Р Е Ш Е Н И Е
№ 50002
гр. София, 07 февруари 2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИРА МЕДАРОВА
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при секретаря Илияна Петкова и
с участието на прокурора от ВКП А. Гебрев,
като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 692/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на адв. В. С. – защитник на подс. А. В. Д. срещу решение № 99 от 18.07.2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново, постановено по внохд № 393/21 г.
В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като се претендира, че решението е постановено в нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 15 от НПК, тъй като въпреки формалното наличие на мотиви, те не давали отговор на нито едно от оплакванията на касатора, което било необходимо с оглед липсата на яснота в обвинителната теза. Твърди се, че липсват доказателства за приетата от съда фактическа обстановка касаеща снабдяването на подсъдимата с фактурите, в които били вписани неверни обстоятелства, както и за това, че тя ги е предавала на счетоводителя К., който ги отразявал в дневниците за покупките и формирал неверен данъчен резултат, поради неоснователно приспадане на данъчен кредит. Графологическите експертизи не установявали подс. Д. да е автор на положените подписи, и отделно от това тя не е могла да предполага тяхната неистинност. Касаторът оспорва доказаността на авторството на престъплението по чл. 255 от НК в лицето на подс. Д., като твърди, че освен нея и търговеца св. Л. А. е възможен негов субект. Съдът не е изложил ясни мотиви защо е ангажирал наказателната й отговорност, тъй като не е достатъчно да се установи, че подсъдимата е извършвала фактически действия, изпълващи състава на престъплението по чл. 255 от НК. Изводите на съда за виновността й се основавали само на част от събраните доказателства, без да са обсъдени останалите – а именно показанията на св. Г. И., св. И. М., св. Д. и св. К., в които последните двама са пресъздали начинът, по който са извършили проверката, в хода на която са контактували предимно със св. А., а не с подсъдимата.
Според касатора липсва отговор на въпроса какви точно действия е извършила подсъдимата и какъв и бил и икономическия й интерес от невярното деклариране на доставките и на продажбите, като по този въпрос доказателства по делото не са събрани.Противоречията в обвинителната теза водят до ограничаване на правото на защита на подсъдимата и декларативното възпроизвеждане на фактическата обстановка от обвинителния акт, което е нарушение на процесуалните правила. Според касатора правомощията на въззивния съд за самостоятелна и пълна проверка на постановената присъда, в съответствие с чл. 13 и чл. 14 от НПК не са изпълнени. Изразява се несъгласие с извода, че след като защитата се е съгласила на провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 от НПК, то тя не можела да оспорва доказателствата, разбиране, което се отхвърля от съдебната практика, която приема, че принципът за доказване на обвинението по безспорен начин е валиден и за съкратеното съдебно следствие. Иска се отмяна на съдебния акт, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, алтернативно за изменение на решението като се приеме, че наказанието е явно несправедливо, поради определеният максимален изпитателен срок от пет години.
В съдебно заседание пред ВКС подс. Д. се явява лично и със защитника си и заявява, че не е извършила престъпление.
Адв. С. поддържа касационната жалба с развитите в нея касационни основания, като твърди неяснота в обвинението, което се е отразило на въззивното решение, липса на доказателства за авторството на деянието и незнание на подсъдимата относно невярното съдържание на процесните фактури. Настоява за отмяна на въззивния акт, за оправдаване на подсъдимата и алтернативно за намаляване на изпитателния срок.
Представителят на ВКП излага становище, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение следва да остане в сила, тъй като не са налице визираните в жалбата касационни основания. Определеният максимален изпитателен срок, според него, е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК.
ВКС след като обсъди доводите на страните и съобрази пределите на поискания касационен контрол, в рамките на предоставените си правомощия, намери следното :
Жалбата е неоснователна.
