Р Е Ш Е Н И Е № 470 София, 09 януари 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1721/2013 година. Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимата И. М. Ч. против решение № 98 от 15.07.2013год. по внохд № 95/2013 год. по описа на Апелативен съд-гр.Бургас. В нея са посочени основанията за проверка на атакувания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК. Съдът не е изпълнил задължението си да провери и съпостави всички събрани по делото доказателства, така както изисква разпоредбата на чл. 107, ал. 3 НПК, поради което вътрешното му убеждение е изградено в нарушение на разпоредбата на чл. 14 НПК. Изложени са оплаквания за допуснати съществени нарушения в досъдебната и съдебната фаза на процеса, а именно: обвинителният акт не отговарял на изискванията на чл. 246 от НПК; първоинстанционният съд неоснователно е отказал да уважи направени доказателствени искания и на следващо място, съдът е допуснал процесуално нарушение като не се е съгласил да прекъсне съдебното заседание, за да може да осъществи функциите си вторият защитник на подсъдимата-адв. К.; липсват мотиви в присъдата по отношение механизма на извършване на престъплението. Допуснатите процесуални нарушения са съществени, защото правото на защита на подсъдимата е било ограничено. Законът е нарушен, защото деянието на Ч. е извършено при превишаване пределите на неизбежна отбрана, тъй като защитата й е надхвърлила необходимото за отблъсване на нападението от страна на пострадалата. Излагат се съображения, че установените по делото факти не сочат за квалифициращия признак на престъплението “особена жестокост”. Като не е съобразил посочените обстоятелства съдът е постановил незаконосъобразен съдебен акт, понеже вместо по по-леко наказуемия наказателен състав на чл. 119, във вр. чл. 115 НК, деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 4 от НК. В резултат от неправилното приложение на материалния закон, наложеното наказание е явно несправедливо. Съобразно оплакванията се прави искане за изменяване на въззивното решение и преквалифициране на деянието по чл. 119, във вр. чл. 115 от НК или отменяване на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Пред касационната инстанция подсъдимата и защитата й поддържат жалбата по изложените в нея и в допълнително представените писмени бележки съображения, като в тях и в пледоарията на защитника-адв. Х.Х. се излага довода, че правилната квалификация на деянието следва да бъде по чл. 118, във вр. чл. 115 от НК, в чийто рамки се индивидуализира и наказанието, в която насока се иска изменяване на въззивното решение. Прокурорът даде заключение, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно се остави в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 100 от 17.04.2013 год. по нохд № 87/2013год. на Бургаския окръжен съд подсъдимата И. М. Ч. е призната за виновна в това, че на 26.10.2012год. в [населено място], общ..,област , умишлено умъртвила Е. С. Ф., като убийството е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3, във вр. чл. 115 и чл. 54 от НК е осъдена на петнадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 61, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален „Строг” режим за изтърпяване на наказанието в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимата е била задържана по взетата мярка за неотклонение “Задържане под стража”, считано от 29.10.2012год. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимата е осъдена да заплати следните обезщетения на гражданските ищци: - на Д. Е. Ф.-дъщеря на пострадалата Е. Ф. чрез назначения й особен представител-адв. Р. Н. от АК-Бурсас, сумата от двеста хиляди лева, представляващи обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на увреждането-26.10.2012год. до окончателното й изплащане, като за разликата до първоначално предявения размер искът е отхвърлен като недоказан; -на Р. И. Т.-майка на пострадалата, сумата от петдесет хиляди лева, представляващи обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на увреждането-26.10.2012год. до окончателното й изплащане, като за разликата до първоначално предявения размер искът е отхвърлен като недоказан; -на С. Й. Ф.-баща на пострадалата, сумата от петдесет хиляди лева, представляващи обезщетение за причинените му от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на увреждането-26.10.2012 год. до окончателното й изплащане, като за разликата до първоначално предявения размер искът е отхвърлен като недоказан. Подсъдимата е осъдена да заплати дължимата държавна такса върху размера на уважените искове, направените от ищците разноски за адвокатска помощ, като съдът се е произнесъл и по веществените доказателства. С обжалваното решение Бургаският апелативен съд е потвърдил присъдата. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна. Доводът за нарушения по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК относно правната квалификация на инкриминираното деяние и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не се подкрепят от данните по делото. По същество защитата счита, че с обвинителния акт на обвиняемата е повдигнато неясно, непълно и неконкретизирано обвинение, с което не е посочен точния начин, по който тя е осъществила инкриминираното деяние. Този довод не почива на изискванията на закона и в частност на тълкуванието, дадено от ВКС в ТР № 2/2002 г. /т. 4 от същото/. В постановлението за привличане на подсъдимата в качеството й на обвиняемо лице от 27.11.2012год./л.12, т. 1 от дознанието/ са посочени всички белези индивидуализиращи деянието, съдържащо достатъчно информация за нея, за да научи в какво е обвинена и да организира защитата си. В пълнота всички обстоятелства по извършеното престъпление са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт така, както изисква разпоредбата на чл. 246, ал. 2 от НПК. В хода на съдебното заседание Ч. изрично е заявила, че разбира смисъла и съдържанието на обвинението. Ето защо, касационният състав намира, че обвинителният акт със съдържанието си е поставил началото на съдебното производство, в което не се констатира да са нарушени правата на подсъдимата да разбере обвинението и адекватно да се защити. Не може да се сподели оплакването, че като е отказал да уважи искането на единия от защитниците на подсъдимата-адв. К. да се прекъсне съдебното заседание на 17.04.2013год., за да осъществи функиите си и вторият защитник на подсъдимата-адв. К., първоинстанционният съд е допуснал закононарушение, защото нормата, на която съдът се е позовал-чл. 271, ал. 3 от НПК е ясна и категорична: “Ако защитниците са повече от един, неявяването на някой от тях не е основание за отлагане на делото”. Твърденията на подсъдимата за първоначално предизвикано физическо стълкновение от пострадалата, при което последната я дърпала за косата, ритала по краката и я удряла с юмруци по тялото, не е възприето от съда, тъй като са в противоречие с констатацията в заключението на съдебномедицинската експертиза/л. 16 от досъдебното производство-защитена от експерта в хода на съдебното следствие/, освидетелствала Ч. на 06.11.2012 год. в 10.45часа, според която при прегледа на подсъдимата освен драскотина по носа с размери 5х1 мм, на нивото на кожата, причинено най-вероятно от нокът, не са били установени други следи от увреждания по главата, тялото и крайниците. Обясненията на подсъдимата дадени на съдебното следствие съдът е съпоставил с обясненията й от досъдебното производство дадени на 27.10.2012год. в качеството й на обвиняема в присъствието на защитник, които са приобщени по реда на чл. 279, ал. 2, във вр. ал. 1, т.т. 3 и 4 от НПК. Съдът е изложил съображения, коя част от тях възприема за достоверни и коя-не, след като ги е съпоставил с останалите гласни доказателства и заключенията на експертите, отговорили на поставените им въпроси относими към установяване на обективната истина и предмета на доказване. По този начин съдът е спазил изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК да посочи на какви доказателствени материали приема за установени приетите фактически положения и правни изводи в резултат на внимателния анализ на цялата събрана и проверена по надлежния процесуален ред доказателствена съвкупност. На следващо място, неоснователни са оплакванията на защитата за допуснато съществено нарушение на основния принцип за непосредственост по чл. 18 от НПК, тъй като съдът е основал изводите си не на показанията на свидетелите от досъдебното производство, а на непосредственото им изслушване при проведеното съдебно следствие. Косвени доказателства за съпричастността на подсъдимата в деянието, предмет на обвинението, съдът е ценил в дадените пред него показания от Ж. Д. и Н. К.-полицейски служители, посетили по сигнал и запазили района на местопроизшествието, както и извършили оперативни действия по разкриване на престъплението; от свидетелите Т. А. и Р. Х., участвали като поемни лица; от показанията на свидетелите К. Ч., Б. Ф., К. Ф. и Р. Т.- разказали за влошените взаимоотношения между пострадалата и подсъдимата непосредствено в дните преди инцидента, както и на К. Д. за състоянието на Ч. след извършване на деянието и че тя е предала на полицейските органи укрития от подсъдимата нож, с който е извършено убийството. Показанията на друга част от свидетелите от досъдебното производство, също от значение към предмета на доказване-Р. Н., В. Ф. и С. Ф., както и заключенията на експертите по биологичната, химическа и биохимичната-ДНК експертизи, съдът е ползвал, с оглед изразеното съгласие на защитата преди даване ход на делото по чл. 371, т. 1 от НПК. Неоснователен е доводът за допуснато процесуално нарушение с отказа на въззивния състав да уважи искането на защитата за назначаването на повторна съдебно-психиатрична експертиза, допускане като свидетели на три лица, които можели да пресъздадат възприятията си за физическото и психическото състояние на Ч., непосредствено след деянието. Видно от постановеното на 28.05.2013год. определение, апелативният съд е изложил подробни и мотивирани съображения, защо отказва да уважи искането. Съгласно чл. 315 НПК, във въззивната инстанция се допускат всички доказателства, които могат да бъдат събрани по предвидения в НПК ред, но законодателят е предоставил и правото на преценка на съда, кога и в какви случаи следва да се допускат исканите доказателства. Впрочем, представеното от експертите заключение по назначената съдебно-психиатрична експертиза, защитено в хода на съдебното следствие на 17.04.2013год. пред първоинстанционния съд, не е било оспорено от страните в процеса като непълно, неточно и неясно. При липсата на възражения и искания в посока на експертизата, защитата е изразила становище експертното заключение да бъде приобщено към събраната доказателствена съвкупност. Затова, като не е уважил неконкретизираното искане на защитата за ново изслушване на същите експерти от въззивния състав, апелативният съд не е нарушил чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Решението на въззивния съд, с което е потвърдена присъдата по отношение авторството на деянието, предмет на обвинението, правната му квалификация и вината на подсъдимата е постановено при спазване на материалния закон и процесуалните правила. Касационният състав не констатира да е налице процесуално нарушение във връзка с изготвяне на мотивите към въззивното решение, което да отговаря на критерия за съществено такова. По същество се твърди, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, като не е отговорил на наведените от страна на защитата доводи за допуснати нарушения на закона и на процесуалните правила от страна на първоинстанционния съд. Напротив, по делото се установява, че Апелативният съд е отговорил мотивирано на направените възражения, като преди това изложил съображения защо споделя както фактическата обстановка, така и анализа на доказателствата, направен от първоинстанционния съд. Затова, доводът за нарушение нормата на чл. 339, ал. 2 от НПК и на липсата на изложени мотиви към решението е несъстоятелен, като подсъдимата е била в състояние да разбере волята на въззивния съд по отношение на това, на какво се основава доказаността на обвинението срещу нея, поради което не е нарушено и правото й на защита. С оглед на изложеното ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Като цяло, защитата не оспорва установените от съда фактически положения за времето, мястото и авторството на подсъдимата в деянието, предмет на обвинението, а се прави възражение по правната му квалификация. Поведението на подсъдимата преди, по време и след извършване на деянието е изследвано хронологично от съдилищата и въз основа на събрания и проверен в съдебно заседание доказателствен материал е установено, че тя не се е намирала в силно раздразнено състояние, предизвикано от пострадалата с насилие, тежка обида или друго противозаконно действие, от което да е настъпило или да е било възможно да настъпят тежки последици за нея или близките й, още повече, че в основата на развилите се на 26.10.2012год. събития, при които подсъдимата умишлено умъртвила Ф., не е налице първоначално неправомерно поведение на последната. В тази насока е обсъдено заключението на съдебно-психиатричната експертиза за липсата на данни по делото, подсъдимата да е била в състояние на физиологичен афект, поради което първоинстанционният съд правилно е отхвърлил тезата на защитата, че деянието следва да се квалифицира по чл. 118 от НК. Двете решаващи по фактите съдилища правилно са приели, че подсъдимата е целяла причиняване смъртта на пострадалата, действала е при пряк умисъл, като е съзнавала общественоопасния характер на деянието, предвиждала е общественоопасните последици и е искала тяхното настъпване. Съдържанието на умисъла за убийството и квалификацията му като такова по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК двете предишни инстанции са извлекли не само от заключението на съдебно-психиатричната експертиза, която пояснила пред съда, че подсъдимата е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, но и от съществуващите обективни факти свързани със средството, с което е извършено деянието, от силата и насоката на удара с това средство, от мястото на нараняването, от интензивността на посегателството, както и от уязвимостта на органа от тялото на жертвата, върху който е било посегнато. Шестте прободно-порезни наранявания нанесени на пострадалата по крайниците, главата и торса не са засегнали магистралните й кръвоносни съдове и жизненоважни органи, но със седмия от тях подсъдимата е нанесла смъртоносен удар, при който острието на ножа е проникнал в лявата гръдна половина с входяща рана в лявата гръдна половина, прорязване на сърцето с проникване в сърдечната кухина и остра кръвозагуба, което довело до неминуемата и бърза смърт на Ф.. Начинът на умъртвяване, вследствие нанесените многобройни наранявания сочи, че деянието е извършено с особена жестокост. Броят и интензивността на ударите и тяхната посока /включително чрез използване и на метален бокс, по който са открити биологични следи от пострадалата/ налагат извода, че подсъдимата Ч. е проявила голяма ярост, свирепост и отмъстителност, надхвърлящи случаите на убийство по чл. 115 от НК, което я характеризира като жесток човек, а извършеното от нея деяние-като извършено с особена жестокост. Изводите на втората инстанция са обосновани и се основават на комплексна оценка на събрания доказателствен материал. Въз основа на това въззивният съд е приел, че приложената от първата инстанция правна квалификация е правилна, като на всички поставени във въззивната жалба доводи-за превишаване пределите на неизбежната отбрана е отговорено с подробни съображения, изложени на стр. 9 в мотивите на решението. Затова, макар и обсъдена, хипотезата на чл. 119 НК не е била възприета, а е отхвърлена от въззивния състав Основанието за явна несправедливост на наказанието е развито като функция от довода за неправилното приложение на закона. С оглед отговорите по останалите основания за касационна проверка дадени в настоящото решение /включително и за незаконосъобразност/, оплакването е неоснователно. Наказанието на Ч. е определено по първата от трите санкционни алтернативи на чл. 116 от НК в размер на петнадесет години лишаване от свобода, при отчитане подбудите за извършване на деянието и на наличните отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства, като е прието, че последните имат превес. В този размер наложеното наказание не е явно несправедливо, а съответства на обществената опасност на конкретното деяние и на дееца като извършител. Направените изводи от съдилищата по отношение на наказанието са законосъобразни и се споделят изцяло от касационната инстанция, която намира, че с това наказание ще се постигнат визираните в чл. 36 от НК цели на специалната и генералната превенции. По изложените съображения касационната жалба на подсъдимата се явява неоснователна, защото не са налице основанията за отмяна или изменяване на обжалваното въззивно решение в желаната от нея насока. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 15.07.2013год. по внохд № 95/2013 год. по описа на Апелативен съд-гр.Бургас. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: