Ключови фрази
Телесна повреда, причинена по хулигански подбуди * необоснованост * механизъм на причиняване на телесна повреда или смърт * хулигански подбуди * евентуален умисъл * афектно състояние * неподлежащ на касационна проверка съдебен акт * съдебно-медицинска експертиза


1
Р Е Ш Е Н И Е

№ 122

София, 17 март 2011 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на втори март две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Красимира Колова
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 52/2011 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Г. М. Н. против новата въззивна присъда № 124/18.11.2010 г., постановена по ВНОХД № 1409/2010 г. от Окръжен съд – Варна.
В жалбата се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до незаконосъобразното заключение за виновността на подсъдимия Н.. Направено е основно искане за отмяна на присъдата в атакуваната й част и оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК. Претендира се още и намаляване на наказанието, наложено му за престъплението по чл. 216 от НК, потвърдено със въззивния съдебен акт.
В съдебното заседание подсъдимият Г. М. Н. не се явява, редовно призован, а жалбата се поддържа от процесуален представител.
Гражданският ищец и частен обвинител В. В. Г. не се явява, редовно призован.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
І. С първоинстанционната присъда № 357/24.06.2010 г. по НОХД № 6959/2009 г. по описа на Районен съд - Варна подсъдимият Н. е бил признат за невинен в това, че на 21.07.2009 г., нанесъл лека телесна повреда на В. В. Г., като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Н. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 216, ал.1 от НК, за което му е било наложено наказание – лишаване от свобода в размер на девет месеца. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият Н. е бил осъден да заплати на гражданския ищец В. Г. сумата от 380 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на деянието, предмет на престъплението по чл. 216 от НК.
Гражданският иск, предявен от В. Г. за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, е отхвърлен като неоснователен.
Присъдата е била обжалвана от подсъдимия Н. относно осъждането му по чл. 216 от НК и от частния обвинител и граждански ищец Г. в оправдателната част по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК и отхвърлянето на гражданския иск.
С въззивния съдебен акт първонистнационната присъда е отменена в частта, с която подсъдимият Н. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК и вместо нея на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК е постановено :
- подсъдимият Н. е бил признат за виновен в това, че на 21.07. 2009 г. в[населено място], нанесъл лека телесна повреда на В. В. Г., като деянието е извършено по хулигански подбуди – престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК. Наказанието е една година и шест месеца лишаване от свобода;
- на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание – една година и шест месеца лишаване от свобода;
- на основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият Н. е осъден да заплати на гражданския ищец Г. сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от престъплението по чл. 131 от НК, като в останалата част искът е отхвърлен.
Присъдата е потвърдена за осъждането на подсъдимия Н. по чл. 216 от НК.
ІІ. Преди всичко следва да се отбележи, че присъдата в частта й, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия Н. за извършено престъпление по чл. 216 от НК по съществото си не е нова присъда, а решение, постановено при упражняване правомощията на въззивната инстанция по чл. 338 от НПК, поради което и не подлежи на обжалване по касационен ред – виж чл. 346 от НПК.
Допълнителната касационна жалба е насочена само към осъждането на подсъдимия Н. по чл. 131 от НК. В същата изобилстват доводи, които по същество аргументират фактическа необоснованост, а тя, последната съгласно чл. 348, ал.1 от НПК не е самостоятелно касационно основание. В доказателствен аспект се счита, че съдът е пренебрегнал показанията на свидетелите Д., Д. и С.. Твърди се, че липсвали доказателства за правната квалификация по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК, като в тази връзка се препраща към мотивите на първата инстанция. Поддържа се също, че съдът не е отчел агресивното поведение на частния обвинител по отношение на личността на подсъдимия и свидетелката Д., което поведение е предизвикало състояние на афект, в който подсъдимият е нанесъл ударите по МПС, собственост на пострадалия.
Доводите са неоснователни.
Въззивният съд разглежда делото по същество и в неговите правомощия е да направи собствен анализ и преценка на събраните и проверени доказателства. В тази връзка, окръжният съд надлежно е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 305 от НПК. Първо, съвсем основателно се е отнесъл критично към доказателствените разсъждения на първата инстанция и второ, извършил е самостоятелен анализ на събраните доказателства при точно спазване на изискванията за обективно, пълно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото.
Проблемните въпроси относно възникване на инцидента, неговото развитие, а също и механизмът на причиняване на съставомерните увреди, са били ясно и подробно обсъдени и разрешени. Несъмнено, основен източник на доказателствена информация са били показанията на пострадалия Г.. В показанията си той категорично и безпротиворечиво възпроизвежда събитието на престъпното деяние – действията на подсъдимия, предхождащи тези, насочени към телесната неприкосновеност на пострадалия и към негово имущество, агресивното и демонстративно поведение на подсъдимия пред събралото се множество от хора.
Твърденията на пострадалия Г. кореспондират на констатациите, отразени в заключението на съдебномедицинската експертиза, определила медикобиологичния характер на увредите и механизма на тяхното получаване, както и на установените данни при извършения оглед на МПС, негова собственост.
Съдът не може да бъде упрекнат, че не е обсъдил подробно съдържащите се данни в показанията на свидетелите Д., Д. и С., очертаващи напълно противоположна версия за случилото се. В мотивите на атакуваната присъда се съдържат убедителни и логични съображения за отхвърляне обективността на тези показания. Отхвърлянето им, като достоверен източник на доказателства, е не само поради близките им отношения с подсъдимия Н., но и заради констатираните съществени различия в поднесените от тях данни, отнасящи се до основни моменти от развоя на събитията, както помежду им, така и с останалата доказателствена съвкупност.
Възражението, че “липсват доказателства деянието да е осъществено по хулигански подбуди”, позоваващо се на мотивите на първата инстанция, е крайно неубедително. Възззивният съд ясно е изразил своята критичност към тази част на съображенията, изложени от първата инстанция, поради несъобразяването им с принципните предписания, установени в съдебната практика. Правилно въззивният съд, основавайки се на установеното по делото, е приел, че подбудите, с които е действал подсъдимия са хулигански по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 1 2 от НК. Първо, отхвърляйки тезата за упражнено насилие от пострадалия върху свидетелката Д., и второ, с аргументацията, че този вид подбуди (хулиганските) не са напълно несъвместими с личните, каквото е съзряла първата инстанция, тяхното съчетание е не само възможно, но и стоящо в основата на евентуалния умисъл на престъпното хулиганство (виж в тази връзка – ППВС №2/1974г.).
Накрая, въззивният съд, при установената фактология, не е имал основание да приеме наличието на “афект” у подсъдимия при извършването на деянието, защото обективното му съществуване е било отречено от съдебнопсихиатричната експертиза, а и не са установени данни за такова поведение на пострадалия, с което законът свързва приложението на привилегирования състав по чл. 132 от НК.
Иначе казано, при извършената проверка на процеса по събиране и анализ на доказателствата с оглед разпоредбите на чл. 14, чл. 339, ал.1 и ал. 3 и чл. 305 от НПК, ВКС не намери данни за наличието на отменителното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.
В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 124/18.11.2010 г., постановена по ВНОХД № 1409/2010 г. от Окръжен съд – Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.