Р Е Ш Е Н И Е № 50167 гр. София,22.02.2023 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1088 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на „Кардиокат – амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД срещу решение №21 от 13.01.2021г. по т.д.№2165/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №468 от 09.03.2020г. по т.д. №608/19г. на СГС, ТО, VІ - 21 състав, с което са отхвърлени предявените от „Кардиокат - Амбулатория за индивидуална медицинска практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД, [населено място], срещу „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД, [населено място], искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на стойността на извършени медицински услуги за месец юли 2018г. в размер на 27 406,72 лв. и за месец август 2018г. в размер на 23 000 лв. по договор за съвместна дейност от 01.05.2012г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Касационният жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд, че въпросът за нищожността на процесния договор за съвместна дейност подлежи на служебно изследване. Изтъква, че възражение за нищожност на договора и то поради невъзможен предмет и липса на основание, а не поради противоречие със закона, е било направено едва в открито съдебно заседание по първоинстанционното дело. Счита за неоснователни направените в обжалваното решение изводи за нищожност на договора за съвместна дейност поради липса на основание, като излага, че липсва идентичност, както в предмета, така и в страните по договора за съвместна дейност между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и касатора „Кардиокат – амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД и по трудовия договор между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и доцент Хазърбасанов, едноличен собственик на капитала на дружеството - касатор. Оспорва като необоснована констатацията на съда, че дължимата по договора за съвместна дейност престация вече е била предоставена по силата на трудовия договор между доцент Хазърбасанов и „УМБАЛ Софиямед“ ООД. Претендира разноски. Ответникът „УМБАЛ Софиямед“ ООД оспорва жалбата, като счита, че не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че съдът има правомощия да следи служебно за нищожността на договора, от който ищецът твърди, че произтичат правата му, доколкото тази нищожност може да бъде установена от въведени от страните в процеса факти. Излага доводи, че щом съдът е длъжен да следи служебно за нищожността на отделни клаузи от договора, в какъвто смисъл е и постоянната практика на ВКС, то съдът има задължение да следи служебно и за нищожността на целия договор и то не само поради противоречие с добрите нрави, но и поради противоречие със закона. Също счита, че предвидените в процесуалния закон преклузии за заявяване на обстоятелства и възражения от значение за изхода на делото не се разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт, доколкото тя съставлява пречка за присъждане на търсеното с осъдителния иск вземане. Твърди, че въззивният съд е изложил подробни мотиви по въведените във въззивната жалба на „Кардиокат – амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД доводи, че съдът няма право служебно да следи за нищожността на договора, поради което са неоснователни твърденията на касатора за допуснати процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между страните е сключен договор за съвместна дейност от 01.04.2012г., със срок от три години, с който страните се обединяват за организиране и осъществяване на съвместна дейност в областта на кардиология и инвазивна кардиология, включително диагностика, лечение и полагане на здравни грижи за болни. Също така е установил, че преди сключването на договора за съвместна дейност между страните, между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и доцент Добри Хазърбасанов, едноличен собственик на капитала на дружеството – касатор, е бил сключен трудов договор от 06.02.2012г., по силата на който последният е назначен за началник на отделение „Кардиологично“ в болницата, като трудовото правоотношение е прекратено след исковия период, за който се претендира възнаграждение. Изложил е съображения, че поради обществената значимост на гражданските правоотношения и обезпечаването на тяхното нормално развитие, както и с цел установяване на справедливост между страните по тях, съдът следва служебно да следи за това дали уговорените между страните клаузи съответстват на закона. Счел е за неоснователно оплакването на жалбоподателя за неправилност на изводите на съда за несъответствие на договора с императивни правни норми. Изтъкнал е, че предмет на спора е сключеният на 01.04.2012г. договор за съвместна дейност, с който се уреждат отношенията между страните, които се съгласяват да обединят имущество и усилия за постигане на обща стопанска цел, а не договор за предоставяне на медицински услуги, както твърди жалбоподателят, поради което е счел за неотносими към спора изложените от него доводи относно същността на договора за предоставяне на медицински услуги. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор е сключен единствено за получаване на възнаграждение за извършените от доцент Хазърбасанов медицински услуги в областта на кардиологията, извън получаваното от него трудово възнаграждение от същата болница във връзка със същите медицински услуги, предоставяни на същото място и за същия период, които са дължими по трудовото му правоотношение. Поради това е приел, че с процесния договор се урежда предоставянето на работна сила именно от доцент Хазърбасанов, което обаче съгласно императивната норма на чл.1 ал.2 от КТ може да бъде уредено само като трудово правоотношение. С определение №267/09.05.2017г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по процесуалноправния въпрос длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност? По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: По въпроса относно правомощията на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки, е налице задължителна практика на ВКС, формирана с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС. В същото са дадени задължителни разяснения, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235 ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл.26 от ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка. В тълкувателното решение са разграничени правомощията на съда и в останалите хипотези на нищожност на сделка, която е от значение за решаване на спора. Дадени са разяснения, че заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността. Съгласно ТР №1/2020 при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. /срв. ТР 1/2009г. на ВКС, ОСТК т.3/. При договорите върху неоткрито наследство е налице разпореждане с имуществени права, които лицето не притежава, но очаква да ги придобие по наследствено правоприемство. За да се констатира от съда тази нищожност е необходимо по делото да има доказателства, че имуществото, предмет на разпореждане, е част от наследство, което все още не е открито по смисъла на чл.1 от ЗН. Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. За липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл.26 ал.2 от ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена. Съгласно дадените с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания, независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. По същество на касационната жалба Обжалваното решение не е съобразено с посочената задължителна практика на ВКС. С представения по делото „договор за съвместна дейност“ от 01.04.2012 г. страните по него, а именно „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД, [населено място], наречена болницата и ищцовото дружество „Кардиокат – амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД, наречено изпълнител, са постигнали съгласие да се обединят за организиране на съвместна дейност, в областта на кардиология и инвазивна кардиология, включително диагностика, лечение и полагане на здравни грижи за болни. В чл.5 от същия е предвидено, че е сключен за срок от три години. По силата на чл.12 от договора, изпълнителят се е задължил да извършва консултации, включително манипулации на пациентите в клиниката/отделението по АГО, както и на други клиники/отделения на болницата, да съдейства за осигуряване на квалифицирани медицински специалисти за обезпечаване на медицинската дейност на отделението и получаване на разрешение за дейност на болницата, както и в случай на прекратяване на трудовите правоотношения между болницата с предложените медицински специалисти да осигури други медицински специалисти със същата професионална квалификация за изпълнението на задълженията по съвместната дейност и да съдейства за осигуряването на друг помощен персонал. В чл.7 е уговорено разпределение на финансовите резултати, като за изпълнителя е предвидено да получава, както следва: „20 % от ежемесечните приходи на отделението по Инвазивна кардиология се разпределят между лекарите постигнали в резултат на личния му принос в екип, формирани от извършената медицинска дейност по конкретни клинични пътеки/ №38, 40.1, 40.2, 42, 45, 48, 49 и 51/, заплатени от РЗОК, като в брутния приход не се включват приходите от платените медицински услуги в брой, избор на екип, стойността на скъпоструващите медицински консумативи по договора между болницата и РЗОК“; „ 15 % от ежемесечните приходи на отделението по кардиология се разпределят между лекарите в резултат на личния му принос в екип, формирани от извършената медицинска дейност по консервативни клинични пътеки в Кардиология, заплатени от РЗОК, с изключение на приходите от платените медицински услуги в брой, избор на екип, стойността на скъпоструващите медицински консумативи по договора между болницата и РЗОК“; - 50 % от разликата между покупната и продажната цена без ДДС от ежемесечните брутни приходи от медицинската услуга за поставяне на скъпоструващи медицински консумативи, доплащани от съответния пациент на отделението в касата на аптеката или в Болницата, както и 40 % от ежемесечните брутни приходи, формирани от избор на екип или платени медицински услуги, постъпили в брой на касата в болницата. При преценката на съдържанието на представения договор от 01.04.2012г., въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че договорът е сключен единствено за получаване на възнаграждение за извършените от доцент Хазърбасанов медицински услуги в областта на кардиологията извън получаваното от него трудово възнаграждение от същата болница във връзка със същите медицински услуги, предоставяни на същото място и за същия период, като са дължими по трудовото му правоотношение. Поради това е приел, че с процесния договор се урежда предоставянето на работна сила именно от доцент Хазърбасанов, което обаче съгласно императивната норма на чл.1, ал.2 от КТ може да бъде уредено само като трудово правоотношение. Изложените съображения се относими към основанието за нищожност на договора по чл.26 ал.1 предл.2 от ЗЗД, а именно заобикаляне на закона, а не основанието по чл. чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД – противоречие със закона. Въззивният съд не е установил, че включените в договора уговорки противоречат на императивни разпоредби на закона, а е приел, че със сключването на договора страните са преследвали друга юридическа цел – да уредят възнаграждение за предоставяне на работна сила от страна на доцент Хазърбасанов не по установения от закона ред, а именно чрез сключване на трудов договор. Тоест не е констатирано противоречие на съдържанието на договора с нормативна разпоредба, а заобикаляне на установено от закона императивно изискване, поради което приложеното от съда основание за нищожност на договора от 01.04.2012г., е това по чл.26 ал.1 предл.2 от ЗЗД. Така установеното от въззивния съд основание за нищожност, макар и не изрично формулирано, е изведено от него въз основа на анализа на всички въведени от страните в хода на производството фактически твърдения и представени доказателства. Следва да се отбележи, обаче, че в срока за отговор на исковата молба ответникът не е въвел защитни възражения относно заобикаляне на закона или относно липса на основание на договора, каквото е констатирал първоинстанционния съд. Доводи за липса на основание на договора поради съществуването на трудово правоотношение между болницата и доцент Хазърбасанов, в изпълнение на което са осъществявани процесните медицински дейности, са въведени едва в проведеното на 18.12.2019г. първо съдебно заседание в първоинстанционното производство. Съгласно задължителните разяснения в ТР №1/2020 независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Само когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. В случая въззивният съд е преценявал валидността на процесния договор не само въз основа на неговата форма и съдържание, каквото проверка той винаги дължи по свой почин, а въз основа на други, стоящи извън договора факти и правоотношения, които не са въведени своевременно в срока по чл.367 ал.1 от ГПК. По този начин съдът е допуснал нарушение на принципа на диспозитивното начало в процеса и на разпоредбата на чл.370 от ГПК. Същевременно при постановяване на решението си съставът на САС не се е произнесъл по доводите на ответника, с които същият е оспорил основателността на предявената претенция за възнаграждение, а именно, че в процесния период между страните не е било налице договорно правоотношение, тъй като договорът е бил прекратен поради изтичане на срока – 01.04.2015г. и между страните не било подписано допълнително споразумение, с което да удължат срока на договора за съвместна дейност. С оглед на довода, че в процесния период изобщо не е съществувало правоотношение по договор за съвместна дейност, са изтъкнати и фактическите твърдения, че подаваните към здравната каса отчети за извършена медицинска дейност касаят дейността на доц. Хазърбасанов, като началник на клиника по Кардиология в „УМБАЛ Софиямед“ ООД, която длъжност същият е заемал по силата на трудов договор от 13.05.2016г. Предвид изложеното защитната теза на ответника се свежда до прекратяване на действието на сключеното споразумение поради изтичане на срока му и липса на изпълнение, за което да се дължи възнаграждение. Макар и молбата от 18.06.2019г., в която са изложени тези доводи, да е депозирана след изтичане на двуседмичния срок за отговор на исковата молба, с нея ответникът оспорва заявените от ищеца фактически и правни твърдения за съществуването на валидно сключено споразумение между страните и за изпълнение на поетите с него задължения от страна на ищеца, а не въвежда нови факти и претендирани от тях правни последици. Съгласно постоянната практика на ВКС неподаването на писмен отговор в срок не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, включително по тяхната относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 от ГПК. Не може да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл.133 от ГПК и пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна или погасителна давност да се приравни към ограничение за становище по основателността на иска. /в този смисъл решение №290/15.08.2011г. по гр.д.№1211/2010г. на ВКС, I г. о., решение №67/06.07.2010г. по гр. д. №898/2009г. на ВКС, I т. о. и други/. По въпросите за съществуването на правоотношение между страните през процесния период и за изпълнение на поетите с него задължения от страна на ищеца, очертани от правните доводи на страните като спорни, нито първоинстанционният съд, нито въззивният са изложили съображения. Същевременно изложените от въззивния съд съображения са по възражения на ответника за нищожност на договора, които са въведени в производството след изтичането на преклузивния срок по чл.367 ал.2 от ГПК. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила – чл.266 ал.3 от ГПК и чл.370 от ГПК, поради което същото следва да бъде отменено. Поради липсата на произнасяне по въведените от страните фактически и правни доводи делото трябва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на основание чл.293 ал.3 от ГПК. При новото разглеждане на спора, в зависимост от неговия изход, въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски и за настоящото производство - чл. 294 ал.2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №21 от 13.01.2021г. по т.д.№2165/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.