба (озаглавено молба) се излагат допълнителни доводи в подкрепа на направените искания, като се твърди, че показанията на свидетелите В. Д., Р. Н. и Л. Ш. се опровергават и от показанията на свидетелите А., Р., Г. и Г. Ф., Р., Вели и Р., които са заявили, че трите са идвали редовно на работа. В касационното съдебно заседание защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Твърди, че липсата на произнасяне по искането за оправдаването на подсъдимия за период, който не е посочен представлява съществено нарушение на процесуални правила. В защитната си реч поддържа оплакването за незаконосъобразно осъждане на подсъдимия и моли да бъдат уважени направените алтернативни искания. В депозирано възражение срещу касационната жалба, подадено от процесуалния представител на гражданския ищец- Министерство на финансите, се моли касационната жалба да бъде преценена като неоснователна и се предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Представителят на държавното обвинение моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, тъй като не са налице нито едно от трите посочени в нея касационни основания. Поддържа, че въззивният съд задълбочено е анализирал показанията на свидетелите В. Д., Р. Н. и Л. Ш. и обосновано ги е кредитирал, както и правилно е ценил показанията на свидетелката Е., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.281 НПК, а не тези дадени в хода на въззивното съдебно следствие. Моли да бъде отчетено, че всички свидетелски показания са анализирани в тяхната взаимовръзка и правилно предходните съдебни състави са преценили, че подсъдимият С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.248а НК. Предлага атакуваното въззивно решение да не бъде изменяно, тъй като правилно са оценени смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и законосъобразно е наложено предвиденото минимално наказание, като изпълнението му е било отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. Подсъдимият С. твърди, че не е виновен и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Основните оплаквания, отразени в касационната жалба, са относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК и са за погрешен доказателствен анализ. Преди да им се отговори следва да се посочи, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствените източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а законодателят не е предвидил такова касационно основание. По оплакванията за допуснати процесуални нарушения във връзка с извършен доказателствения анализ касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че в аналитичната си дейност въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил фактите по делото. В това производство не се спори за това, че свидетелите В. Д., Р. Н. и Л. Ш. са били назначени на трудов договор на работа в дружеството, управлявано от подсъдимия С., че по тези трудови договори за инкриминирания период са превеждани парични средства по оперативна програма „Обучение и заетост“, като част от тях са били от фондове на ЕС, а други са представлявали съфинансиране от българската държава, че общата стойност на тези средства е била 10 192, 55 лева, че за получаването им подсъдимият като управител на „М.“ Е. е представил сведения в съставени от него документи- искания, в които е отразил, че трите работнички са работили в дружеството на пълен работен ден от осем часа. Всички доводи, отразени в касационната жалба са за неправилен анализ на част от гласните доказателства и конкретно за погрешното приемане от предходните съдилища, че Д., Н. и Ш. не са полагали труд в декларирания от подсъдимия обем в дружеството. Касационният съд изцяло споделя направения от въззивния съд анализ на доказателствата, като прие, че същите с оглед действителното им съдържание са анализирани вярно, като правилно съдът е посочил кои доказателствени източници цени и защо. Законосъобразно въззивният съд е ценил показанията на свидетелите Д., Н. и Ш., като е отчел, че те изцяло кореспондират помежду си и наред с това съответстват със съдържанието на множество други доказателствени източници. В показанията си тези свидетелки неотклонно твърдят едни и същи сходни обстоятелства, че те не са получавали в пълен размер отразените в трудовите им договори възнаграждения, а единствено 100 лева на месец за всяка, че са се съгласили до сключат договорите, след като са били убедени от подсъдимия да го направят, като са приели да бъдат привидно назначени на работа в управляваното от него дружество с цел да получават посочените средства и обещанието да бъдат осигурявани. И трите свидетелки са категорични, че с подсъдимия са се били договорили да не ходят на работа (да посещават предприятието само, когато имат възможност и има работа) и са осъществили точно това, като са ходили на работа през инкриминирания период инцидентно- според думите им няколко пъти. Показанията на тези свидетели категорично не са изолирани, като същите се потвърждават от показанията на множество други свидетели, между които и такива, за които в касационната жалба се поддържа, че обслужват защитната теза. Законосъобразно въззивният съд е констатирал противоречия между показанията на свидетелката Е., дадени на досъдебното производство и тези, депозирани в хода на въззивното съдебно следствие и е кредитирал тези, дадени на досъдебното производство, като е приел, че същите се подкрепят от други доказателствени източници. Вярно въззивният съд е преценил, че тези показания кореспондират не само с показанията на свидетелите Д., Н. и Ш., които описват идентични факти, но и с тези на свидетеля А. и Р., които поддържат, че трите посочени свидетелки са идвали рядко на работа и не са спазвали работното време. В този смисъл са и показанията на свидетелката Р., която е категорична, че свидетелките не са идвали редовно на работа и когато са пристигали са я напускали още към 10 часа сутринта. Тази свидетелка дава сведения и за това, че е имало случаи Д., Н. и Ш. да предоставят банковите си карти, на които са получавали заплатите си на подсъдимия и той ги е ползвал. Показанията на посочените свидетели се допълват и от показанията на свидетеля Н. - съпруг на свидетелката Р. Н., който неотклонно твърди, че не знае дали тя да е работила, като поддържа, че не знае с какво тя се е занимавала през деня. Касационната инстанция не може да сподели и оплакванията, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, защото въззивният съд не е назначил поисканата графологическа експертиза с предмет проверка на съобщената от трите свидетелки информация, че те не са подписали молбите си за напускане и не са се подписвали в книгата за проведен инструктаж. На първо място трябва да се отбележи, че такова искане не е правено, като дори същото да е било направено и оставено без уважение, то се отнася до изясняване на въпроси, които не са пряко свързани с основния факт на доказване и нямат отношение към съставомерните белези на престъплението. Дали тези молби и служебната книга за инструктаж са били подписани от свидетелите е въпрос, който е изяснен, тъй като и Ш. и Д. в показанията си първоначално твърдят, че не са подписвали тези документи, но впоследствие, след предявяването им, променят показанията си заявяват, че положените подписи са техни. Касационният съд не може да сподели тезата на защитата, че към момента на подаване на инкриминираните документи, в които е отразена информацията, че свидетелките Д., Н. и Ш. са работили на пълен работен ден подсъдимият не е знаел, че те реално не изпълняват трудовите си задължения и не ходят на работа. Видно от приложените по делото писмени доказателства С. е подал инкриминираните искания за плащане, в които са отразени неверните сведения в периода от 31.01.2018 г. до 01.06.2018 г., като в тях е отразена информация за предходен период- август 2017 г. март 2018 г. От показанията на свидетеля Потур се установява, че той по- късно е разбрал за необходимостта да подава тези документи, за да получи финансиране по програмата, което е било и причина да има разминаване между отчетните периоди и времето на подаване на исканията. Към момента на подаване на първото инкриминирано искане подсъдимият, видно от показанията на свидетелката Р., а и от неговите обяснения, без съмнение вече е знаел за това, че трите свидетелки не ходят на работа и въпреки това е декларирал неверните обстоятелства, че те работят на пълен работен ден при осем часова заетост. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство предходните съдебни състави правилно са ценили доказателствата и доказателствените средства и вярно са установили релевантните факти. Ето защо и атакуваното въззивно решение е постановено при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и то не следва да бъде отменено по причини, свързани с разглежданото касационно основание. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон: В касационната жалба е посочено касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК, но в съдържанието й, извън формално искане за приложение на чл.9, ал.2 НК, няма никакви конкретни доводи или оплаквания. В жалбата е отразено само твърдение, че подсъдимият не е осъществил състава на престъплението по чл.248а НК и е направено искане постановената осъдителна присъда да бъде отменена и С. да бъде оправдан. В касационната инстанция не съществува служебно начало (извън проверката за допуснати съществени нарушения на процесуални правила по чл.348, ал.3, т.2-4 НПК) и при липса на посочени конкретни доводи за касационния съд няма задължение служебно да проверява приложението на материалния закон. Ето защо и такава проверка не следва да бъде правена, като единствено трябва да посочи това, че въззивният съд, след като правилно е установил релевантните факти, вярно е приел, че подсъдимият С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.248а, ал.5, във вр. с ал.3, във вр. с ал.1 НК и чл.26, ал.1 НК, като в качеството си на управител на дружество е декларирал неверни сведения в подадени искания, в резултат на което е получил инкриминираната сума от 10 192, 55 лева, представляваща средства от фондове, предоставени от ЕС и средства, принадлежащи на българската държава, които представляват съфинансиране по програма „Обучение и заетост“. В случая правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките да бъде ангажирана отговорността на подсъдимия за извършено престъпление при условията на чл.248а, ал.5 и ал.3 НК, както и правилно осъществените отделни инкриминирани деяния са квалифицирани като едно единствено продължавано престъпление. Касационният съд изцяло се солидаризира и с изводите на въззивната инстанция, че по отношение на осъщественото от подсъдимия С. престъпление не са налице предпоставките за приложение на чл.9, ал.2 НК. Правилно съдът е отчел занижената обществена опасност на подсъдимия, но е приел, че обществената опасност на извършеното престъпление не го характеризира като малозначително и неговата обществена опасност не може да бъде преценена като явно незначителна. Вярно сравнително ниската степен на обществена опасност на С. е отчетена при индивидуализация на наказанието, но тя не може да бъде единствена предпоставка осъществените от него деяния да не бъдат преценени като престъпни. Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивната инстанция правилно е приложила материалния закон и атакуваното решение не следва да бъде коригирано във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК: Касационният съд прецени, че правилно въззивния съдебен състав е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства добрите характеристични данни на подсъдимия, чистото му съдебно минало и това, че той полага труд, независимо, че е на пенсионна възраст. Правилно като отегчаващо отговорността обстоятелство e отчетен сравнително продължителния период от време, през който е осъществявано продължаваното престъпление и броя на работниците, за които са подавани искания, съдържащи неистинска информация. При тези смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно въззивният съд е приел, че наложеното на С. наказание в размер на две години „лишаване от свобода“, изпълнението на което е отложено за срок от три години, е отмерено при изключителен превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства. Наказанието му е в минималния, предвиден в санкционната част на разпоредбата на чл.248а, ал.5 НК, размер и изпълнението му е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за минималния по продължителност изпитателен срок. Правилно наказанието на подсъдимия е определено при приложението на чл.54 НК, тъй като в случая няма основание за определянето му по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК, тъй като предвиденото за конкретното престъпление наказание не е несъразмерно тежко, а и по делото липсват основания да се прецени, че съществуват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които налагат определяне на наказанието под специалния минимум. Наложеното наказание е съответно на обществената опасност на извършеното престъпление и тази на подсъдимия, и е достатъчно за постигане на целите на чл.36 НК. Ето защо то не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и не следва да бъде коригирано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №18 от 13.02.2022 г., постановено по ВНОХД №202230006000378/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.