6 Р Е Ш Е Н И Е № 154 С.,31.10.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. Е. Б. Й. при секретаря И. В. изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 977/2010 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Г. Р. Д. и С. И. И., двамата от [населено място], срещу решение № 528 от 09.06.2010г. по гр. д. № 177/2010 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която са намалени размерите на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 07.12.2007 г. и предявените от тях искове по чл. 226, ал. 1 КЗ са отхвърлени съответно: за касатора Г. Р. Д. – за разликата от 40 000 лв. до 70 000 лв., а за касатора С. И. И. – за разликата от 13 000 лв. до 25 000 лв. Касаторите поддържат, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Считат, че изводите за допуснато от тях съпричиняване на вредоносния резултат в размер на ½ са направени при липса на доказателства за виновното им поведение, както и за причинна връзка между приетото нарушение на чл. 137а ЗДвП /неизползване на предпазни колани/ и настъпилите последици. Релевирано е и оплакване за това, че съдът не е отчел различната степен на причиняване на вредите от водача и от пострадалите лица и не е съобразил, че непоставянето на предпазни колани е от значение само за част от получените от увредените лица травми. С определение № 371 от 03.06.2011 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване е допуснато по въпроса за предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на пострадалите при отчитане степента на участие на делинквента и на пострадалите, както и връзката между допуснатото от тях нарушение на правилата за движение и получените увреждания. Ответникът по касация – „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] – моли за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 22.10.2010 г. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени частично първоинстанционното решение и да присъди на двамата ищци по-нисък размер на обезщетенията им за неимуществени вреди, съответно – обезщетението на ищеца Г. Р. Д. е намалено от 70 000 лв. на 40 000 лв., а на ищеца С. И. И. – от 25 000 лв. на 13 000 лв., въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника-застраховател възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалите, изразяващо се в непоставяне на предпазни колани, с което е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП. С оглед вида на получените травматични увреждания и обстоятелството, че водещи и при двамата ищци са черепно-мозъчните травми и предвид категоричното заключение на вещите лица от комплексната експертиза, решаващият състав е преценил, че съпричиняването от страна на пострадалите е съществено и го е определил в размер на ½. Поради това, наполовина е намалено и дължимото на всеки от ищците глобално обезщетение за неимуществени вреди, което въззивната инстанция, отчитайки тежестта на получените от тях увреждания, интензивността и периода на болките и страданията им, е определила на 80 000 лв. – за ищеца Г. Р. Д. и на 26 000 лв. – за ищеца С. И. И.. Поради това, предявените от тях искове по чл. 226, ал. 1 КЗ за неимуществени вреди са уважени съответно за сумата 40 000 лв. – за ищеца Г. Д. и за сумата 13 000 лв. – за ищеца С. И.. По отношение на иска на Г. Д. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в мотивите на въззивното решение липсва изрично произнасяне, като в диспозитива на същото е отразено потвърждаване на първоинстанционния акт в останалата обжалвана част, т. е. по отношение и на този иск. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е частично основателна. Намаляването на присъдените на двамата ищци обезщетения за неимуществени вреди е резултат от неправилната преценка относно приноса им за претърпените вследствие на процесното пътно-транспортно произшествие увреждания. Постановеното от въззивния съд решение е в отклонение от задължителната за долустоящите на ВКС инстанции практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о., съгласно която при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. В случая, решаващият състав не е съобразил безспорно установения от заключението на комплексната експертиза факт, че непоставянето на предпазните колани има пряка причинна връзка само с част от получените от ищците телесни увреждания – с черепно-мозъчните травми, но не и с останалите травми, които са преобладаващи като обем. Освен това, не са взети предвид конкретните обстоятелства, при които е настъпило произшествието, като не е извършена необходимата съпоставка и оценка на поведението на виновния за инцидента водач, от една страна, и това на ищците, пътуващи в автомобила, от друга страна. Релевантни за тази преценка се явяват: високата скорост (около 90 км/ч), с която се е движил процесният автомобил в момента на удара; употребата на алкохол от страна на водача и то в твърде голяма концентрация (2.92 промила), довела до невъзможност за възприемане на пътната обстановка и за адекватна на същата реакция; липсата на каквито и да е действия от водача за предотвратяване на челния удар с обозначения с надлежна сигнализация и работещ на пътното платно валяк. При посочените обстоятелства, очевидно е, че, дори и с поставени от ищците предпазни колани, травматичните увреждания от внезапния челен удар между