С присъда № 17 от 7.10.2021 г. постановена по нохд № 462/21 г. ОС- Плевен е признал подс. А. В. Д. за виновна в това, че през периода 1.03.2015 г. до 13.07.2015 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление в качеството си на пълномощник на „фирма“, чрез посредствено извършителство на Р. К. избегнала установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 79 528,46 лв., представляващи дължим данък ДДС, като използвала неистински документи при водене на счетоводството –данъчни фактури несъставени от Г. В. като управител на „фирма“ , потвърдила неистина в подадени по чл. 125, ал. 1 от ЗЗД пред ТД- НАП -В. Търново справки декларации за ДДС като включила в данъчната основа на доставките с право на пълен данъчен кредит неизвършени доставки от „фирма“ , използвала документи с невярно съдържание при представяне на информация пред органите по приходите – ТД на НАП – В. Търново дневници за покупките на „фирма“ за данъчни периоди от 1.03.2015 г. до 30.06.2015 г. приложени към подадените декларации, в които включила фактури за неизвършени доставки от „фирма“, приспаднала неследващ се данъчен кредит в особено големи размери, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1 , т. 2 , т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК я осъдил на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изтърпяването на наказанието за срок от пет години.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимата е осъдена да заплати направените по делото разноски.
По жалба на адв. И. Ц. –защитник на подс. Д. в АС- В. Търново е образувано внохд № 393/21 г., по което с решение № 99 от 18.07.2022 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда и осъдил подсъдимата да заплати направените от АС – В. Търново разноски по делото.
І. По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК
Внимателното запознаване със съдържанието на касационната жалба позволява да се откроят няколко опорни тези, чрез които касаторът защитава релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Първата, касае твърдението за неяснота в обвинителната теза, която ограничава правото на защита на подсъдимата.
Втората се отнася до съдържанието на атакувания съдебен акт и преценката, дали отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК.
С третата се оспорва доказаността на авторството на деянието в лицето на подс. Д.. В конкретния случай, последното оплакване би следвало да се отнесе към необоснованост на въззивното решение, което не е сред предвидените в чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания. Следва да се посочи че, доказателствената обезпеченост на обвинението в лицето на подс. Д. би могла да бъде оспорена единствено, ако бъде оспорен реда за събиране и проверка на доказателствата по делото / Р № 44/29.01.2010 г. по н. д. 694/2009 г. на ІІІ НО/. Това не е направено от касатора в касационната жалба. Въпреки това в конкретния случай оплакването за недоказаност на авторството на деянието би следвало да намери отговор единствено на плоскостта на поддържаната от касатора теза за нарушение в процеса на формиране на вътрешно убеждение на съда в отклонение с изискванията на чл. 14 от НПК.
На следващо място, въпреки наличието на забраната предвидена в чл. 351, ал. 2 от НПК за навеждане на възражения за съществени процесуални нарушения в досъдебното производство, ВКС дължи отговор на оплакването за неяснота в обвинението, като основание за това дава решение на СЕС от 21.10.2021 г. по дело № С282/20 г. ,съгласно което чл. 6, пар. 3 от Директива 2012/13/ЕС на ЕП и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство и чл. 47 от Харта на основните права на ЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което не предвижда процесуален ред след разпоредително заседание по наказателно дело за отстраняване на неяснота и непълнота в съдържанието на обвинителния акт и чрез които се нарушава правото на обвиняемия да му бъде дадена подробна информация относно обвинението. В конкретния случай, обстоятелствената част на обвинителния акт не сочи на основателност на възражението на защитата за неяснота в обвинителната теза. В него са намерили място всички правно релевантни факти за съставомерността на деянието по чл. 255 от НК, като са описани времето, мястото на извършването му и участието на подсъдимата в него. Посочено е, че подсъдимата не само по пълномощно, но и фактически осъществявала дейността на фирмата с ясно съзнание, че липсва материален ресурс за извършване на описаните във фактурите сделки. В него са намерили място фактите сочещи на това, че св. Р. К. е подавал справки -декларации по ЗДДС, без знание, че даваните му от подс. Д. на ръка, фактури за извършени доставки от „фирма“ са неистински и с невярно съдържание и че по тях не са били осъществявани реални сделки. Посочено е също така, че подс. Д. е лицето, което се е снабдявало с инкриминираните фактури, съзнавайки, че няма търговски отношения с посочената в тях фирма-доставчик, като това е сторено с цел да се избегне установяването и плащането на дължимия ДДС. В обвинителния акт са индивидуализирани по номера, дата на издаване, стойност и периоди всичките 45 броя фактури от 1.03.2015 г. 31.07.2015 г. с подлежащия на приспадане данък : от 1.03.до 31.01.2015 г. в размер на 9 544, 37 лв., от 1 април до 30 април в размер на 18 439, 04 лв. , от 1 май до 30 май 2015 г. в размер на 25 023, 09 лв., от 1 юни -30 юни 2015 г. в размер на 25 521,96 лв. Обсъдени са резултатите от извършените от НАП насрещни проверки на фирмата- доставчик и направените констатации, потвърдени от показанията на свидетелите В., Д., установяващи, че фактурите не съдържат подписи на посочените в тях лица, че фискалното устройство, което е регистрирало фискалните бонове към тях не е регистрирано на „фирма“, а на М. в [населено място], че дружеството- доставчик не е вписало в дневниците си тези фактури и че реални сделки по тях не са осъществени.
За това претенцията за наличие на допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебната фаза, изразило се в неяснота на обвинението и водещо до ограничаване на правото на защита на подс. Д. не намира основание в материалите по делото.
Неоснователно се сочи от защитата, че не ставало ясно всички ли продажби се приемат за нереални, тъй като някой от свидетелите са представили и пътни листове до [населено място]. Описаната фактическа обстановка в обвинителния акт, чрез която се инкриминират действията на подсъдимата и включването на процесните 45 броя фактури в дневника за покупки от фирма доставчик „фирма“, за които /фирма/ претендира право на данъчен кредит, без по тях да са извършени реални доставки в достатъчна степен очертава параметрите на обвинението, по което подс. Д. се е защитавала и в двете фази на наказателния процес. Защитата тенденциозно разширява рамките на обвинителната конструкция и се позовава на невключени в обвинителния акт факти, касаещи осъществяването на продажби от „фирма“ на сходни по вид стоки с описаните в инкриминираните фактурите, за които са налице писмени доказателства / т. 18 – т. 22/ както и показания на служители от трети фирми, установяващи, че са имали търговски взаимоотношения с /фирма/ и че по представените от тях фактури стоят реални сделки. Показанията на свидетелите К. С., Т., Д., Н., И., Т., Г., Н. П. И., С. Х., Т., В. Й., Г. А., Б., М. И., са част от доказателствения материал, тъй като са приобщени по реда на чл. 371, т. 1 от НПК при проведеното съкратено съдебно следствие. Съдържанието на протоколите от проведените разпити не променят характера на обвинението и пределите на доказване по делото, с оглед внесеното конкретно обвинение срещу подс. Д.. Въпреки това съдът е спрял вниманието си на цитираните доказателствени материали, обсъдил е резултатите от назначената допълнителна съдебно счетоводна експертиза, касаеща представените писмени документи от фирмите- купувачи по доставките от /фирма/ и е приел, че те не позволяват извод за достоверност на версията за осъществяването на реални сделки между /фирма/ и „фирма“, поради установеното от доказателствата по делото, че дружествата купувачи не са имали трайно търговски взаимоотношения с /фирма/, че при закупуването на стоките са плащали на ръка, а фактурите са изготвяни в последствие и са били носени лично от подс. Д.,както и че част от описаните в 45 бр. фактури стоки – гипсокартон, тухли , цигли,арматурно желязо, фаян, гранитогрес, теракот и др. не са се продавали в магазина в [населено място].
Въззивната съдебна инстанция е изпълнила в цялост задълженията си и като втора инстанция по фактите е провела допълнително съдебно следствие, като е приобщила към доказателствата заверени преписи от Решение № 150 от 17.05.2017 г. по а.д. № 48/17 г. на АС- В. Търново, Решение № 1654 от 7.02.2018 г. на ВАС по а. д. № 7795/17 г. Разпитала свидетелите Г. В., Л. Б. и Д. К.. Предявила им е писмените доказателства по делото – 45 броя фактури / т. 10, л. 16-68/ и протокола за извършена проверка / т. 10 , л. 125-131/ Съпоставила информацията им с тази от ДП и е прочела показанията на св. Б. от 10.12.20 г. /т. 12, л. 5- л. 6/ на основание чл. 281, ал.5 вр. ал. 1 от НПК,с които Б. е внесла яснота по въпроса за кой период от време на работата й при /фирма/ се отнасят показанията от ДП, че дейността на фирмата се е ръководила от подс. Д., която се е занимавала със снабдяването на фактурите и че в случаите, в които свидетелката е съставяла фактури за извършени доставки, тя ги е предавала именно на подс. Д..
Извършената от съда дейност е в съответствие с изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, тъй като въззивният съд е изследвал всички относими към предмета на делото доказателства, без да е имал задължение да изследва онези, които не са част от картината на инкриминираните събития. Отправената критика в жалбата срещу аналитичната дейност на съда не индикира на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК
На следващо място не намира опора в материалите по делото претенцията срещу качеството на въззивното решение, което съдържа отговори на поставените от защитата въпроси и в този смисъл отговаря напълно на законовия стандарт в чл. 339, ал. 2 от НПК.
Несъстоятелна е тезата на защитата, че с оглед характера на развилата се пред първата инстанция процедура на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК, съдът приел, че давайки съгласието си за провеждането й, подсъдимата не е оспорила достоверността на събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали. От съдържанието на съдебния акт ясно личи, че въззивният съд не е застъпил подобна теза и е подложил на оценка наличните доказателства, като е защитил позицията си на кои от тях е дал доверие и на кои не. Не търпи критика подхода на съда в решението си да препраща към съдържанието на присъдата, тъй като разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК не го задължава да излага наново съображения по въпросите, по които е налице съвпадение със становището на първия съд. Несъстоятелно е оплакването, че извода за наказателната отговорност на подс. Д. е основан само на част от събраните материали – показанията на св. Б. и св. Л. А., като последният имал интерес да твърди, че цялата търговска дейност фактически се е осъществява от подсъдимата, тъй като съдът е обсъдил и останалите доказателства по делото , от които е откроил показанията на св. Г. В., в които той последователно и неотклонно поддържа, че фирма „фирма“, не е имала търговски отношения с „фирма“, че не са им продавали описаните във фактурите стоки, че не са ги отразявали в дневника им за продажби и че те не изхождат от тях и че по тях не са начислявали ДДС, че издадените фискални бонове за доказване разплащания в брой не са издадени от регистриран ЕКАПФ на името на доставчика „фирма“ и др. Показанията на св. В. намират опора в събраните писмени доказателства по делото –дневници, първични счетоводни документи, декларации и в заключенията на назначените графическа и съдебно икономически експертизи.
ІІ. По касационното основание чл. 348, ал.1 т. 1 от НПК
При това положение, след като не е допуснал нарушение на процесуалните правила при установяване на фактическата обстановка, съдът е приложил правилно материалния закон, като е признал подсъдимата за виновна по предявеното й обвинение по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Неоснователно се сочи в жалбата, че доказателствата по делото не позволяват извод за авторството на деянието Напротив. Без да измества тежестта на доказване в наказателния процес въззивният съд е подложил на преценка относимите фактически данни и тези съдържащи се в приложените писмени материали по делото съобразявайки, че на /фирма/ законосъобразно е било отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 79 528, 46 лв. Това право / на приспадане на данъчен кредит/ възниква при кумулативното наличие от притежанието на данъчен документ по чл. 71,т. 1 от ЗДДС и от реалното получаване на стоките или услугите по облагаемата сделка. По делото няма спор, че /фирма/ е притежавал 45 броя фактури за извършени доставки на стоки от доставчика „фирма“ и че те са осчетоводени от счетоводството на /фирма/, като доказателствата по делото установяват, че дружеството никога не е търгувало с /фирма/ и не е продавало стоки и че процесните 45 броя фактури не фигурират в регистрите му и в дневниците за неговите продажби.
Подс. Д. като пряко ангажирано с дейността на фирмата лице и като неин пълномощник е годен субект на това престъпление съгласно разрешението дадено от ОСНК на ВКС в ТР № 4/2015 г., в което е прието, че субект на престъплението може да бъде всяко физическо лице представляващо по закон данъчнозадълженото лице - търговско дружество, така и всяко физическо лице, както пълномощник по силата на пълномощно по ЗЗД и ТЗ, търговски представител, счетоводител или друго лице, което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице – търговец. Подсъдимата като пълномощник на данъчно задълженото лице по силата на издаденото от Л. А. пълномощно е осъществявала функции и дейност на данъчно задължения субект, като поведението и е било пряко и непосредствено насочено към избягване установяването и плащането на данъчните задължения на дружеството. Подсъдимата е разполагала с представителна власт да извършва всички необходими правни и фактически действия, свързани с дейността на дружеството по приложение на данъчното законодателство и по ЗДДС. Тя не само е имала правна легитимация за това, но и реално е осъществявала тази дейност, като е осигурявала необходимите документи за изготвянето на справките-декларации по ЗДДС от служител при счетоводната къща. Неприемливи са оплакванията на защитата, че по делото, не са ангажирани доказателства за това тя да е имала отношение към дейността на /фирма/ по счетоводната му отчетност по ЗДДС, както и реално да я е осъществявала. Показанията на свидетелите Б., А. и В. еднопосочно установяват обратния извод, че подс. Д. чрез счетоводителя К. потвърдила неистина относно размера на начисления ДДС по доставки с право на данъчен кредит по 45 броя фактури с доставчик „фирма“, каквито доставки не са били налице, по тях е приспаднат данъчен кредит на „фирма“ в размер на 79 528,46 лв. и поради това не са налице основания за нейното оправдаване, каквото е искането в жалбата.
По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК
Оплакването за явна несправедливост на наказанието е защитено с разбирането на жалбоподателя, че макар то да е определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК се явява несъразмерно тежко, с оглед определеният от съда максимален срок за отлагане на неговото изпълнение за пет години. Единственият аргумент в тази насока е, че в мотивите към решението не са изложени съображения, защо след като размерът на наказанието лишаване от свобода е определен под предвидения минимум, то изпитателния срок е в максимален размер.
Наказанието, което съдът налага като отговор на обществото срещу извършеното престъпление, винаги следва да е съобразено с личността на извършителя и характеристиките на деянието. То следва да въздейства възпитателно и предупредително- възпиращо, както върху личността на дееца, така и по отношение на останалите членове на обществото, като създава условия за спазване на определените норми на поведение и като стимулира към въздържане от противообществени прояви. Определеното от съда наказание от две години лишаване от свобода е в състояние да постигне тези цели, тъй като е отмерено с оглед тежестта на извършеното престъпление и данните за ниската степен на обществена опасност на подсъдимата и очевидно по този въпрос не съществува спор по делото.
Осъществяването на адекватна наказателна политика, обаче сочи, че прилагането на института на условното осъждане е правна възможност, която също допринася за постигне целите на чл. 36 от НК, след като се установи, че за поправяне на дееца не се налага изолирането му от обществото. Определеният максимален изпитателен срок от пет години е допълнителен възпиращ фактор за извършителя на престъплението и за неговата продължителност няма значение, че наказанието лишаване от свобода е определено под минимума, тъй като се касае за две различни по своя характер дейности, които съдът извършва последователно една след друга, след като признае подсъдимия за виновен. След като определи вида и размера на наказанието, което подсъдимият следва да понесе за извършеното от него престъпление, съдът пристъпва към обсъждане на материалните предпоставки за приложението на чл. 66 от НК и прави преценка дали за постигане целите на чл. 36 от НК и за поправянето на подсъдимата не се налага ефективното му изтърпяване. В конкретния случай, съдът не е допуснал логически грешки при осъществяване на тази дейност, тъй като приложението на чл. 55 от НК не е обвързано с изпитателния срок. Съдът е изложил ясни и верни съображения относно приложимия закон и целите, които биха се постигнали чрез определянето на максималния изпитателен срок и те са в съответствие със закона и установената съдебна практика, поради което липсват основания за намеса на касационната инстанция в поисканата от касатора насока за неговото редуциране.
По изложените съображения, настоящият касационен състав прецени, че не е налице явна несправедливост на наложеното наказание по см. на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2, вр. ал.1, т. 3 от НПК, поради което касационната жалба следва да остане без уважение.
С оглед изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК
ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 99 от 18.07.2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 393/21 г.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове :1. 2.
|