Р Е Ш Е Н И Е № 60148 гр. София, 01.06.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Рангелова…….…..…………….......….….в присъствието на прокурора Петя Маринова........……..……...…….....…...изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………..…...наказателно дело № 502 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура - Варна против въззивна присъда № 260003/19.03.2021 г. на Варненския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 32/2021 г. В протеста и допълнението към него, поддържани от прокурора при ВКП, се изтъкват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Подсъдимата лично и чрез своя защитник намира изложените в протеста доводи за неоснователни, поради което моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С протестираната въззивна присъда е била отменена присъда № 260006/11.11.2020 г. на Шуменския окръжен съд в частта относно осъждането на подсъдимата Д. Н.-Н. за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, гражданско-осъдителната част и тази за присъдените разноски. Вместо това подсъдимата е била призната за невинна за това, в периода 31.03.2009 г. – 25.02.2014 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на представител на „Н. К.“ Е., с цел да избегне установяването и плащането на данъчни задължения на същото дружество в особено големи размери – 12 984. 84 лв., самостоятелно и в условията на посредствено извършителство с Р. И. (относно декларациите за м.12.2011 г. и м.01.2012 г.), да е потвърдила неистина в подадени по електронен път декларации образец 6 за удържан данък доходи от трудови правоотношения по чл. 42 от ЗДДФЛ, поради което и е била оправдана по предявеното й обвинение по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Отхвърлен като неоснователен е бил предявения от МФ граждански иск за имуществени вреди в размер на 12 964. 84 лв. В останалата оправдателна част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Касационният протест е неоснователен. Доводите за допуснати процесуални нарушения са свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно авторството на деянието и са били мотивирани с липса на пълно и обективно обсъждане на доказателствените източници при игнориране на тези, съдържащи обвинителна информация – показанията на група свидетели, че трудовите им възнаграждения са били плащани редовно, независимо, че подписите във ведомостите не са били полагани редовно и ежемесечно. Според прокурора тези данни, оценени заедно с други по делото (ревизионния акт и признания на подсъдимата и съпруга й за плащания от приходите на дружеството), са сочели, че изплащането на работните заплати се е извършвало от приходи на дружеството, които не са били осчетоводени и липсата на постъпления в касата е използвана като основание да не се отразят счетоводно изплатените заплати, а оттам и като основание да не се декларира и плати дължимия данък. Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето естество изложените възражения се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание. Както многократно ВКС е изтъквал в своите решения, касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, като проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценките относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретни доказателства да обусловят един или друг фактически извод, са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други не и това кореспондира на действителното им съдържание. Следвайки този подход, ВКС не намери основание да сподели възраженията в протеста. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е достигнал до различни от приетите от първата инстанция фактически заключения, касаещи авторството на подсъдимата в инкриминираното й престъпления. Не се съзират пороци при обсъждане на доказателствата, въз основа на които въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. Изводите му са основани на съвкупна оценка на доказателствените материали и няма основание да се счита, че произволно е била игнорирана една група доказателствени средства и е отдаден приоритет на друга. Това важи и за изтъкнатото в протеста относно показанията на групата свидетели, сочили да са получавали редовно своите заплати. Вярно е, че те не са посочени поименно, но е видно, че тази теза е била подробно обсъждана и в крайна сметка приета за опровергана от комплекс от доказателствени източници, сред които показания на свидетели (чиято достоверност е оценена по надлежен процесуален начин), обяснения на подсъдимата, констатации на Инспекцията по труда, приложени РКО за изплатени през 2011 г. трудови възнаграждения (за 2007, 2008 и 2009 г.), които са били съпоставени с кредитираното от съда експертно заключение на вещото лице Д. И.. Същностните съображения, за да отчете авторството на деянието за недоказано обаче, се свързват с анализа и съпоставката на посочените дотук доказателствени средства с материално правните предпоставки за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата, а именно с изискването за убедително доказване, че към момента на подаване на декларациите образец 6 заплатите за съответния месец не само са били начислени, но са били и изплатени в пълен размер (доколкото данъкът по чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ е следвало да се удържа от работодателя при окончателното изплащане на облагаемия доход). В тази връзка въззивният съд ясно е подчертал липсата на установени по категоричен начин данни, че към момента на подаване на всяка една от декларациите трудовите възнаграждения са били изплатени в пълен размер. Допуснатите счетоводни нарушения поради неосчетоводяване на приходи в условията на финансови затруднения на дружеството, частичното плащане на аванси и заплати от оборотите на търговските обекти при липса на счетоводно отразяване, не са били приети за достатъчни за формиране на сигурно заключение по този въпрос. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички годни доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира обвинителната теза за недостатъчно подкрепена, няма основания да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. При констатираната липса на достатъчна доказателствена основа за осъждане и в съгласие с чл. 304 от НПК законосъобразно е оправдал подсъдимата по повдигнатото й обвинение. ВКС намира за неоснователни и възраженията по повод приетото от въззивния съд, че подсъдимата е негоден субект на данъчно престъпление. Принципните указания в ТР № 4/2016 г. на ОСНК са били спазени, като въззивната инстанция внимателно е анализирала съвкупността от конкретните фактически обстоятелства, за да разреши въпроса дали е налице фактическо изпълнение на задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон. В конкретния случай с основание е прието, че единствено воденето на разчетно-платежна ведомост, фактическо подаване на декларации обр. 6 при ползване на данни от управителя и счетоводителя, очевидно е недостатъчно, за да се счете, че подсъдимата е осъществявала такъв обем от дейност и функции на ДЗЛ, които да я определят като субект на инкриминираното й престъпление. Отделно от това въззивният съд е мотивирал и липсата на данни за субективната страна на деянието. По този въпрос изложените мотиви са подробни и съдържателни, поради което ВКС ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и въззивната оправдателна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 260003/19.03.2021 г. на Варненския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 32/2021 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.