двете превозни средства не биха могли да бъдат предотвратени изцяло, а биха били само в по-малък обем, в какъвто смисъл е и категоричното заключение на вещите лица от комплексната експертиза, прието без да е оспорено от страните. В тази връзка като неоснователно следва да се приеме поддържаното от касаторите възражение за недоказаност на причинната връзка между тяхното поведение и настъпилите от произшествието вреди и по-конкретно – твърдението им за липса на доказателства предпазните колани да са били в техническа изправност, позволяваща използването им. Доколкото това е факт, от който самите ищците черпят изгодни за себе си правни последици, то, съобразно процесуалното правило на чл. 154, ал.1 ГПК, тяхна именно е и доказателствената тежест за установяването му. И тъй като по делото не са ангажирани доказателства, че към момента на процесното произшествие наличните в автомобила колани са били технически неизправни и съответно негодни за ползване, не може да се приеме, че задължението по чл. 137а ЗДвП е било обективно неизпълнимо от страна на двамата ищци и че не е налице изобщо съпричиняване на претърпените от тях вреди. Съпоставяйки посочените по-горе обстоятелства, настоящият състав намира, че приносът на пострадалите лица спрямо приноса на виновния за произшествието водач е значително по-малък от приетия от въззивната инстанция и следва да бъде определен на 1/5, а не на 1/2. В тази връзка не могат да бъдат уважени доводите на касаторите за определяне на различен размер на обезщетението за всяко от претърпените увреждания, тъй като видно от исковата молба, същото е претендирано общо, а не поотделно. Отделно от това, в случая следва да се отчете и обстоятелството, че в необжалваната му част /за сумите 40 000 лв. и 13 000 лв./ въззивното решение, с което обезщетението е присъдено общо за всички травми, е влязло в сила. С оглед приетия от въззивния съд като справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, а именно 80 000 лв. – за ищеца Г. Р. Д. и 26 000 лв. – за ищеца С. И. И., който размер не се оспорва от касаторите, на същите следва да се присъди съответно: на първия – сумата 64 000 лв., а на втория – сумата 20 800 лв. Или, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът на Г. Р. Д. е отхвърлен за разликата от 40 000 лв. до 64 000 лв., а искът на С. И. И. – за разликата от 13 000 лв. до 20 800 лв., като им се присъдят допълнително съответно сумите 24 000 лв. и 7 800 лв. При посочения изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на процесуалния пълномощник на касатора С. И. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от иска в размер на сумата 562 лв. Към настоящия момент присъждането на адвокатско възнаграждение за осъществената в полза на касатора Г. Р. Д. защита е невъзможно, тъй като все още не е приключил целият спор по предявените от същия искове. Дължимите на посочения касатор разноски следва да бъдат определени от въззивния съд след като се произнесе по молбата на „Застрахователно акционерно дружество [фирма] за допълване на въззивното решение по отношение иска за имуществени вреди на ищеца Г. Р. Д., какъвто характер има направеното в тази насока оплакване на застрахователя в касационната му жалба. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът по касация следва да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за уважената част от исковете в общ размер на 636 лв. Поради липса на изрично искане от страна на ответника за присъждане на разноски, съдът не се произнася по дължимостта на същите. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ постановеното от Софийски апелативен съд решение № 528 от 09.06.2010г. по гр. д. № 177/2010 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. Р. Д. и С. И. И. срещу „Застрахователно акционерно дружество [фирма] искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 07.12.2007 г., съответно: за разликата от 40 000 лв. до 64 000 лв. – за първия ищец и за разликата от 13 000 лв. до 20 800 лв. – за втория ищец, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] да заплати на Г. Р. Д. от [населено място], на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, допълнително сумата 24 000 /двадесет и четири хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от пътно-транспортно произшествие от 07.12.2007 г. и на С. И. И. от [населено място] допълнително сумата 7 800 /седем хиляди и осемстотин/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от същото пътно-транспортно произшествие, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от 07.12.2007 г. до окончателното им изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 528 от 09.06.2010г. по гр. д. № 177/2010 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] да заплати на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение за защитата на С. И. И. от [населено място] в размер на сумата 562 /петстотин шестдесет и два/ лева. ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на сумата 636 /шестстотин тридесет и шест/ лева. Делото да се изпрати на Софийски апелативен съд за произнасяне по искането на „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] за допълване на въззивното решение, съдържащо се в касационна жалба вх. № 6743 от 15.07.2010г. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: