Р Е Ш Е Н И Е № 419 гр. София, 24 октомври 2014 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1030 по описа за 2014 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. Д. Ка., жалба на подсъдимия А. С. Г. и по жалба на подсъдимия А. С. Б., срещу решение на Бургаски апелативен съд № 163 от 20.03.14 г, по ВНОХД № 89/13, с което е изменена присъда на Сливенски окръжен съд № 17 от 29.03.2013 г, по НОХД № 335/12, като е отменено наложеното на подсъдимия Г. наказание конфискация и е отменено присъединяването му по чл. 23, ал. 3 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият В. Д. К. е признат за виновен, както следва: - в това, че на 11.04.2010 г в [населено място], общ. С., в съучастие като съизвършител с А. С. Г. и А. С. Б., с цел да принуди П. В. К. да поеме имуществено задължение: да предаде сумата 2 000 лв, го е заплашил с насилие и увреждане на имущество и със същата цел му е причинил средна телесна повреда, като деянието представлява опасен рецидив и е извършено от две и повече лица, с оглед на което и на основание чл. 213 а, ал. 3, т. 1, пр. 1 и т. 7 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на седем години „лишаване от свобода” и глоба от 7 000 лв, - в това, че на същата дата и място, в съучастие като съизвършител със същите лица, при условията на опасен рецидив, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост, с оглед на което и на основание чл. 325, ал. 4 вр. ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, - на основание чл. 23, ал. 1 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, и глоба от 7 000 лв, - на основание чл. 59 НК, е зачетено времето, през което по отношение на посочения подсъдим е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 18.08.2010 г до 24.11.2010 г, и мярка за неотклонение „домашен арест”, считано от 24.11.2010 г до 14.10.2011 г. Със същата присъда подсъдимият А. С. Г. е признат за виновен, както следва: - в това, че на 11.04.2010 г в [населено място], общ. С., в съучастие като съизвършител с В. Д. К. и А. С. Б., с цел да принуди П. В. К. да поеме имуществено задължение: да предаде сумата 2 000 лв, го е заплашил с насилие и увреждане на имущество и със същата цел му е причинил средна телесна повреда, като деянието е извършено от две и повече лица, с оглед на което и на основание чл. 213 а, ал. 3, т. 1, пр. 1 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на шест години „лишаване от свобода”, глоба от 6 000 лв и конфискация на поземлен имот, - в това, че на същата дата и място, в съучастие като съизвършител със същите лица, при условията на повторност, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост, с оглед на което и на основание чл. 325, ал. 3 вр. ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, - на основание чл. 23, ал. 1 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: шест години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, глоба от 6 000 лв и конфискация на поземлен имот, - на основание чл. 59 НК, е зачетено времето, през което по отношение на посочения подсъдим е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 18.08.2010 г до 24.11.2010 г, и мярка за неотклонение „домашен арест”, считано от 24.11.2010 г до 28.02.2011 г. Със същата присъда подсъдимият А. С. Б. е признат за виновен, както следва: - в това, че на 11.04.2010 г в [населено място], общ. С., в съучастие като съизвършител с В. Д. К. и А. С. Г., с цел да принуди П. В. К. да поеме имуществено задължение: да предаде сумата 2 000 лв, го е заплашил с насилие и увреждане на имущество и със същата цел му е причинил средна телесна повреда, като деянието е извършено от две и повече лица, с оглед на което и на основание чл. 213 а, ал. 3, т. 1, пр. 1 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв, - в това, че на същата дата и място, в съучастие като съизвършител със същите лица, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост, с оглед на което и на основание чл. 325, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, - на основание чл. 23, ал. 1 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: пет години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, настаняване в затворническо общежитие от открит тип и глоба от 5 000 лв. С жалбите се релевират всички касационни основания. Към жалбите са приложени и допълнения. В допълнението към жалбата си подсъдимият Качиков