Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр. София, 26.01.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1160/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия В. Б. М. - адв.С. К. срещу присъда от 08.06.2017 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, първи въззивен състав, постановена по ВНОХД № 2007/2017 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия М. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Изложени са твърдения за незаконосъобразност на постановената от въззивния съд присъда, за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция, свързани с процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, както и за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия М.. В жалбата, депозирана от адв.К. се съдържа подробен анализ на доказателствените материали, на базата на който фактически е изведена тезата за необоснованост на постановената от СГС нова присъда, с която касаторът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.343 ал.3 пр.последно б.“а“ пр.2 вр. ал.1 б.“б“ пр.2 вр.чл.342 ал.1 от НК и недоказаност на обвинението срещу него за това, ПТП да е настъпило на пешеходна пътека. Наред с тези оплаквания, които не са касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК, защитникът е изложил доводи и за допуснато процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд, изразило се в погрешен анализ на събраните доказателства, избирателното им кредитиране и игнориране на някои от тях, което е довело до неправилни фактически изводи за съставомерността на деянието по квалифицирания състав на престъплението по чл.343 ал.3 пр.последно от НК и съответно – до неправилно приложение на материалния закон. На първо място в жалбата се твърди, че кредитирайки показанията на единствения свидетел-очевидец на произшествието (св.Т. Й.), депозирани на досъдебното производство, вместо тези дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, въззивният съд е нарушил не само принципа по чл.18 от НПК за вземане на решенията въз основа на събраните и проверени лично от решаващия съдебен орган доказателствени материали, но е пренебрегнал и този по чл.7 от НПК, определящ съдебната фаза като централна в процеса, а досъдебното производство – като подготвителна такава. Наред с това защитникът твърди, че отменяйки присъдата на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е пренебрегнала и друг основен принцип на наказателния процес – този по чл.8 от НПК за участие на съдебни заседатели в състава на съда и техните еднакви права със съдиите. Като аргумент в подкрепа на това твърдение се сочи обстоятелството, че присъдата на СРС била постановена от мнозинство на съдебния състав, включващо двамата съдебни заседатели, а неговият председател изразил особено мнение, което е в основата на новата присъда на СГС. На следващо място в касационната жалба се излагат доводи за несъответствие на приетите по делото автотехнически експертизи с изискванията на чл.144 и сл. от НПК, доколкото вещите лица са използвали остарели и несъответни на техническите показатели на съвременните автомобили методи и формули за отговор на съществени за правилното решаване на делото въпроси каквито са: определяне мястото на удара между автомобила и пешеходеца въз основа на данните за разположението им след произшествието, данните за деформациите по автомобила и тези за уврежданията на пешеходеца; скоростта на автомобила; установяване предотвратимостта на удара; и като цяло – изясняване механизма на настъпилото ПТП. Несъгласието с приетите автотехнически експертизи е подкрепено и с критика към подхода на вещите лица при изясняване на обективните данни за пътната обстановка, доколкото същите не са посетили местопроизшествието, а са работили по данни от писмените доказателствени източници по делото. В касационната жалба на подсъдимия се изразява несъгласие с направения от въззивния съд анализ на доказателствените източници, като се твърди, че същият е довел до избирателното им кредитиране - до игнориране на тези, които подкрепят защитната теза (обясненията на подсъдимия М., показанията на св.Й., устните разяснения на вещото лице от основната АТЕ в съдебно заседание пред СРС), приоритетно ценене на тези, които изграждат обвинителната теза (показанията на пострадалия И., писмените заключения на АТЕ), както и до изопачаване на онези от тях, които не съдържат конкретна информация за мястото на удара (показанията на свидетелите С., Б., Р., Г., Х. и Ш.), като им се приписва съдържание, каквото те нямат. Този подход на въззивната инстанция в осъществената от нея доказателствена дейност, според защитника на подсъдимия М. освен че разкрива допуснати от него съществени процесуални нарушения, го е довел до неверни изводи относно мястото на удара между управлявания от подсъдимия автомобил и пострадалия пешеходец К. И., а като последица – и до нарушение на материалния закон, доколкото същото предопределя възприетата правна квалификация на деянието по чл.343 ал.3 пр.последно от НК. В жалбата на подсъдимия М. се съдържа и оплакване за явна несправедливост на наказанието както в контекста на неправилното му осъждане по квалифицирания състав на престъпление, така и с оглед определеното по вид и размер наказание. Въз основа на изложените доводи, от адв.К. в условията на алтернативност към ВКС се отправят искания за отмяна присъдата на Софийския градски съд и оправдаване на подсъдимия М. по квалифицирания състав на престъплението по чл.343 ал.3 пр.последно, за връщане делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд, или намаляване на наказанието. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият В. Б. М., редовно призован се явява лично, като заедно със защитника си – адв.К. поддържат жалбата по изложените в нея съображения и правят същите искания. Частният обвинител К. Х. И., редовно призован, не се явява. Не се явяват и поверениците му – адв.Д. и адв.С.. От тримата е депозирана молба, в която изразяват съгласие за разглеждане на делото в отсъствието им и излагат съображения в подкрепа на атакувания въззивен съдебен акт, който молят да бъде оставен в сила. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, поради което предлага на съда да остави в сила атакуваната въззивна присъда на Софийския градски съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 08.02.2017 г., постановена по НОХД № 12313/2016 г., Софийският районен съд признал подсъдимия В. Б. М. за виновен в това, че на 20.10.2015 г. около 20.50 ч. в [населено място], при управление на МПС – л.а. марка „Н.“, модел „П.“ с ДК [рег.номер на МПС] по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], след кръстовището образувано с [улица]нарушил правилата за движение по пътищата по чл.116 от ЗДвП и реализирал пътно-транспортно произшествие с пресичащия отляво надясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил пешеходец К. Х. И. и по непредпазливост му причинил средни телесни повреди, изразили се в: черепно-мозъчна травма, съставляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота, както и луксация на дясната раменна става, водещо до трайно затруднение на движението на десния горен крайник за срок по-дълъг от тридесет дни, поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“б“ пр.2 вр.чл.342 ал.1 и чл.78а от НК го освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание „глоба“ в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева, като го признал за невинен в това да е нарушил правилата за движение по чл.119 от ЗДвП, както и деянието да е извършено на пешеходна пътека, като на основание чл.304 от НПК го оправдал по първоначалното му обвинение за престъпление по чл.343 ал.3 пр.последно б.“а“ пр.2 вр.ал.1 б.“б“ пр.2 от НК. С присъдата си СРС наложил на подсъдимия М. и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 /шест/ месеца на основание чл.78а ал.4 вр. чл.343г вр.чл.343 ал.1 б.“б“ пр.2 вр.чл.342 ал.1 от НК. В тежест на подсъдимия били възложени и разноските по делото. По протест от прокурор при СРП било образувано ВНОХД № 2007/2017 г. по описа на Софийския градски съд, който с присъда от 08.06.2017 г. на основание чл.336 ал.1 т.1 от НПК отменил присъдата на СРС в частта, с която подсъдимият М. бил признат за невинен в това да е нарушил правилата за движение по чл.119 от ЗДвП и деянието да е извършено на пешеходна пътека, във връзка с което бил оправдан по първоначалното му обвинение за престъпление по чл.343 ал.3 пр.последно б.“а“ пр.2 вр.ал.1 б.“б“ пр.2 от НК и на основание чл.78а вр.чл.343 ал.1 б.“б“ пр.2 от НК бил освободен от наказателна отговорност и му било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 5000 /пет хиляди/ лева, както и административно наказание „лишаване от право да управлява МПС” за срок от 6 /шест/ месеца на основание чл.78а ал.4 вр. чл.343г от НК. Вместо това СГС постановил нова присъда, с която признал подсъдимия М. за виновен в това, че на 20.10.2015 г. около 20.50 ч. в [населено място], при управление на МПС – л.а. марка „Н.“, модел „П.“ с ДК [рег.номер на МПС] по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], след кръстовището, образувано с [улица], на пешеходна пътека нарушил правилата за движение по пътищата по чл.116 и чл.119 от ЗДвП и реализирал пътно-транспортно произшествие с пресичащия отляво надясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил пешеходец К. Х. И. и по непредпазливост му причинил средни телесни повреди, изразили се в: черепно-мозъчна травма, съставляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота, както и луксация на дясната раменна става, водещо до трайно затруднение на движението на десния горен крайник за срок по-дълъг от тридесет дни, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.последно б.“а“ пр.2 вр. ал.1 б.“б“ пр.2 вр.чл.342 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ месеца, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата си СГС, на основание чл.343г вр.чл.37 ал.1 т.7 от НК лишил подсъдимия М. от право да управлява МПС за срок от 6 /шест/ месеца. В останалата част присъдата на СРС била потвърдена. Касационната жалба от защитника на подсъдимия М. – адв.К. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба от защитника на подсъдимия е неоснователна. Основните възражения, отправените срещу въззивния съдебен акт по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на СГС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.343 ал.3 пр.последно б.“а“ пр.2 вр.ал.1 б.“б“ пр.2 от НК, довели до осъждането на подсъдимият М. по квалифицирания състав на транспортно престъпление. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на тезата за неизясненост от техническа страна на механизма на инкриминираното ПТП като цяло и в частност – на мястото на удара между управлявания от подсъдимия автомобил и пострадалия пешеходец, мотивирана със съществени процесуални нарушения в процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствата, допуснати от въззивния съд. При така формулираните от адв.К. възражения, практически се претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия процесуалният закон не е предоставил на касационната инстанция. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Осъществяваният в касационното производство контрол се разпростира единствено върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното им убеждение. В тази връзка последователно и категорично в актовете си ВКС подчертава, че проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове с оглед изложената в тях фактическа обстановка, тъй като фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния. В съответствие с тези принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимия М. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу новата присъда на въззивния съд са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед установяване от техническа страна механизма на инкриминираното ПТП и по-конкретно – мястото на удара между лекия автомобил и пешеходеца. Твърди се, че изводите си съдът е направил изцяло и единствено въз основа на писмените заключения на автотехническите експертизи, които приел безкритично, независимо от наличието на гласни доказателствени източници, които ги изключват. Несъгласието е насочено основно срещу заключението на повторната тройна автотехническа експертиза, назначена в хода на първоинстанционното съдебно следствие, което защитата твърди, че е изготвено с използване на остарели научни методи и формули, които не съответстват на техническите показатели на съвременните автомобили, както и въз основа на ненадеждни гласни доказателствени източници, каквито са показанията на пострадалия И.. В същото време според жалбоподателя, експертите са пренебрегнали показанията на св.Й., който е единствен свидетел-очевидец на инкриминираното произшествие и които изясняват основния, значим за правилния изход на делото факт – мястото на удара между лекия автомобил и пострадалия пешеходец. Тези оплаквания не могат да бъдат възприети. Доводи, аналогични на съдържащите се в касационната жалба са били излагани и пред въззивния съд в подкрепа на първоинстанционната присъда. На всеки един от тях СГС е отделил необходимото внимание, давайки отговор съобразно изискванията на чл.305 от НПК, поради което постановеният от него съдебен акт напълно покрива стандарта на чл.339 ал.3 от НПК. Изводите на Софийския градски съд изцяло се възприемат и от касационната инстанция. В мотивите към присъдата си на л.5 – л.8 СГС е обсъдил всеки конкретен довод, с който защитата атакува писмените заключения на автотехническите експертизи и настоява те да не бъдат кредитирани. Прави и обстоен анализ на показанията на двамата свидетели-очевидци – пострадалия И. и св.Й., въз основа на който дава убедителен отговор кои кредитира и кои не, както и съображенията си за тези изводи. На първо място твърдението за пренебрегване от страна на експертите на показанията на св.Й., депозирани пред първоинстанционния съд, е оценено като неоснователно предвид изричното им обсъждане в писменото заключение на повторната тройна АТЕ (л.125 от НОХД № 12313/2016 г. на СРС), която и въз основа на конкретните възприятия на този свидетел, не е намерила основания за промяна в извода си относно мястото на удара. Това се обяснява със съдържанието на самите показания, доколкото обективния факт, който този свидетел е възприел, е спиращ автомобил след като бил преминал с цялата си дължина пешеходната пътека, с пешеходец на предния капак, който паднал при окончателното спиране на превозното средство. Важно значение в тази връзка има и обстоятелството, че описаното свидетелят възприел, след като чул удар и се обърнал в посоката, от където го е възприел, но при изричната уговорка, че самият удар не е видял, тъй като вниманието му в този момент било насочено към магазин на отсрещната страна на булеварда. В този смисъл показанията на цитирания свидетел не опровергават извода относно настъпване на удара на пешеходната пътека, изграден въз основа на обективно установените увреждания на пешеходеца, деформациите по автомобила и мястото, на което същите са се установили след неговото окончателно спиране. Математическите формули и научни методи, въз основа на които е определено мястото на удара и оспорвани от защитата поради своята остарялост, са убедително защитени от експертите при разпита им пред първоинстанционния съд, поради което възприемането на експертните заключения от въззивната инстанция като обосновани и компетентно изготвени не е признак на избирателно кредитиране на доказателствените източници, а логичен извод въз основа на съвкупен анализ на цялата доказателствена съвкупност, който изцяло се споделя и от касационната инстанция. Такова е становището на настоящия съдебен състав и относно оценката на показанията на св.Й., включително относно кредитиране на тези, дадени на досъдебното производство. Подробни съображения са изложени на л.6 – л.7 от мотивите на въззивната присъда, които поради своята изчерпателност и убедителност изключват необходимостта от преповтарянето им. Единственото, което следва да бъде подчертано в тази връзка е липсата на обективно възприет факт от страна на този свидетел относно начина на пресичане на пострадалия И.. Всичко, касаещо този въпрос и изложено от св.Й. в показанията му пред районния съд е предположение, основаващо се на възприетия от него силует на пешеходец и в последствие – място, на което същият е паднал до спрелия автомобил. С оглед на това основателно към доказателствената съвкупност са били приобщени показанията му от досъдебното производство по реда на чл.281 ал.5 вр.ал.1 т.1 и т.2 от НПК, тъй като в тях са възпроизведени само обективно възприетите от свидетеля факти, без въвеждане на предположения. Ето защо кредитирането на последните от въззивния съд е процесуално издържано и не съставлява нарушение на принципа на наказателния процес по чл.18 от НПК. Все във връзка с оценката на показанията на св.Й., депозирани в съдебната фаза на процеса е и становището на СГС относно стойността на устните разяснения на вещото лице от основната АТЕ при разпита му от първоинстанционния съд. Това становище правилно отчита отговора на експерта като хипотеза, основана на посочените му нови факти, липсващи в изходните данни при изготвяне на писменото заключение. В този смисъл обсъжданият отговор не може да бъде ценен на общо основание като част от заключението на автотехническата експертиза, изготвена в хода на досъдебното производство, след като не е бил поставен като задача при назначаването й. Върховната инстанция е имала възможността нееднократно да подчертае, че заключението трябва да е писмено и в случаите, когато изводите и резултатите от изследванията съществено се различават от първоначалното заключение или се дава ново заключение по задачи, които не са били поставяни Р-40-1981-ОСНК на ВС; Р 190-2014-II н.о.ВКС. Съобразявайки се с изискванията на процесуалния закон и установената съдебна практика, инстанциите по фактите са подложили на проверка тази хипотеза по единствено възможния начин – назначаване на експертиза, на която този въпрос да бъде поставен като задача. Ето защо заключението на повторната автотехническа експертиза е годният доказателствен източник, съдържащ отговор на поставения от защитата въпрос относно определяне мястото на удара съобразно показанията на св.Й. от съдебното производство, а нейната оценка на това заключение е израз на субективното несъгласие с получения отговор, което не е основание за дискредитирането му като обосновано и компетентно изготвено. С оглед изложеното до тук настоящият съдебен състав намира несъгласието, изразено от адв.К. с анализа и оценката на доказателствата, осъществен от въззивната инстанция за неоснователно, поради което счита, че следва да го остави без уважение. Като такова следва да бъде оценено и твърдението за допуснато от СГС нарушение на принципите по чл.7 и чл.8 от НПК. Вярно е, че чл.7 ал.1 от НПК дефинира съдебното производство като централна фаза в наказателния процес, а ал.2 на същия законов текст определя досъдебното производство като такова с подготвителен характер. В същото време българският наказателен процес възлага на тази подготвителна фаза значителни по обем отговорности в процеса на събиране и проверка на доказателствата, поради което предвижда и механизми за тяхното приобщаване към съвкупната доказателствена маса в хода на същинската фаза на процеса – съдебната. Един от тези механизми се съдържа в чл.281 от НПК, по силата на който и в зависимост от начина на събиране на гласните доказателства в рамките на досъдебното производство, те могат да бъдат приобщени на съответстващото правно основание от съда. А кои от тях следва да бъдат кредитирани и защо, съдът следва да посочи в мотивите си въз основа на задълбочения им анализ и оценка. В обсъждания случай въззивният съд е спазил всички изисквания на процесуалния закон в процеса на събиране, проверка, анализ и оценка на доказателствените материали, поради което не може да бъде упрекван в нарушение на основните принципи на НПК. Това становище касае и оплакването за допуснато нарушение на принципа по чл.8 от НПК, визиращ участието на обществеността в наказателния процес чрез съдебни заседатели в съдебните състави и техните еднакви права със съдиите. То е свързано с несъгласието на касатора с отмяната на първоинстанционната присъда, постановена от формирано от съдебните заседатели мнозинство при особено мнение на председателя на съдебния състав и постановяването на нова от въззивния съд. В отговор на това оплакване следва да се подчертае, че този принцип предвижда именно еднакви права на съдебните заседатели със съдиите, а не такива с по-голяма тежест. Тъкмо възможността да се постанови присъда от мнозинство само на съдебни заседатели при несъгласие с тяхното решение от професионалния съдия в съдебния състав е гаранция за еднаквите им права. В същото време израз на този принцип е и възможността така постановената присъда да бъде проверявана от следващите инстанции по същите критерии, както присъда на съдебен състав с особено мнение на съдебен заседател. И в двата случая решението на въззивната инстанция се основава единствено на собствения й анализ на доказателствената съвкупност и пълната проверка за спазване на процесуалните правила при разглеждане на делото, поради което съставът на формираното мнозинство, постановило присъдата няма отношение към крайния извод на проверяващия съд. Същото се отнася и до касационната проверка, която в рамките на предоставените от закона правомощия проверява законосъобразността и процесуалната издържаност на атакувания съдебен акт, а не съставът на формираните мнозинства, които са в основата на постановяването му. Проверката на съдебните състави, разглеждали делото е свързана единствено с тяхната законност съобразно правилата на НПК, нарушение на които не са налице в настоящия случай. Предвид изложеното, този състав на ВКС намира,че оплакването за нарушение на принципите по чл.7 и чл.8 от НПК е несъстоятелно и следва да го остави без уважение. Въз основа на становището си относно липса на допуснати от въззивния съд нарушения в доказателствената дейност, както и на други правила, свързани с процеса на формиране на вътрешното му убеждение, касационният съд счита, че не са налице основания да бъде оспорен изводът му за установена по несъмнен начин обективна и субективна съставомерност на инкриминираното ПТП именно по квалифицирания състав на престъплението по чл.343 ал.3 пр.последно б.“а“ пр.2 вр.ал.1 б.“б“ пр.2 от НК, поради което не са налице касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. За неоснователно ВКС намира и оплакването в жалбата от адв.К. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. наказание, с искане същото да бъде намалено. Във връзка с това оплакване настоящият съдебен състав намери, че обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия са правилно установени от въззивния съд. Чистото съдебно минало, младата възраст, завършеното образование и трудовата ангажираност на подсъдимия М., както и опитът му да окаже помощ на пострадалия след произшествието правилно са отчетени от СГС като смекчаващи наказателната му отговорност обстоятелства, а практически липсата на отегчаващи я такива (доколкото допуснатите от него нарушения на правилата по ЗДвП са в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат и като такива не могат да се оценяват допълнително като отегчаващи отговорността му обстоятелства) основателно са довели въззивния съдебен състав до заключение за наличие предпоставките на чл.55 ал.1 т.1 от НК, при условията на които да бъде реализирана наказателната репресия спрямо него. Отмереното наказание „лишаване от свобода” в размер на 6 /шест/ месеца с приложение на института на условното осъждане, настоящият съдебен състав намира за справедливо, отговарящо на целите по чл.36 от НК и съответно на тежестта на причинените съставомерни вреди. С оглед на това ВКС не намира основания за допълнителното му намаляване, поради което оплакването за явна несправедливост на наказанието следва да бъде оставено без уважение. Такъв е изводът на настоящата инстанция и относно размера на наложеното на подсъдимия М. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 /шест/ месеца. При съвкупната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия М., настоящият касационен състав намери, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо него изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъдата от 08.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 2007/2017 г. по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 1-ви въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.