13
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60011
[населено място], 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в открито заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
при участието на секретар Ина Андонова като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2852 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Л. Т. и Т. С. Т. срещу решение № 1599/01.07.2019 г. по в. т. д. № 4082/2017 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 29/12.06.2017 г. по т. д. № 432/2016 г. на Окръжен съд Видин за уважаване на предявения от „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД/ срещу жалбоподателите иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че последните дължат сума в размер на 21 294, 38 евро - изискуема и непогасена главница по договор № ДК 2587/R/2007 г. и анекс към него, просрочена и изискуема възнаградителна лихва в размер на 4 847, 35 евро за периода 01.03.2014 г. – 13.03.2016 г., изискуема наказателна лихва за забава в размер на 382, 31 евро за периода 01.03.2014 г. – 24.03.2016 г., законна лихва върху претендираната главница от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /25.03.2016 г./ до окончателното изплащане на вземането и нотариални такси в размер на 36 лв.
В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се становище, че въззивното решение е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения са мотивирани с игнориране от съда на наведените от касаторите в качеството им на ответници/въззивници възражения за липса на цялостно усвояване на кредита, за неправилно отнасяне на извършените вноски по погашение на кредита, за неравноправност на клаузата на чл. 1, ал. 1 от подписания към договора за кредит анекс на основание чл. 143, т. 9 Закон за защита на потребителите /ЗЗП/ и чл. 147 ЗЗП, тъй като размерът на дълга е установен на основание извършено неправомерно едностранно увеличаване на прилаганата лихва по договора, за недействителност на чл. 1 от анекса, предвид обстоятелството, че със сочената разпоредба е извършено капитализиране на лихви като към главницата са прибавени начислени недължими лихви, за неравноправност на клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 4 от анекса, за нищожност на чл. 9, ал. 2 от договора, в който е уговорен размер на наказателната лихва в противоречие с добрите нрави.
Изложени са доводи, че при неизяснени фактически обстоятелства въззивният съд е приел, че кредитополучателите са усвоили средствата, посочени от банката ищец, не е анализирал в детайли описаните в договора клаузи и по – специално тези на чл. 3, ал. 1 и ал. 2, както и събраните по делото писмени доказателства. Съдът не е отчел липсата на първични счетоводни документи, които да установяват точната сума, която е усвоена по кредита. Именно поради обстоятелството, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и в частност по въпроса за размера на усвоената сума съдът е допуснал допълнителна експертиза, която не е била изготвена поради пасивното поведение на банката. Заявено е становище, че поведението на банката не следва да влече негативи и делото да остане неизяснено. Изслушаната в първоинстанционното производство експертиза е изготвена само на база „история на обслужваща сметка“, която не е преведена на български език и не е подписана от представител на банката, поради което и няма характера на частен документ. От друга страна, от самите справки по сметката е видно, че са отразени операции на теглени пари в брой чрез издадена от банката дебитна карта, а в договора за кредит и анекса към него не е постигана уговорка платежните операции да бъдат извършвани посредством дебитна карта в това число да бъдат теглени пари в брой от банкомат или да бъдат извършвани плащания чрез ПОС терминал. От банката не са наведени твърдения, че е предоставена на жалбоподателите дебитна карта, която се ползва по процесната кредитна сметка. Мотивирано е, че отразените в история на плащанията и възприети за валидни от вещото лице тегления от АТМ устройство и покупка чрез ПОС терминал представляват неразрешени платежни операции съобразно договора за кредит и анекса към него.
В съвместната касационна жалба се твърди, че задълженията по процесният договор за кредит са били обявени за предсрочно изискуеми още през 2012 г. или най – късно на 18.02.2013 г., поради което след тази дата начисляването на възнаградителни лихви от страна на банката се явява незаконосъобразно. След 2012 г. погасяването на кредита е оставено единствено на волята и желанието на банката, която, възползвайки се от господстващото си положение на по – силна страна, е възпрепятствала възможността на кредитополучателите да погасяват процесния кредит редовно. Разрешението, дадено от въззивния съд, е в противоречие с т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и начислената за периода 01.03.2014 г. – 13.03.2016 г. лихва не се дължи.
От касаторите е посочено, че съдът правилно е приел клаузата на чл. 2, ал. 4 от анекса, сключен през 2009 г., да е неравноправна, но неправилно е приел, че това не обуславя различен от крайния извод за дължим размер на главница и договорни лихви, тъй като назначеното по делото вещо лице е установило, че лихвеният процент от 11, 085 % е останал непроменен за целия срок на договора до обявяване на предсрочната изискуемост. Съдът не е обсъдил изложеното във въззивната жалба твърдение, че чл. 2, ал. 1 от анекса е неравноправна клауза по аргумент от чл.143, т. 10 и т. 123 от ЗЗП, тъй като прилаганата годишна лихва в размер на 11, 085% е определена като формираната от базов лихвен процент на банката за кредити в евро плюс надбавка без никъде в договора между страните да се съдържа постигнато съгласие как се формира и от какво се влияят базовият лихвен процент и надбавката. От друга страна, в чл. 2, ал. 4 от анекса е предвидено правомощие на банката едностранно да променя приложимия към договора лихвен процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо от техния вид и наименование. Следователно, и двата компонента са уговорени като променливи величини и промяната се явява автоматично задължителна за кредитополучателите. Акцентира се от касаторите, че не е налице индивидуално уговорена клауза, тъй като са поставени в състояние на зависимост от волята на банковите органи и служители. От касаторите е отчетена предвидената в Закона за кредитните институции възможност за определяне на променлива лихва, но тези промените следва да бъдат извършвани въз основа на ясни критерии, за които потребителят да е запознат още преди сключване на договора. Поради тези съображения е изложено становище, че клаузите на чл. 2, ал. 1, и ал. 4 от анекса не са били индивидуално уговорени и са неравноправни, поради което и не са били приложими в отношенията между страните.
В касационната жалба е отчетено правилно установеното от съда двукратно едностранно увеличение с 1 % и 3 %, извършено от банката. В същото време е посочено, че неправилно е формиран извод от съда, че с анекса страните по договора за кредит са преуредили отношенията си, тъй като именно увеличаването на лихвата и вноските по договора са довели до сключване на допълнителното споразумение. Наведени са доводи, че разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от анекса е неравноправна, тъй като размерът на новото задължение е определен въз основа на извършено от банката едностранно увеличение на лихвите по първоначалния договор без да е имала право на това. С това действие е причинено неравновесие между правата и задълженията на страните, което може да бъде окачествено като значително. Неминуемо погасяването на лихви вместо на главница се е отразило на остатъчния размер на кредита. В касационната жалба е направено позоваване на практика на ВКС, която приема, че след като размерът на задължението е определен на база на несъществуващи и невалидни договорни клаузи, независимо от приемането му от кредитополучателя, то споразумението представлява спогодба върху непозволен договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. В заключение в касационната жалба е посочено, че съдът не е обсъдил възраженията, че клаузата на чл. 1, ал. 1 от анекса противоречи на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 294, ал. 2 ТЗ.
Формулирано е и оплакване, че във въззивното решение липсват изложени мотиви относно възражението за нищожност на чл. 9, ал. 2 от договора за кредит, с която клауза е уговорена наказателна лихва в размер на прилаганата лихва плюс надбавка от 10 % във връзка с чл. 2, ал. 1 от анекса, с който е договорена годишна лихва от 11, 085 % поради противоречие с добрите нрави. Извършено е позоваване на практика на ВКС, обективирана в решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д .№ 315/2005 г. на II ГО, с което е прието, че противно на добрите нрави е уговарянето на компенсаторна лихва /за забава/, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Счетено е, че нищожността на уговорката по чл. 9, ал. 2 от договора води до недължимост на сумата 382, 31 евро.
В заключение в касационната жалба е изведено, че по делото пред въззивната инстанция е останало неизяснено какъв би бил размерът на дълга без отчитане на неравноправните клаузи по договора и анекса, което рефлектира върху приетия за основателен размер на предявения от банката иск.
От касаторите е формулирано искане да бъде постановено решение, с което решението на Апелативен съд София да се отмени и да бъде постановено друго такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира се присъждане на разноски.
От ответника по касация „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е депозиран отговор, с който се оспорва подадената съвместна касационна жалба. Извеждат се доводи, че възраженията в касационната жалба се припокриват с тези, изложени във въззивната, и са релевантни за решението на Окръжен съд Видин. Според ответника правилно съдът е приел, че кредитът е усвоен в твърдения от банката размер. Посочено е, че със сключения към договора за кредит анекс жалбоподателите всъщност са признали усвояването на предоставените от банката средства. Извършването на плащания също води до извод, че длъжниците признават наличието на задължения към банката. Заявено е становище, че възражението за недействителност на чл. 1, ал. 1 от анекса на договора за кредит е неоснователно, тъй като Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, която е била в сила към момента на подписване на анекс № 1, не регламентира забрана да се уговаря възможност за капитализация на лихви. В конкретния случай според ответника не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй като с подписване на анекса дългът е преструктуриран. В отговора е заявено становище, че възраженията на касаторите срещу лихвите, начислени по договора за кредит, са правилно отхвърлени, тъй като в хода на съдебното производство е установено безспорно, че процентът, който банката приема за начисляване на лихви, съответства точно на този, договорен между страните при сключване на анекса. От доказателствата по делото се установява, че в нито един момент от действието на договора банката не се е отклонила от условията му, а предоговаряне на условията по кредита е станало по искане на касаторите. Изложено е становище, че оспорените от жалбоподателите договорни клаузи не са неравноправни, тъй като не са уговорени в тяхна вреда, нито водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Процесните клаузи са индивидуално уговорени и не са част от предварително изготвени общи условия, като кредитополучателите са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Клаузи на договор, свързани с принципна възможност за изменение на лихвените нива, са допустими, доколкото в чл.143 ЗЗП не се съдържа забрана една от страните да гарантира правата си по дългосрочни договори, какъвто е процесният. Съобразно заключението на приетата съдебно счетоводна експертиза увеличение на лихвата на практика не е имало. При изложеното от ответника по касация е формирано искане касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, евентуално без уважение и да бъде потвърдено решението на Апелативен съд София с присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание страните не изпращат процесуални представители. С молба от 21.01.2021 касаторите поддържат изложеното в жалбата. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поискано от ответника по касация.
С определение № 517/08.10.2020 г. при преценено наличие на допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд София решение № 1599/01.07.2019 г. по в. т. д. № 2852/2019 г. по процесуалноправния въпрос: „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?“
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да потвърди атакувания пред него акт, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения от „Банка Пиреос България“ АД /чиито правоприемник е „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД/ срещу Т. и П. Т. иск по чл. 422 ГПК за установяване дължимост на вземания по договор за кредит ДК № 2587/R/2007 г., за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК. От фактическа страна е потвърдил установеното в предходно развилото се производство, че в полза на физическите лица е бил отпуснат многоцелеви кредит в размер на 22 900 евро при възнаградителна лихва, образувана от тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6, 25 % със срок на издължаване 240 месеца с възможност за предсрочна изискуемост на вземанията. Две години след сключване на договора между страните е бил подписан анекс, с който е уговорена главница в размер на 23 194, 80 евро и лихва в размер на 11, 085 %, която не е променяна. Констатирал е, че според заключението на приетата без възражения от страните съдебно – счетоводна експертиза целият кредит е бил усвоен от ответниците, след сключване на договора банката двукратно едностранно е увеличила лихвения процент с 1 % и с 3% без да е имала право на това. Решаващият състав е стигнал до извод, че кредитът не е бил регулярно обслужван и съобразно постигнатата уговорка е обявен за предсрочно изискуем, като кредитополучателите са били уведомени с нотариална покана, получена от тях на датата 29.02.2016 г. За неоснователно е счел възражението, че предсрочната изискуемост е настъпила още през 2012 г. по повод предходно проведено заповедно производство, както и, че поради блокиране на сметката, кредитополучателите са били възпрепятствани да обслужват кредита. Съдът се е позовал на съдебна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. В противовес на изводите, формирани от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е счела клаузата на чл. 2, ал. 4 от анекса за неравноправна, тъй като тя дава право на банката да променя едностранно приложимия към договора за кредит лихвен процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо от техния вид и наименование /например индекс, база, надбавка и т. н./, но като краен резултат според съда тя не е повлияла върху размера на задължението, тъй като вещото лице е посочило, че реално не се е стигнало до изменение лихвения процент в посока увеличение. Признал е, че увеличението на лихвения процент по основния договор банката е сторила недобросъвестно във вреда на потребителите. По отношение на надвнесените суми съдът обаче е счел, че за кредитополучателите е възникнало право да ги търсят по реда на отделно исково производство.
По релевирания въпрос :
ВКС многократно е имал възможност да разясни, че стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Отделно от това, съдът трябва да анализира събраните по делото доказателства, включително служебно да допусне и изслуша експертиза с цел установяване на релевантен факт, когато е сезиран с оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обсъждането на защитните тези на двете страни по спора, събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти следва да бъдат подведени под счетената за приложима законова норма, като тези действия следва да намерят израз в мотивите на решението. Соченият извод следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Илюстрация на казаното е задължителната практика на касационната инстанция, обективирана ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило действие и след отмяна на ГПК/1952 г., ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната практика, намерила израз в решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV ГО, решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015г. на ТК, I ТО, решение № 715/2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV ГО, решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО, решение № 101/2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I ТО, решение № 219/2014 г. по гр. д. № 1325/2014 г. на III ГО, решение № 210/2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV ГО, решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 392/2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I ГО, решение № 127/2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV ГО, решение № 60/2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV ГО, решение № 166/2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III ГО, решение № 15/2017 г. по т. д. № 2388/2014 г. на II ТО, решение № 161/2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II ТО, решение № 3/2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III ГО, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО, решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на IV ГО, решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II ТО, решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. I ТО, решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на II ГО, решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III ГО, решение № 74/13.07.2016 г. по т. д. № 3786/2014 г. на I ТО, определение № 423/11.05.2018 г. по гр. д. № 535/2018 г. на IV ГО, определение № 236/08.03.2016 г. по гр. д. № 507/2016 г. на IV ГО, решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III ГО, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV ГО, решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV ГО, решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I ТО, решение № 76/12.06.2012 г. по т. д .№ 377/2011 г. на II ТО, решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на III ГО, решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II ТО, решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ТК, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на IV ГО.
По същество на касационната жалба настоящият състав на съда намира следното:
Въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при наличие на процесуалноправни пороци, довели до неговата необоснованост.
Срещу предявения от „Банка Пиреос България“ АД иск по чл. 422 ГПК ответниците /касатори в настоящото производство/ са противопоставили възражения за липса на цялостно усвояване на кредита, за невъзможност да го обслужват поради блокиране на сметката им, за нищожност на клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора поради неяснота как се формира цената на кредита, евентуално, че се формира в противорчие с чл. 58 от ЗКИ, за неточно изчисляване на лихвата поради неотчитане намалението на тримесечния EURIBOR, за неправилно отнасяне на извършените вноски в погашение на кредита, за неравноправност на клаузата на чл. 1, ал. 1 от подписания към договора за кредит анекс на основание чл. 143, т. 9 ЗЗП и чл. 147 ЗЗП, тъй като размерът на дълга е установен на основание извършено неправомерно едностранно увеличаване на прилаганата лихва по договора, за недействителност на чл. 1 от анекса поради уговорен анатоцизъм, за неравноправност на клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 4 от анекса, за нищожност на чл. 9, ал. 2 от договора, в който е уговорен размер на наказателната лихва в противоречие с добрите нрави.
Тези възражения са пренесени пред въззивната инстанция, като в допълнение ответниците са оспорили обективността и обосноваността на експертното заключение, изслушано от окръжния съд с доводи, че вещото лице е работило по недостоверни данни.
Мотивиран от оплакванията за необоснованост на първоинстанционното решение, при насрочване на делото в открито съдебно заседание въззивният съд в приложение на задължителните постановки, обективирани в т. 1 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е допуснал изслушване на съдебно - счетоводна експертиза със задачи да установи кога и по какъв начин е предоставен процесният кредит, какъв би бил размерът на дълга /главница и лихви/, ако беше продължил да действа първоначално уговорения в чл. 9 механизъм за формиране на възнаградителната лихва при съобразяване на извършените плащания и уговорения първоначално погасителен план и какъв би бил размерът на наказателните лихви в случай, че те са били начислявани само до началото на 2014 г. Определен е бил депозит, плащането на който било възложено в тежест на банката. Поради неизпълнение на това задължение съдът е заличил допуснатата експертиза и е постановил решението при липса на отговор на поставените въпроси.
Настоящата инстанция счита, че следва да бъдат приети за неоснователни част от оплакванията на касаторите за необсъждане от страна на въззивния съд на доводите им, касаещи неправилност на постановеното от Окръжен съд Видин решение. Както беше посочено по – горе, съставът на Апелативен съд София е разгледал възражението за неравноправност на клаузата на чл. 2, ал. 4 от анекса, сключен през 2009 г., предоставящ право на банката едностранно да променя лихвения процент, както и обстоятелството, че до обявяване на кредита за предсрочно изискуем такова увеличение на практика не е било осъществено. Последният факт е установен чрез изслушаната и приета в първоинстанционното производство неоспорена от страните съдебно - счетоводна експертиза и представената от банката справка – л. 289 от делото на Окръжен съд Видин. Обсъдено от решаващия състав е и възражението, че отпуснатият кредит не е бил изцяло усвоен. При възприемане изводите на назначения от Окръжен съд Видин експерт, че е налице реално усвояване на отпуснатите от банката средства и погасяване на част от дълга, от въззивния съд е обоснован извод, че повдигнатото от длъжниците възражение е неоснователно. Изводите на въззивния състав и по двете възражения са правилни. Такъв е и изводът, че, след като заключението на експерта не е било оспорено в производството пред първоинстанциония съд, то възможността да се стори това във въззивната жалба е преклудирана. В съгласие с консолидираната практика е и заключението на решаващия състав, че предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит е настъпила през 2016 г., а не през 2012 г., предвид ненадлежното упражняване на уговореното в полза на банката потестативно право да обяви задълженията по договора за кредит за предсрочно изискуеми при първоначално развилото се заповедно производство.
Като основателни следва да бъдат преценени оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил релевираното от касаторите възражение, че клаузата на чл. 1, ал. 1 от анекса е недействителна поради обстоятелството, че с нея е уговорен анатоцизъм, тъй като преструктурира дълга като кумулира дължима лихва към главницата, която отново олихвява, макар и с по – нисък размер на лихвата. Относно недействителността на клауза, предвиждаща преструктуриране на задължения по договор за кредит с потребител в хипотеза като процесната е формирана вече практика по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на II ТО, решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО, решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на I ТО, решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I ТО.
В обжалваното решение липсва анализ и по наведеното в отговора и във въззивната жалба възражение за прекомерност на неустойката за забава, уговорена в чл. 9, ал. 2 от договора за кредит, в светлината на разрешението, дадено с т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, цитираното в касационната жалба решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на II ГО на ВКС и служебно известното на състава решение № 89/02.10.2019 г. по т. д .№ 1213/2018 г. на II ТО на ВКС, както и, че размерът на дълга в подписания през 2009 г. анекс е определен въз основа на предходно двукратно увеличение на лихвата, извършено едностранно от банката. Отделно от това, не е обсъден и доводът, че клаузата на чл. 2, ал. 1 от анекса е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП, чието приложение е разяснено в решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на I ТО на ВКС. В същото е посочено, че уговорената неиндивидуално в договор за кредит възможност банката едностранно да увеличава първоначално уговорения размер на базовия лихвен процент при липса на клаузи, съдържащи ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.
Макар да е отговорил на оплакването за липса на усвояване в пълен размер на посочената в договора за кредит парична сума, въззивният съд не е изпълнил задължението си служебно да изясни каква сума реално е дължима от кредитополучателите при игнориране на оспорените от тях договорни клаузи и в този смисъл неправилен и в нарушение на процесуалното задължение, регламентирано в чл. 235, ал. 2 ГПК да изясни релевантните за спора факти, се явява изводът на съда надплатените от ответниците суми да бъдат търсени в друг процес.
Установените от настоящата инстанция нарушения на процесуалните норми, осигуряващи всестранно изясняване на фактите и анализиране на всички релевантни възражения, са резултирали в неправилност на въззивното решение, поради което то следва да бъде отменено. Тъй като се налага събиране на доказателства и обсъждане на игнорирани доводи, необходимо е делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд София. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да анализира и отговори на възраженията, които са останали необсъдени от първия състав, както и да възложи изготвянето на експертиза, която да установи какъв би бил размерът на задължението по процесния договор за кредит при приложение на първоначално уговорения размер на договорната лихва и този размер да бъде съотнесен към претендирания от банката размер с приложените едностранно увеличения на лихвения процент и преструктуриране на дълга, както и да бъде установено по какъв начин банката е отнасяла в погашение плащаните от длъжниците вноски, за да се прецени дали действително към датата, на която кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, ответниците са имали задължения, чието изпълнение е било просрочено. Последното необходимо с оглед преценка възникнало ли е право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем през 2016 г.
Тъй като спорът не се разрешава в настоящото производство, разноски следва да бъдат присъдени при новото произнасяне на въззивната инстанция.
С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 3, вр. с ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
ОТМЕНЯ решение № 1599/01.07.2019 г. по в. т. д. № 4082/2017 г. на Апелативен съд София.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд София.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.