прави искане за констатиране на незаконен състав на първоинстанционния съд във връзка с твърдението, че участвалият по делото съдебен заседател В. П. е неговият учител от Професионалната гимназия по механотехника, [населено място], В. П. П., с когото жалбоподателят е бил във влошени взаимоотношения. Обобщено, жалбите съдържат следните доводи: че съдия Ц. от състава на въззивния съд, произнасяла се по реда на чл. 270 НПК, е била предубедена, че е допуснато нарушение на чл. 14 НПК, че анализът на доказателствените източници е процесуално неиздържан, че са неправилни изводите относно упражнена принуда по отношение на пострадалия, че се явява доказан само нанесеният побой, а не и изнудване, че целта на отиването на бензиностанцията е била подсъдимите да разговарят с пострадалия във връзка с подпалени автомобили, че не е доказан елементът от състава на изнудването „поемането на имуществено задължение”, че неправилно са кредитирани показанията на св. П. К., който е променял позицията си за случилото се, че не е следвало да се даде вяра на показанията, депозирани от св. К. К. и св. Н. К., че са останали извън вниманието на съда показанията на полицейските служители: св. А., св. Р. и св. Г., че е недопустимо като експерт в СМЕ да участва лекар, изготвил съдебно-медицинско удостоверение, че липсва средна телесна повреда, че не са обсъдени показанията на св. Н., че не е следвало да бъде кредитирано заключението на СППЕ, че липсва описание на фактическите действия, в които се е изразило хулиганството / такива не са изложени и в обвинителния акт /, че не е установен мотивът на отиване на бензиностанцията, че във въззивния акт не са отразени съставомерните признаци на инкриминираните престъпления, че не са разграничени действията, извършени от всеки от подсъдимите, че не е взета предвид липсата на разпореждане с имуществено право, че не следва да бъдат ползвани показанията на св. С. Д., че не е ценена служебната бележка, удостоверяваща подпалването на автомобили на подсъдимия Г., че неправилно е отхвърлена версията на подсъдимите за посещението на бензиностанцията, че не е взето предвид посещението на свидетелите К. в дома на подсъдимия К., че е останал доказателствено неподкрепен изводът за използвани палка и сгъваем нож, че липсват доказателства подсъдимият Б. да е участвал в нанасяне на побоя, че правото на защита на подсъдимите е нарушено с отказа да бъдат уважени техни доказателствени искания, че по делото не е налице принуда към поемане на задължение, а към разпореждане с имущество, каквото фактическо обвинение липсва, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбите се правят алтернативни искания: да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и подсъдимите да бъдат оправдани, или да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане в Бургаски апелативен съд, или да бъде смекчено наказателноправното положение на жалбоподателите. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата на подсъдимите К., Г. и Б. пледира за уважаване на жалбите. Подсъдимите не участват лично в касационното производство. Представителят на В. счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: ВКС намира за неоснователно оплакването на подсъдимия К. за незаконен състав във връзка с участието на съдебния заседател В. П.. Това възражение се прави за първи път в производството пред третата инстанция. Настоящето производство се провежда при хипотезата на чл. 353, ал. 5 НПК, в която процедура ВКС не разполага с правомощие да събира писмени и каквито да било други доказателства. Данните по делото не дават основание да се приеме, че са налице условията на чл. 29, ал. 2 НПК, доколкото не се установява посоченият съдебен заседател да е бил предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото. Друг е въпросът какво разрешение би било възможно, ако касационната инстанция, в съответното производство, бъде сезирана за преценка на основанието по чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК. Неоснователно е и оплакването за предубеденост на съдия Ц., участвала в състава на въззивната инстанция. Същата се е произнасяла по реда на чл. 270, ал. 4 вр. ал. 1 НПК, в която процедура липсва основание за отвод от разглеждане на делото по същество. Не е вярно, че в проверката на законността на „задържането под стража” съдия Ц. е изразила отношение към личността на подсъдимия К.. Видно от съдържанието на определение № 40 от 4.08.2011 г на Бургаски апелативен съд, по ВНЧД № 189/11, с докладчик съдия Ц., в съдебния акт е обсъждана единствено законността на продължаващото „задържане” на подсъдимия К. и от мотивите не проличава предубеденост или заинтересованост по вината и отговорността на посочения подсъдим. В обстоятелствената част на обвинителния акт са описани фактите, имащи значение за съставомерността на инкриминираните престъпления. Отразено е, че още с отиването си на бензиностанцията, където е работел пострадалият, и където по това време е имало граждани, които са си зареждали гориво, подсъдимите са се обърнали към св. Пл. К. с обидни епитети и са го заплашили, че „ще го разкъсат”. Последвал е жесток побой на пострадалия, при който удари са му нанасяли и тримата подсъдими, като продължили да го псуват и да му отправят закани. По време на побоя от пострадалия ултимативно са били поискани 2 000 лв, но той е отказал да ги предаде, заявявайки, че не дължи такава сума. Подсъдимите са заставили свидетеля да се обади на брат си, от когото да поиска процесната сума. Докато говорел по телефона, подсъдимите непрестанно му отправяли заплахи, заявявайки, че „ще го запалят, ще го убият и ще го разкъсат”. Същите заплахи са били адресирани и към пристигналия на място св. К. К.. След появата на полицейските служители подсъдимите са предупредели св. Пл. К. да не съобщава за инцидента, тъй като в противен случай ще пострада той и семейството му. Присъствалият на мястото на събитията св. Д., виждайки случващото се, се е опитал да се намеси в защита на пострадалия, но подсъдимите го принудили да се прибере в сградата. С оглед на изложените в обвинителния акт обстоятелства е видно, че са описани признаците от съставите на престъпленията по чл. 213 а и чл. 325 НК, като хулиганството не се е изразило единствено в нанесения побой на обществено място, в присъствието на други граждани, а и в изричане на обидни думи по адрес на св. Пл. К. и по адрес на брат му, св. К. К., в закана за убийство, в арогантно отношение към св. Д.. Релевантно за отговорността на подсъдимите е и обстоятелството, че поведението им на брутално незачитане на обществения ред не е преустановено дори при появата на полицейските служители, а едва след тяхната намеса. Неоснователно е оплакването, че при анализа на доказателствата е допуснато нарушение на чл. 14 НПК. Въззивният съд е направил собствен подробен анализ на доказателствената съвкупност, като е изложил верни съображения за това: на кои доказателствени източници дава вяра и защо. Обсъдени са причините, поради които първоначално св. Пл. К. е дал различни показания в сравнение с тези, които е поддържал впоследствие, а именно: свидетелят е бил принуден да затаи истината под страх да не бъдат изпълнени отправените към него и семейството му закани. Вярно е становището, че следва да се даде вяра на казаното от пострадалия на досъдебното производство пред съдия, надлежно приобщено, респективно, заявеното в съдебната фаза, в които показания е разказал за действително осъществените събития. Твърденията на св. Пл. К. кореспондират и на кредитираните показания на св. Д., в които посоченият свидетел като очевидец на деянието е пресъздал личните си възприятия от случилото се. Вярно е, че първоначално св. Д. е заявил, че не е възприел инцидента, но впоследствие е обяснил, че е бил помолен от св. Пл. К., който е бил заплашен да не казва истината. Въззивният съд е обсъдил показанията на групата свидетели, близки и роднини на пострадалия, и им е дал вяра, тъй като техните твърдения са ясни, последователни и логични, откъдето е изведен и изводът за тяхната правдивост. От СМЕ е изяснено, че констатираните при пострадалия множество леки телесни увреждания и една средна не биха могли да се получат при самонараняване, а при нанасяне на удари по главата и тялото, тоест, по механизма, съобщен от св. Пл. К.. Обстойно са коментирани показанията на св. К. К. и св. Н. К., като е мотивирано становището, че независимо от близкото им родство с пострадалия / те са негови брат и сестра /, техните твърдения са съответни на останалите, кредитирани доказателствени източници. Вярно е, че на въпроса дали след инцидента е имало среща между К. и подсъдимите в дома на Качиков, свидетелите първоначално са отговорили отрицателно, но впоследствие са потвърдили този факт, като