Р Е Ш Е Н И Е № 132 София, 11.07.2019 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 3496 по описа за 2018 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 123/ 14.02.2019 год. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на „ММоторс“АД срещу решение № 271/ 06.08.2018 год., постановено по в. гр. д. № 268/2018 год.на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 16.06.2017 год. по гр.д.№ 00211/2016 год. на Етрополски районен съд,поправено с решение от 29.12.2017 год.,в частта,с която на основание чл.200,ал.1 КТ „ММоторс“АД е осъдено да заплати на Д. Р. Х. сумата от 14 003,13 лв.,представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди,вследствие на професионално заболяване,а именно:разликата в размера на заплатата на длъжността“шлайфист“за периода 24.02.2015 г. – 21.11.2018 г.,с приспадане на получаваната индивидуална пенсия в размер на 228 лв.,ведно със законната лихва,считано от предявяване на иска – 10.08.2016 г.до окончателното изплащане на сумата. Касационното обжалване е допуснато с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение ,след преценка на съдържанието на исковата молба и заявения петитум. Касационното обжалване е допуснато и на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса - Има ли работникът право на обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ за имуществени вреди от загуба на трудов доход поради професионална болест за периода след изтичане на определения му от органите на медицинската експертиза срок на загуба на работоспособност и преди да е приключило производството по преосвидетелстване на работника с влязъл в сила акт на органите на медицинската експертиза? Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и при извършената проверка намира следното: За да се произнесе с атакуваното решение, Софийски окръжен съд е достигнал до собствени фактически и правни изводи, подробно е разгледал възраженията и доводите, съдържащи се във въззивната жалба и е извършил обоснована преценка на събраните доказателства. Приел е за безспорни обстоятелствата, че Д. Р. Х. е работила при „ММоторс“ АД на длъжността „шлайфист“ повече от 23 години, а от 2013 г. е била трудоустроена на длъжността „пазач“. С експертно решение на ТЕЛК № 1026/12.06.2013 г. на Д. Р. Х. е признато професионално заболяване „Вегетативна полиневропатия на горните крайници, средна степен”, със срок на инвалидизация три години - до 01.06.2016 г. С експертно решение на НЕЛК № 0528/01.06.2016 г. решението на ТЕЛК е отменено /по жалба на осигурителя/, като е дадена нова оценка на работоспособността на ищцата /60%/ и отново е установен професионален характер на заболяването „Вегетативна полиневропатия на горните крайници – средна степен”, със срок на инвалидизация три години до 01.06.2016 г. С експертно решение на ТЕЛК № 1047/29.09.2016 г. на ищцата е признато професионално заболяване „Идиопатична периферна вегетативна невропатия“ със срок на инвалидизация три години до 01.09.2019 г. С експертно решение на НЕЛК № 0015/08.01.2018 г. решението на ТЕЛК е отменено /по жалба на осигурителя/ и върнато на ТЕЛК за ново освидетелстване. С експертно решение на ТЕЛК № 0427 от 079/08.06.2018 г. на Д. Р. Х. е признато професионално заболяване „Вегетативна полиневропатия на горните крайници, средна степен”, със срок на инвалидизация три години - до 01.06.2021 г., като няма данни решението да е влязло в сила. Х. е регистрирана като безработно лице от 04.03.2015 г. във филиал Е. към Дирекция „Бюро по труда“ – Ботевград, предлагани са ѝ посреднически услуги за информиране и консултиране относно подходящи работни места съобразно заболяването и здравословното ѝ състояние, предлагана ѝ е и работа при работодатели, обявили работни места по програми и мерки за заетост, предназначени за хора с увреждания, но не е била одобрявана за трудова заетост. Приложените по делото писма от „Етрима“ АД и „Мир – И“ ЕООД, в които се посочва, че работничката не е подавала молба за работа в тези дружества са счетени за ирелевантни. Този извод е направен при съобразяване на задълженията на Дирекция по труда и съответните работодатели, предвидени в Закона за насърчаване на заетостта, съответно – чл. 20 и чл. 22. Прието е, че доколкото не се установява Дирекцията да е отписала Х. поради незаемане на работа, за която е одобрена, както и уведомяване от страна на предложен работодател, че работничката не желае да постъпи на работа, следва, че тя е положила грижата на добрия стопанин и не е допринесла за настъпването на претендираните имуществени вреди. При постановяване на решението е прието още, че въз основа на влязло в сила решение по гр.д. № 244/2014 г. по описа на Районен съд – Етрополе, Д. Р. Х. е била възстановена на длъжност „дневен пазач“ в „ММоторс“ АД. Тъй като длъжността е била закрита, на работничката е предложено да заеме длъжностите „общ работник“, „бобиньор“, „бандажор“. Тези действия на работодателя обаче са предприети в резултат на изпълнение на съдебно решение, а не в резултат на предприети мерки за трудоустрояване на подходяща длъжност по смисъла на чл. 314 КТ. Съдът е кредитирал с доверие изслушаната ССЕ и е приел, че размера на обезщетението за неполучена заплата за длъжността „шлайфист“ за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г. като се приспадне пенсията за инвалидност в размер на 228 лв. месечно е в размер на 14 003 лв. Установените пред въззивната инстанция данни относно повишаване размера на пенсията на Х. са счетени за ирелевантни по отношение на уважения размер на претенцията, тъй като размерът на средномесечното възнаграждение за длъжността „шлайфист“ в дружеството на работодателя „ММоторс“ АД също се е повишило. Кредитирайки заключението на СМЕ е прието,че са безспорни уврежданията на здравето на Х.. При тези данни съдът е приел, че са налице елементите на фактическия състав по чл. 200 КТ, обуславящ възникването на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение на работник, който е претърпял вреди от професионално заболяване и искът на Х. против „ММоторс“ АД е счетен за основателен в доказания размер от 14 003 лв. Изрично е посочено, че дължимото обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване се определя от сбора на претърпените загуби и пропуснатите ползи, поради което първоинстанционното решение не е произнесено при „свръхпетитум“, каквито са оплакванията на въззивника. Съдът е приел, че е допустимо предявяването на иска за периода от 24.02.2015 г. до 28.11.2018 г., тъй като пред въззивната инстанция е представено ЕР на ТЕЛК № 0427 от 079/08.06.2018 г., с което на ищцата е признато професионално заболяване „Вегетативна полиневропатия на горните крайници, средна степен“ със срок на инвалидизация три години. Обстоятелството, че няма данни експертното решение да е влязло в сила не е попречило на съда да зачете обвързващата сила на индивидуалния административен акт по отношение наличието на причинно-следствена връзка между условията на труд, при които ищцата е работила в предприятието на ответника и заболяването, за което е признат професионалния му характер. При тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът на Д. Р. Х. против „ММоторс“ АД с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от разликата в размера на възнаграждението за длъжността „шлайфист“ и получаваната пенсия за инвалидност за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г. за периода е уважен за сумата от 14 003, 13 лв. По повдигнатия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира следното: Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание; предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Твърдяното право се индивидуализира чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът трябва да посочи чрез основанието и петитума на иска, по тях ответникът организира защитата си и съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото, както той е заявен от ищеца/ решение по гр.д. №127/10 г. на четвърто г.о./. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск – ППВС № 1/85 г.. Това разрешение е в пълно съответствие и с текста на чл. 270, ал. 3 ГПК,както и практиката на ВКС/решение по гр.д. №870/10 г. и решение по гр.д. №931/09 г. на четвърто г.о./. В чл.270, ал.3 ГПК са разгледани различни хипотези на недопустимост на решенията, поради което и правните последици от констатацията на тази недопустимост от въззивния съд са различни. В първия случай, хипотезата може да бъде свързана с нарушение от страна на първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.130 ГПК – разглеждане и произнасяне по същество по недопустим иск. В този случай, произнасянето на въззивния съд до голяма степен замества проверката по чл.130 ГПК, която е следвало да извърши първоинстанционния съд. С въззивния акт се констатира нарушението, обезсилва се постановеното по съществото на спора решение и се прекратява производството по недопустимия иск. Това се прилага и когато е надхвърлен обхвата на търсената от ищеца защита – произнасяне plus petitum. Във втория случай, първоинстанционният съд е сезиран с допустим иск, но в отклонение от диспозитивното начало и при неправилна преценка на правната му квалификация, първоинстанционният съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото. В този случай, след констатирането от въззивния съд на недопустимостта на произнасяне и обезсилване на първоинстанционния акт, делото се връща за ново разглеждане и произнасяне по действително предявения иск / решение по т.д.№ 927/10 г. на първо т.о./. Ако съдът се е произнесъл по спорния предмет, решението му не е недопустимо, дори ако дадената квалификация на иска е невярна и въззивният съд няма правомощието по чл.270, ал.3 от ГПК / решение по гр.д. № 931/09 г. на четвърто г.о./ Отговорът на въпроса относно характера на решението на ТЕЛК и моментът от който възниква правото на обезщетение на вреди по чл.200,ал.1 КТ следва да бъде съобразен с практиката на ВКС,според която : Признаването на професионалния характер на заболяването според чл. 62, ал.3 от КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (НРСРПООПБ) от 2008 г. Съгласно чл. 3, чл. 10 и чл. 13 от тази наредба признаването на професионалната болест става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица органи и организации в страната. Тези експертни решения имат двойствен характер – от една страна имат характер на индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга - официален удостоверителен документ за установените в него факти, в това число и за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. При липса на такова решение/вкл.и невлязло в сила такова/ или непредставянето му по делото, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване е недоказано и обуславя отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ. Проверката относно допустимостта на въззивното решение е обвързана от отговора на процесуалноправния въпрос.Въззивното решение е недопустимо,защото с исковата молба са предявени два обективно съединени иска за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди,а именно: разликата в размера на заплатата за длъжността“шлайфист“ и получаваната инвалидна пенсия за периода 24.02.2015 г.- 21.11.2018 г.в размер на 13 616 лв. и разходи за лечение от заболяването в размер на 40 лв. месечно за периода 1.06.2016 г. – 21.11.2018 г.,т.е.за 30 месеца в размер на 1200 лв.Съдът е разгледал един иск с обща цена 14 616 лв.,въпреки ясните фактически твърдения в исковата молба и посочване на конкретен размер на всеки от исковете. Отговорът на въпроса как се формира обезщетението за имуществени вреди при доказано професионално заболяване и кои получени суми от работника следва да се приспаднат от това обезщетение е даден в разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ, а именно, че “Работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване”.Следователно имуществената вреда трябва да се търси като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или служителят би получил ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване, тъй като само между тези величини има причинно-следствена връзка, както и разликата между трудовото възнаграждение, което би било получавано, ако не е налице професионалното заболяване и възнаграждението за по - ниско платената длъжност, следствие трудоустрояването.Относно начинът на формиране на обезщетението за имуществени вреди е налице задължителна практика – т.5 и т.6 от § І от ППВС № 4/1968 г., съгласно която в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Когато увреденият работник или служител освен трудовото си възнаграждение е имал и други доходи, които имат постоянен характер, за тях той може да търси обезщетение на общо основание. Недопустимостта на атакуваното решение е порок, за който касационната инстанция следи служебно, като не е обвързана от касационните оплаквания, нито от становищата на страните.Съда не излага становище по правилността на обжалваното решение с оглед изложеното становище за недопустимост на въззивното решение. С оглед гореизложеното обжалваният съдебен акт, постановен по съществото на спора, следва да бъде обезсилен на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2 ГПК, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 271/ 06.08.2018 год. на Софийски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 268/2018 год. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: