Р Е Ш Е Н И Е № 50174 Гр. София, 20.03.2023 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА при участието на секретаря Силвиана Шишкова като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2137/2021 год., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. В., ЕГН [ЕГН] от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 10347 от 28.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1813/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 6913 от 10.10.2019 г. по гр. д. № 13418/2016 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 3 състав, е отхвърлен предявеният срещу ЗАД ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ АД, ЕИК[ЕИК], иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. П. Л., баща на касатора, причинена в резултат на настъпило на 16.11.2015 г. в Република Италия ПТП, за разликата над 40 000 лв. до присъдените от първата инстанция 120 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. В касационната жалба се излагат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, на основание чл.281 т.3 ГПК – незаконосъобразно и необосновано. Моли се за отмяната му и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена, чрез присъждане на сумата от 80 000 лв. Оплакванията са за несправедливо занижаване на размера на дължимото в полза на увреденото лице застрахователно обезщетение, както и за неправилно приложение на закона с оглед приетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат. В писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК ответникът по касационната жалба – ЗАД ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ АД, [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, излага подробни съображения за отсъствие на наведените в жалбата основания за отмяна на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съобразно правилото на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. За да достигне до оспорвания резултат относно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца – настоящ касатор неимуществени вреди, съставът на въззивния съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.52 ЗЗД вр. чл.11 § 1 б.Б от Регламент /ЕО/ № 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, в сила от 10.01.2015 г. Съобразил е, че смъртта на пострадалия /пряката вреда/ е настъпила в Република Италия, поради което и съобразно разпоредбата на чл.4 § 1 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета /Рим ІІ/, спрямо спора за обезщетяване на неимуществените вреди от деликта, претърпени от ищеца /непреки вреди/, е приложимо материалното право на Република Италия, доколкото непреките последици не са определящи за приложимото право /в т.см. и решение на СЕС по дело С-350/14/. Съдът е посочил и обхвата на приложимото право, очертан в чл.15 от Регламента, а именно – основанието и границите на отговорността, вкл. определянето на лицата, на които може да се търси отговорност за извършени от тях действия, основанията за освобождаване от отговорност, както и ограничаването и разделянето на отговорността, наличието, вида и определяне размера на вредите или на търсеното обезщетение и пр. С оглед горното въззивният съдебен състав е приел, че по релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.40 от българския ЗДвП. За да прецени размера на дължимото обезщетение, въззивният съд се е основал на практика на ВКС на РБ относно съдържанието на връзката родител-дете в контекста на определяне на обезщетение за неимуществени вреди при деликт, както и е изложил следните съображения: Пострадалият – 61-годишен към момента на произшествието, е бил в напреднала възраст и във влошено здравословно състояние, страдал е от стенозна коронаросклероза, като смъртта му е донякъде закономерен и очакван край на човешкия живот. Ищецът е бил на 38 години, имал е собствено семейство, живеел е в отделно домакинство и различен град, като е недоказано твърдението му, че е имал с баща си близка връзка, макар че е поддържал такава. Следователно, налице са били обичайните отношения между възрастни родители и пораснало дете, а и бащата често е отсъствал и от страната. В хода на производството не са установени различни и допълнителни обстоятелства, които да налагат присъждане на обезщетение в размер, значително различаващ се от аналогични хипотези при загуба на близък. Видно от направеното психиатрично изследване, ищецът страда от артериална хипертония – хронично заболяване, поради което и констатираните страдания след смъртта на неговия баща не се дължат единствено на този факт. От заключението по проведената СПЕ не се установява в конкретност какъв е бил периодът на твърдяното от ищеца тревожно-депресивно състояние, като по данни на ищеца, този период е продължил около година. Към датата на СПЕ – 01.02.2018 г., психичната травма от смъртта на неговия баща е била преживяна. По изложените съображения въззивният съд е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение е завишено и не съответства на принципа за справедливост и социално-икономическите условия на живот в страната към 2015 г. Преценил е, че същото следва да възлиза на 100 000 лв. Съставът на въззивния съд е намерил за основателно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като е отчел разпоредбите на италианския ЗДвП – общия принцип за поведение на участниците в движението и правилата на чл.154 относно движението на заден ход, при който е настъпило произшествието, същевременно е обсъдил и предпоставките на чл.51 ал.2 ЗЗД. В конкретния случай съдът е приел, че пострадалият сам се е поставил в ситуация, в която е създал риск за своята безопасност. Същият не се е отместил и не е застанал на достатъчно странично разстояние от товарния автомобил, паркиран от делинквента, и така със собствените си действия е станал основна причина за настъпване на произшествието. Съдът е изложил съображения, че най-малко пострадалият няма как да не е чул, че е запален двигателят на товарния автомобил, а и при потегляне на заден ход се включват и специални светлини на автомобила, които еднозначно индикират предстоящата маневра, т.е. няма как пострадалият да е стоял зад превозното средство и да не е видял включването на светлините за заден ход, които са особено забележими в тъмната част на денонощието, когато е станало ПТП. Според въззивния съд, първата инстанция не е взела предвид всички установени по делото факти от изготвената и приета по делото САТЕ, съгласно която от техническа гледна точка е било възможно инцидентът да бъде предотвратен от пострадалия, тъй като той е имал обективната възможност да избегне удара, като не влиза в коридора на движение на товарната композиция. Вещото лице е приело, че В. Л. е имал видимост към автомобила, имал е възможност да възприеме и скоростта му /която е била изключително ниска – 5 км/ч/. Съдът е извел извод, че пострадалият е имал субективната възможност да сформира правилна преценка относно конкретната пътна обстановка и да не осъществява своя ход на необозначено за това място, както и е имал време за реакция, виждайки приближаващия към него на заден ход товарен автомобил. Установява се, че видимостта на водача на автомобила е била ограничена, поради което за него е съществувала обективна невъзможност да предотврати настъпването на произшествието. От друга страна, пострадалият В. Л., като дългогодишен шофьор на товарни композиции, е следвало да бъде наясно с невъзможността водача Т. М. да вижда пътната обстановка зад товарната композиция, а от показанията на последния се установява, че Л. е бил наясно с това, че М. ще паркира камиона му на заден ход. Въпреки това той неправилно се е позиционирал зад камиона и по този начин сам е поставил живота си в риск, респективно има принос за настъпването на произшествието. С оглед горепосочените факти и предвид професионалните умения на пострадалия, съдът е определил този принос на 60 %, който е съответно приспаднат от определения по-горе размер на обезщетението. Въззивното решение в обжалваната част е незаконосъобразно и подлежи на касиране, по следните съображения: След като съдът правилно, с оглед правилата на чл.4 и чл.15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета, е определил приложимото материално право, съобразно което следва да се разреши спорът, както и е посочил неговия обхват, на практика и в директно нарушение на Регламента е приложил българския материален закон относно основанието за отговорността на застрахователя и предявяването на пряк иск срещу него, определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и неговото намаляване, поради принос на пострадалото лице за увреждането, без да се мотивира с изключението по чл.16 от Регламента. Съдът е предприел действия в изпълнение на задължението си да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо, в случая – италианско право, но само частично, като е изискал информация за италианския закон за движението по пътищата в редакция към 16.11.2015 г., относно правилата, касаещи паркиране на товарни автомобили на заден ход. В заявката за информация по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави съдът некоректно е посочил предмета на спора, като е пропуснал да отрази възражението за съпричиняване на вредоносния резултат и фактите, от които произтича, както и че се претендира застрахователно обезщетение за вреди от смърт на родител, причинена в качеството му на пешеходец, че ответник по иска е дружеството, с което е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ от собственика на превозното средство и пр. Следователно заявката не отговаря на изискванията на чл.4 от Конвенцията – да са определени максимално точно въпросите, по които се желае правна информация, и да са посочени фактите, необходими за нейното правилно разбиране и формулирането на точен и прецизен отговор, в съответствие с чл.7 от Конвенцията. В резултат на това не са издирени в пълнота всички относими материалноправни норми на Република Италия, представляващи приложимо право съгласно посочения по-горе Регламент, съответно и практиката на висшата съдебна инстанция на тази държава по спорните между страните въпроси. Горното налага след отмяна на въззивното решение в съответната част делото да се върне на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав, при условията на чл.294 ал.1 и ал.2 ГПК, като производството следва да започне от изпращането на нова заявка за информация, формулирана при спазване на правилата на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, с цел установяване и прилагане в цялост на относимото италианско материално право. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 10347 от 28.04.2021 г. по в. гр. д. № 1813/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14-ти състав в обжалваната му отхвърлителна част за разликата над 40 000 лв. до 120 000 лв. ВРЪЩА делото на САС за ново разглеждане от друг съдебен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: