Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр. София, 23.06.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2316 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. А. срещу решение № 110 от 30.03.2015г. по в.т.д. № 42/2015г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след отмяна на решение № 561 от 21.11.2014 г. по т.д. № 471/2013 г. на Окръжен съд - Пловдив в уважителната част, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК от Н. М. А. против И. Г. А. иск за признаване на установено, че И. Г. А. дължи на Н. М. А. по издаден от първия запис на заповед сумата 40 500 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист към нея. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно с оглед нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му. Излагат се твърдения, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2005г. на ОСТК на ВКС като е приел, че непредявяването на записа на заповед в едногодишния срок по чл. 487, ал.1, изр.2 ТЗ е обусловило прескрибирането на менителничния ефект. Иска присъждане на разноските по делото по представен списък по чл.80 ГПК. Ответникът по жалбата, И. Г. А., поддържа, че постановеният съдебен акт е правилен. Твърди, че липсват доказателства за предявяване на записа на заповед, чийто падеж е на предявяване. Претендира присъждане на направените разноски. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност относно заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство от жалбоподателя. Ответникът по жалбата – трето лице помагач, [фирма], не представя отговор на същата. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по въпроса: „При запис на заповед, платим на предявяване, представлява ли предпоставка за ангажиране на отговорността на издателя предявяването за плащане на ценната книга в срока по чл.487, ал.1 ТЗ?”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че основанието на претендираното материално право по предявения установителен иск е вземане по запис на заповед. Съдът, с оглед установеното въз основа на приетите единична и тройна съдебно - графологични експертизи, че подписите и ръкописните текстове, вписани за издател и при предявяване са изпълнение от ответника, е счел, че оспорването на ценната книга като неавтентична е недоказано и записът на заповед, от който ищецът черпи правата си, е издаден от ответника. Решаващият състав е изложил съображения за основателност на възраженията на ответника, че записът на заповед не е бил предявен за плащане на издателя на посочената в същия документ дата – 31.12.2011г., тъй като към тази дата последният се е намирал извън страната. Съдът е счел, че към настоящия казус не може да се приложи Тълкувателно решение № 1/2005г. по тълк.д. № 1/ 2004г. на ОСТК на ВКС, тъй като предявяването за плащане, за което се отнася решението, има предвид менителниците, платими на определен ден /с посочен падеж/ или на определен срок след издаването или след предявяването, а в настоящия случай е налице менителница, платима на предявяване, при която ценна книга предявяването за плащане не се явява само предпоставка за поставяне на длъжника в забава, а и за изискуемостта на задължението. Според решаващия състав, за да бъде ангажирана отговорността на издателя при менителница на предявяване, тя трябва да бъде предявена за плащане в определения в чл.487, ал.1 ТЗ едногодишен срок. Приемайки, че в настоящия случай записът на заповед е предявен, но не на посочената в него дата, като не е установено предявяването да е станало в срока по чл.487, ал.1 ТЗ, въззивният съд е направил извод, че представеният запис на заповед не представлява основание за ангажиране на отговорността на издателя по него. По релевирания правен въпрос: По поставения правен въпрос, дали предпоставка за ангажиране на отговорността на издателя по платим на предявяване запис на заповед, е предявяването за плащане на ценната книга да е извършено в срока по чл.487, ал.1 ТЗ, е формирана задължителна практика на ВКС в т.3 от Тълкувателно решение № 1/2005г. по тълк.д. № 1/ 2004г. на ОСТК на ВКС, която съобразно чл.130 ЗСВ е задължителна и за съставите на ВКС. В цитираното тълкувателно решение е прието, че непредявяването на записа на заповед в посочения срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и техните авалисти, но не и спрямо издателя на записа на заповед и неговия авалист. По съществото на касационната жалба: Въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Неоснователно е твърдението на ответника по иска, че не се доказва факта на предявяване на записа на заповед. Издателят на менителничния ефект се е подписал и е изписал ръкописно трети си имена под находящия се непосредствено след съдържанието на записа на заповед текст: „Настоящият запис на заповед ми бе предявен за плащане на 31.12.2011г., ЕГН [ЕГН] /ЕНГ-то също е изписано ръкописно/”. Въз основа на събраните по делото доказателства се установява единствено, че предявяването не е станало на посочената дата в документа, но липсва оспорване на автентичността на подписа на лицето, подписало се под волеизявлението за предявяване, поради което не е оборена автентичността на изявлението и същото се ползва с формална удостоверителна сила, че волеизявлението, изхожда от лицето, посочено за негов автор. Подписвайки се под текста за предявяването, издателят е признал факта на предявяване. Ето защо, правилен се явява изводът на решаващия състав на апелативния съд, че в настоящия случай записът на заповед е предявен, но не на посочената в него дата. Въпреки, че е приел, че издадения на предявяване запис на заповед е предявен на издателя си, в противоречие с материалния закон - чл.487, ал.1 ТЗ и посочената задължителна практика на ВКС е направения от въззивния съд извод, че доколкото не е установено предявяването да е станало в срока по чл.487, ал.1 ТЗ, записът на заповед не представлява основание за ангажиране на отговорността на издателя по него. Адресат на срока по чл.487, ал.1 ТЗ не е издателя на ценната книга, а регресно отговорните лице, които не са страни по спора. Записът на заповед, със съдържащото се в същия документ удостоверяване на предявяването му, е представен със заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, поради което настоящият състав приема за доказано, че най-късно към тази дата ценната книга е била предявена на издателя й, с което е настъпила изискуемостта на вземането по ефекта. В отговора на исковата молба се поддържа, че липсва основание за издаване на записа на заповед, което представлява общо оспорване на задължението по ефекта без навеждане и доказване на конкретно каузално възражение, поради което, съобразно даденото разрешение в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ВКС, на ищеца се дължи сумата по валидния менителничен ефект, за която вземането е изискуемо, без да е необходимо изследване и доказване на каузално правоотношение във връзка или по повод, на което е издаден в полза на поемателя записа на заповед. С оглед гореизложеното, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, като предявеният по чл.422 ГПК установителен иск с правно основание чл.535 ТЗ се уважи за сумата по ценната книга от 40 500 евро., ведно със законна лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД от датата на заявлението по чл.417, т.9 ГПК до окончателното плащане на главницата. С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер общо на 9658,44 лева, определени както следва: 1584,22 лева – за заповедното производство, съобразно уважената част на исковете; 3460 лева, за първата инстанция, съобразно уважената част от исковете; 4614,22 лева за касационното производство /3000 – заплатено адвокатско възнаграждение и 1614,22 лева – заплатени държавни такси/. При цена на иска от 79211,12 лева /левова равностойност на 40 500 евро/, предмет на касационното обжалване, минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.9, ал.2 вр. чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 / 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 2906,33 лева, поради което направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение от 3000 лева е неоснователно. Във въззивното производство не се доказва касаторът да е направил разноски, поради което такива не следва да бъдат присъдени за тази инстанция. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 110 от 30.03.2015г. по в.т.д. № 42/2015г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след отмяна на решение № 561 от 21.11.2014 г. по т.д. № 471/2013 г. на Окръжен съд - Пловдив в уважителната част, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК от Н. М. А. против И. Г. А. иск за признаване на установено, че И. Г. А. дължи на Н. М. А. по издаден от първия запис на заповед сумата 40 500 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист към нея, като ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл.422 ГПК от Н. М. А. против И. Г. А. иск с правно основание чл.535 ТЗ, че И. Г. А., ЕГН [ЕГН], дължи на Н. М. А., ЕГН [ЕГН], по запис на заповед от 01.01.2011г. сумата 40 500 евро, ведно със законната лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417, т.9 ГПК - 11.03.2013г. до окончателното изплащане на главницата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2624/ 18.03.2013г. по ч.гр.д. № 4041/ 2013г. на Районен съд – Пловдив. ОСЪЖДА И. Г. А., ЕГН [ЕГН], да заплати на Н. М. А., ЕГН [ЕГН], сумата от 9658,44 лева - направени разноски за всички инстанции в исковото и заповедното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.