2 Р Е Ш Е Н И Е № 117 гр.София, 18.07.2024 г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 586 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. Г. – синдик на „Кемира“ ООД /н./, [населено място], срещу решение № 685/07.11.2022 г. по т.д.№634/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 340/31.03.2022 г. по т.д.№ 1093/2021 г. на Софийски градски съд за признаване за установено по предявения от Фондация „Икономически и правни изследвания“, [населено място], иск с правно основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, съществуването на парично вземане в размер на сумата от 50000 лв., съставляващо част от подлежащата на връщане сума, платена по сключен предварителен договор за продажба на акции от 24.02.2009 г. между „Кемира“ ООД и „Еми“ АД и допълнително споразумение към него от 23.04.2012 г., което вземане е било предмет на последователно прехвърляне с договори за цесия от 30.07.2020 г. и от 21.12.2020 г. и се ползва с ред на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ в производството по несъстоятелност на „Кемира“ ООД /н./. Касаторът поддържа основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и моли решението да се отмени, а предявеният иск да се отхвърли. Ответниците „Кемира“ ООД /н./ и Фондация „Икономически и правни изследвания“ оспорват жалбата и изразяват становище за основателност на иска. Върховният касационен съд, І т.о., след като прецени данните по делото с оглед на заявените касационни основания, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че по предварителен договор от 24.02.2009 г. „Кемира“ ООД като продавач и „Еми“ АД като купувач са уговорили прехвърлянето на акции, а купувачът е заплатил част от цената (аванс) в размер на 2000000 лв. В допълнително споразумение от 23.04.2012 г. страните са се договорили „Кемира“ ООД да върне получената авансово цена до 31.12.2014 г., а с изявление от 17.08.2016 г. „Кемира“ ООД е признало задължението си към „Еми“ АД за остатък по заплатения аванс в размер на 50420 лв. С договор за цесия от 30.07.2020 г. „Еми“ АД е прехвърлило вземането си на „Темтекс“ ООД, а това дружество е сключило договор за цесия на 21.12.2020 г. с Фондация „Икономически и правни изследвания“. Длъжникът е уведомен и за двете цесии. Фондация „Икономически и правни изследвания“ е предявила вземането си за 50000 лв. в срока по чл.685 ТЗ и същото е включено в списъка на приетите вземания, но след възражение на друг кредитор – „ДКК“ ЕАД с определение от 04.06.2021 г. на основание чл.692, ал.4 ТЗ съдът по несъстоятелността е изключил вземането от списъка на приетите вземания като погасено по давност. Основание за оспорване на вземането е било позоваването във възражението по чл.690 ТЗ на изтекла давност. Въззивният съд е приел, че със споразумението от 23.04.2012 г. страните са констатирали, че сключеният договор за продажба на акции от 24.02.2009 г. не е изпълнен и от двете страни и следва да се счита за прекратен, като са уговорили връщането на платената авансово цена. Синдикът на „Кемира“ ООД /н./ е направил възражение за давност на 21.01.2022 г. след изтичане на срока за отговор на исковата молба, връчена му на 28.06.2021 г., поради което е настъпила преклузия за това възражение. Изложени са съображения, че синдикът в производството по иска по чл.694 ТЗ не участва като страна по материалното правоотношение и не може да въвежда възражение за погасяване по давност на предявените вземания. Длъжникът е самостоятелна страна в производството по установителния иск и единствено той разполага с правото да упражни правопогасяващо възражение за давност. Извън тези доводи въззивният съд е съобразил и признанията на вземането на длъжника „Кемира“ ООД, направено от управителя му на 16.08.2016 г., както и в отговор на покана от „Еми“ АД на 28.07.2020 г. за връщане на аванса по договора, поради което е приел, че давността е прекъсната и не е изтекла. С определение № 710/21.03.2014 г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Легитимиран ли е синдикът в производствата по чл.694 ТЗ да прави възражения за погасителна давност и правопогасяващи и правоунищожаващи възражения?“. По правния въпрос: Положителният установителен иск по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ е обусловен от развилия се спор по реда на чл.692, ал.3 ТЗ относно конкретно вземане на кредитор, като предметът на исковото производство съвпада с този на производството по възраженията по делото за несъстоятелност (решение № 185/10.12.2014 г. по т.д.№ 3199/2013 г. на ВКС, І т.о.). Предпоставка за предявяване на иска е подадено възражение по чл.690 ТЗ. Законодателят не е предвидил ограничения относно допустимите оспорвания на прието вземане, а с добавянето на изр.2 на чл.690, ал.2 ТЗ (ДВ бр.66/2023 г.) изрично е уточнил, с оглед на създадената съдебна практика до този момент, че предмет на възражението могат да бъдат основанието, размерът, обезпечението или привилегията на вземането. По аргумент и от разпоредбата на чл.134 ЗЗД кредитор може да се позове на погасяване по давност на прието вземане на друг кредитор и това възражение да се счете за основателно в производството по чл.692, ал.4 ТЗ. С предявения положителен установителен иск по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ кредиторът оспорва приетото за основателно възражение за погасяване на вземането му по давност, като влязлото в сила решение по иска има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност – чл.694, ал.8 ТЗ. Главни страни в производството по установителния иск за съществуване на вземането са страните по материалното правоотношение – кредиторът с изключеното от списъка вземане и длъжникът. Възразилият кредитор може да встъпи като трето лице помагач съгласно чл.694, ал.4 ТЗ. Синдикът участва в производствата по чл.694, ал.1-3 ТЗ в защита интересите на кредиторите и на длъжника, като задължителното му конституиране съгласно чл.694, ал.4 ТЗ е израз на правомощието по чл.658, ал.1, т.10 ТЗ по издирване и уточняване на кредиторите на длъжника с оглед целта на предявените искове за разрешаване на спорове във връзка с установяване на кредиторите на несъстоятелността (мотивите по т.2 на ТР № 2/2018 г. от 13.07.2020 г. на ОСТК на ВКС), както и за създаване на гаранции срещу симулативност на водените процеси. Синдикът не е нито подпомагаща страна, нито задължителен необходим другар, а особен вид страна, сходна с процесуалното положение на прокурора в гражданския процес – чл.26 ал.3 ГПК (решение № 125/04.07.2017 г. по т.д.№ 2591/2016 г. на ВКС, І т.о.) и като такъв разполага с всички процесуални права на страните в производството по чл.694 ТЗ с изключение на тези, които са обусловени от материалното правоотношение или представляват разпореждане с предмета на делото. При изготвяне на списъците за приетите и неприетите вземания синдикът действа като орган на несъстоятелността, какъвто е и съдът, и поради това той не може съгласно чл.120 ЗЗД да прилага служебно давността. Синдикът участва в производството по чл.692, ал.3 ТЗ и представя становище, също в качеството си на орган на несъстоятелността, като не разполага с правомощието да прави правоизключващи или правопогасяващи възражения от името на длъжника или на друг кредитор. Легитимация на синдика да заяви възражение за давност, аналогична на тази на кредитор, който не е страна по материалното правоотношение, не произтича и по силата на разпоредбата на чл.134 ЗЗД, тъй като синдикът не е кредитор на длъжника, както и синдикът не разполага с правото на възражение по чл.690 ТЗ. В случай че с положителния установителен иск кредиторът иска да се признае съществуването на вземането му, което неоснователно е изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл.692, ал.4 ТЗ поради погасяването му давност и заявява твърдения за прекъсване на давността, в предмета на делото са включени освен възникването на вземането, така и фактите, свързани с течението на давността (начало, продължителност и край на давностния срок), както и обстоятелствата от значение за спиране или прекъсване на давността. Изразеното от синдика становище по фактическите твърдения и правните възражения, относими към възникването и съществуването на вземането, включително по въпросите за погасителната давност, представлява надлежно упражняване на процесуалните му права в производството по установителния иск по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, а не самостоятелно въвеждане на правоизключващи или правопогасяващи възражения. По изложените съображения на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, следва да се отговори, че: „В производствата по чл.694 ТЗ синдикът не е легитимиран самостоятелно, или от името на длъжника или на друг кредитор да заяви възражение за погасяване по давност на вземането на кредитора. Синдикът разполага с правата да извършва всички процесуални действия по изразяване на становище, посочване и оспорване на доказателства, които са от значение за възникването и съществуването вземането и по въведените в предмета на делото правоизключващи или правопогасяващи възражения, включително по възражение за погасителна давност.“ По същество на касационната жалба: Предвид отговора на правния въпрос по допуснатото касационно обжалване основанието по чл.281, т.3, пр.1 ГПК за отмяна не е налице, но при постановяването на въззивното решение е нарушен процесуалният закон поради липса на произнасяне от решаващия състав по доводите и оплакванията във въззивната жалба, както и при обсъждането на събраните по делото доказателства. Възражението за изтекла погасителна давност за вземането на кредитора е направено от друг кредитор „ДКК“ АД по реда на чл.690 ТЗ и е счетено за основателно от съда по несъстоятелността с определението по чл.692, ал.4 ТЗ. С оглед на това възражение, изрично посочено от ищеца в исковата молба, както и при позоваване на определението за изключване на вземането му от списъка на приетите вземания, ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на положителния установителен иск. Въведеното твърдение е, че длъжникът е направил признание на вземането, с което е прекъснал давността. Посочените твърдения по фактите, относими към признаване на вземането от длъжника с оглед на довода, че вземането съществува, тъй като не е погасено по давност, са включени в предмета на делото по установителния иск. Софийският апелативен съд правилно е приел, че синдикът не е легитимиран да заяви възражение за давност, но независимо от тези съображения в решението са изложени мотиви за прекъсване на давността. Въззивният съд се е основал на доказателствата, представени от ищеца, но не е обсъдил доводите на синдика, заявени в първоинстанционното производство и поддържани във въззивната жалба. Съображенията на решаващия състав, че синдикът не е депозирал становище по делото в срока за отговор на исковата молба, поради което е настъпила процесуална преклузия за възражения по иска, са неправилни. Последиците по чл.370 ГПК от неподаването на отговор на исковата молба, изразяващи се и в невъзможността след предвидения в закона срок да се правят възражения по иска, са разписани от законодателя по отношение на ответника по иска, докато синдикът не участва в производството по чл.694 ТЗ в това процесуално качество. С депозираното становище преди първото по делото заседание синдикът се е позовал на заявеното възражение за давност по реда на чл.690 ТЗ и след като е коментирал твърденията на ищеца по фактите и обстоятелствата във връзка с прекъсването на давността, е аргументирал правния си довод, че давността не следва да се счита за прекъсната. По отношение на прекъсването на давността въззивният съд е коментирал декларация на управителя на „Кемира“ ООД за признание за вземането, неточно посочена с дата 16.08.2016 г., като представената по делото декларация е от 17.08.2016 г. Синдикът е заявил становище, че декларацията е антидатирана и съставена с оглед нуждите на процеса, тъй като не е била приложена към молбата за предявяване на вземането по чл.685 ТЗ, не се ползва с обвързваща доказателствена сила поради липса на достоверна дата и съдържа недопустимо признание на иска от длъжника. Позоваването на невярност или на недостоверност на датата на частен документ, какъвто е декларацията за признание за вземането, представлява становище по фактите от значение за спора, а не оспорване на документ по смисъла на чл.193 ГПК и не е обвързано в посочения в нормата преклузивен срок. С определение от 21.01.2022 г. първоинстанционният съд е предоставил исканата възможност на ответника да посочи доказателства във връзка с обстоятелства по съставяне на декларацията, като е представен протокол от 22.08.2016 г. Според този протокол управителят на „Кемира“ ООД е предал на „Акаунт сървис 2009“ ЕООД декларацията, като в молба от 27.01.2022 г. ответникът е обяснил, че това дружество извършвало счетоводни услуги. Синдикът е заявил, че декларацията не е документ, който се отразява счетоводно, за да се предава на счетоводител и протоколът сам по себе си не удостоверява датата на направеното признание на вземането. Настоящият състав на ВКС намира, че необсъждането на посочените фактически съображения и правни доводи във въззивната жалба на синдика представлява процесуално нарушение по чл.236, ал.2 във връзка с чл.269 ГПК, което е съществено с оглед на формираните решаващи изводи на апелативния съд. На основание чл.293, ал.1 ГПК обжалваното решение следва да се отмени и да се постанови ново решение без делото да се връща за ново разглеждане, тъй като страните са изразили становища по фактите от значение за спора и по събраните доказателства. В производството по установителния иск по чл.694 ТЗ признанието на вземането от длъжника се противопоставя на всички останали кредитори в производството по несъстоятелност, предвид че с решението се установяват кредиторите на длъжника и силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо неучаствалите в производството кредитори. В този смисъл признание на иска от длъжника в това производство не е обвързващо за кредиторите и за синдика (решение № 252/11.04.2017 г. по т.д.№ 2822/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.). Декларацията от 17.08.2016 г. за извънсъдебно признание на вземането представлява частен документ, издаден от длъжника, и като такъв няма обвързваща доказателствена сила относно посочена в нея дата. За да може документът да се противопостави на лицата, спрямо които се разпростира установителното действие на решението за съществуване на вземането, следва да се докаже, че датата на изявлението за признание предхожда изтичането на давностния срок. Длъжникът участва в съставянето на протокола от 22.08.2016 г., а с него се цели доказване на датата на признание на вземането чрез ново изявление на длъжника, направено пред трето лице. Протоколът също е частен документ без обвързваща доказателствена сила, поради което не установява датата, на която длъжникът е направил признание на вземането, адресирано до кредитора. По тези съображения твърдяното прекъсване на давността с признание на вземането не е доказано. Срокът на погасителната давност по чл.110 ЗЗД е започнал да тече на 31.12.2014 г., когато вземането е станало изискуемо, и е изтекъл на 31.12.2019 г., т.е. преди предявяване на вземането в производството по несъстоятелност. Вторият документ – писмо от 28.07.2020 г. е с посочена дата на съставяне след погасяване на вземането по давност, поради което не следва да се обсъжда. По останалите доводи на синдика, заявени с въззивната жалба и относими към възникването на вземането, съставът на апелативния съд е изложил мотиви в обжалваното решение. Настоящият състав на ВКС приема, че вземането е погасено по давност, поради което положителният установителен иск следва да се отхвърли. На основание чл.694, ал.7 ТЗ ищецът по иска следва да заплати държавна такса в размер на 1000 лв. по сметка на ВКС за всички съдебни инстанции. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 685/07.11.2022 г. по т.д.№634/2022 г. на Софийски апелативен съд, като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на Фондация „Икономически и правни изследвания“, [населено място], предявен на основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ срещу „Кемира“ ООД /н./, [населено място] и при участието на синдика на „Кемира“ ООД /н./, за признаване на установено съществуването на парично вземане в размер на сумата от 50000 лв., представляващо част от подлежащата на връщане сума, платена по сключен предварителен договор за продажба на акции от 24.02.2009 г. между „Кемира“ ООД и „Еми“ АД и допълнително споразумение към него от 23.04.2012 г., което вземане е било предмет на последователно прехвърляне с договори за цесия от 30.07.2020 г. и 21.12.2020 г. ОСЪЖДА Фондация „Икономически и правни изследвания“, [населено място], [улица], ет.1, ап.1, да заплати сумата от 1000 лв. (хиляда лева) по сметка на ВКС, представляваща държавна такса на основание чл.694, ал.7 ТЗ за всички съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.