са заявили, че тогава е бил направен несполучлив опит за извънсъдебно решаване на спора. Установено е, че процесната сума от 2 000 лв е била поискана от св. Н. К., а след нейния отказ да я заплати, са последвали инкриминираните събития. По въпроса: дали на инкриминираната дата от пострадалия е била поискана процесната сума от 2 000 лв, показания е дала св. К., служител на МВР, която е приела сигнала за извършеното престъпление. Цитираната свидетелка е заявила, че още при сезиране на полицията със случая, св. К. К. е съобщил, че на брат му е нанесен жесток побой с цел да бъде принуден да предостави процесната сума. С такава информация св. К. е разполагала още преди да бъдат изпратени на местопроизшествието дежурните полицаи, поради което правилно нейните показания са послужили за проверка на достоверността на заявеното от св. Пл. К.. С оглед на това, че вярно са интерпретирани показанията на пострадалия и неговите близки, кореспондиращи и на обективните медицински находки, въззивният съд правилно е отхвърлил показанията на св. Д. И., според когото идеята да се съобщи за проява на изнудване е била дадена на братята К. от лицето Д. В.. Не е допуснато нарушение при оценка на обясненията на подсъдимите, чиято версия е отхвърлена като опровергана от кредитираните доказателствени източници. По делото е установено, че действително е имало запалени автомобили, принадлежащи на подсъдимия Г., но не изясняването на този случай е бил причината за посещение на бензиностанцията, доколкото развоят на събитията се явява нелогичен на такава причина. Ако поводът е бил да се разисква подпалването на автомобилите, не би се стигнало до нанасяне на множество сериозни увреждания на пострадалия, включително порязване на ушната му мида. От друга страна, при положение, че е имало запален автомобил, принадлежащ на св. К. К., подсъдимите биха се обърнали към него, което те не са сторили. Отделно от това, ако поводът е бил правомерен, св. К. К. не би потърсил полицейска защита. Вярно е, че след приключване на инцидента подсъдимият Г. е попитал братята К.: „Защо ми запалихте колата”. Такава реплика фигурира в обвинителния акт, а и е подкрепена от показанията на св. А., служител на МВР. Така отправеният въпрос обаче е последващ на инцидента и не променя хронологията и развоя на действително разигралите се събития. Правилно са анализирани показанията на полицейските служители: св. Р. и св. Г., които са се отзовали на местопроизшествието и са възприели състоянието на пострадалия. Техните показания се вписват в приетите по делото релевантни факти. Въззивният съд е отбелязал, че не основава изводите си на показанията, депозирани от св. С. Д., които не допринасят за разкриване на обективната истина. Правилно са оценени показанията на св. Н., заявил, че е „чул за някакъв конфликт”, но не знае какво се е случило. Действията на отделните подсъдими, имащи значение за съставомерността на деянията, са разграничени в мотивите на въззивния акт, като е взета предвид и формата на съучастие, която е съизвършителство. Заключението на СППЕ е послужило при формиране на доказателствените изводи, за което не е имало пречка, тъй като експертизата е дала отговор на поставените въпроси пълно, изчерпателно и обективно. Правото на защита не е накърнено с отказа на съдилищата да уважат доказателствено искане, касаещо намереното на местопроизшествието парче от зъб. Защитата е настоявала да се назначи Д.-експертиза, която да установи дали това парче от зъб принадлежи на пострадалия. Имайки предвид, че в същата насока са събрани гласни доказателства, респективно, в подкрепа на извода, че парчето зъб е на пострадалия, е заключението на СМЕ, правилен е изводът на съдилищата, че назначаването на такава експертиза би било безпредметно. Няма пречка съдебен медик, прегледал пострадалия и издал съответно медицинско удостоверение, да участва като експерт в СМЕ, а и вещите лица носят наказателна отговорност за даване на невярно заключение. От СМЕ е изяснено, че счупването на предния резец е равносилно на загуба на зъб, което е довело до затрудняване на дъвченето и говоренето, тоест, касае се за средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 НК. От гласните доказателства е установено, че побоят, в който са участвали тримата подсъдими, е бил нанесен, освен с юмруци и ритници, с палка, а увреждането по ухото е причинено с нож. Този нож е иззет от подсъдимия Качиков и впоследствие е разпознат от пострадалия. Налице са достатъчно и убедителни доказателства за функционалната обвързаност на упражнената психическа и физическа принуда с поисканата от подсъдимите сума от 2 000 лв. Доказателствено обезпечен е изводът, че целта на подсъдимите е била да бъде принуден пострадалият да поеме имуществено задължение, а именно: да предостави сумата 2 000 лв. С такава цел св. Пл. К. е бил заплашен с насилие и увреждане на имущество, а случаят е по-тежко квалифициран във връзка с причинената му средна телесна повреда. Целта на подсъдимите е била пострадалият да се съгласи с предаването на 2 000 лв, с което е изпълнен съставомерният елемент „поемане на имуществено задължение”. В случая, не се касае до „разпореждане с вещ”, която се намира във владение на жертвата, а до упражняване на принуда с оглед пострадалият да „признае”, че ще изплати поисканата сума, което сочи именно на „поемане на имуществено задължение”. Престъплението по чл. 231 а НК е формално, което означава, че за довършване на престъплението не се изисква целта да е постигната. По изложените съображения, ВКС намери, че релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаски апелативен съд. Не е допуснато и нарушение на материалния закон. Въззивният съд е изложил убедителни съображения относно съставомерните признаци на престъплението по чл. 213 а и по чл. 325 НК, които се споделят от настоящата инстанция. Изводите по приложението на материалния закон, че е налице съвкупност от изнудване и хулиганство, са правилни. Направено е разграничение между отделните деяния, като са описани действията, попадащи в обхвата на хулиганството. В тази насока е взето предвид, че побоят на пострадалия е извършен на обществено място, в присъствието на св. Д. и други граждани, че към лицето са отправени закани с престъпление, включително и с убийство, че то е заплашвано с бъдеща саморазправа, като по негов адрес са изречени и множество обидни изрази. Съобразено е поведението на подсъдимите и по отношение на св. К. К., към когото също е проявено арогантно отношение. Хулиганството е квалифициран случай / съпроводено с дързост и цинизъм /, тъй като хулиганските действия упорито не са били прекратени и едва намесата на органите на реда е довела до преустановяване на неправомерното поведение. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимите, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / липсва осъждане за несъставомерно деяние /. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание. Като отегчаващи обстоятелства са отчетени: високата степен на обществена опасност на деянието по чл. 213 а НК, изводима от проявената жестокост към пострадалия, на когото са причинени множество леки телесни повреди, невлияещи на правната квалификация, събраните отрицателни характеристични данни за подсъдимите, обремененото съдебно минало на подсъдимия Качиков, извън осъжданията, имащи значение за квалификацията „опасен рецидив”. Като смекчаващи обстоятелства са взети предвид: семейното положение и семейните задължения на подсъдимите Качиков и Г., младата възраст на подсъдимите К. и Б., трудовата им ангажираност, чистото съдебно минало на подсъдимия Г. / във връзка с настъпилата реабилитация / и необремененото съдебно минало на подсъдимия Б.. Отчетен е приносът на всеки от подсъдимите в осъществяване на процесните деяния. С оглед приноса на подсъдимия Б., който е най-малък, на този подсъдим е определено наказание към минимума на санкцията. Приносът на подсъдимите К. и Г. е значителен и затова на тях са наложени наказания в по-висок размер, но и те са близки до минималния такъв. Казано обобщено, наказанията на жалбоподателите са определени при превес на смекчаващите обстоятелства и са в границата, близка до законовия минимум. Взети са предвид и целите по чл. 36 НК, а именно: правилно е посочено, че определените наказания биха спомогнали за поправянето и превъзпитаването на подсъдимите и биха действали превантивно спрямо останалите членове на обществото. Следователно, наложените наказания удовлетворяват законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не са налице условия за тяхното смекчаване, а искането на жалбоподателите в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 163 от 20.03.2014 г, по ВНОХД № 89/13. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: