4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 329/08.05.2020 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на седемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 84 по описа за 2020 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 149/ 26.09.2019 г. по гр.д. № 309/ 2019 г., с което Пловдивският апелативен съд, изменяйки решение № 103/ 09.04.2019 г. по гр.д. № 143/ 2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. Т. А. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпления по чл.321, ал. 2 и ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК; чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. т. 2, 6 и 7, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 21.12.2015 г., като искът е отхвърлен до пълния размер от 30 000 лв.
Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуално-правен и материално-правен. Процесуално-правният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материално-правният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Всеки от касаторите счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Прокуратурата счита, че процесуално-правният въпрос въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а също и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът Прокуратурата на Република България извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материално-правния въпрос с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие и с решение № 25/ 13.03.2018 г. по гр.д. № 2167/ 2017 г. на ВКС, Трето ГО. Касаторът С. Т. А. извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол с довода, че въззивният съд е решил материално-правните въпроси в противоречие с т.11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и със следните решения на ВКС: решение № 150/ 20.12.2018 г. по гр.д. № 871/ 2018 г., Трето ГО, решение № 25/ 01.03.2019 г. по гр.д. № 1367/ 2018 г., Четвърто ГО, решение № 202/ 20.06.2016 г. по гр.д. № 403/ 2016 г., Четвърто ГО, решение № 309/ 02.10.2015 г. по гр.д. № 6687/ 2014 г., Четвърто ГО, решение № 344/ 24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/ 2014 г., Четвърто ГО и решение № 217/ 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/ 2010 г., Четвърто ГО. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Всеки касатор оспорва жалбата от насрещната страна. Касаторът С. А. претендира разноски.
Въззивният съд е приел, че основанието на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, което ангажира отговорността на държавата да обезщети неимуществените вреди по причина на незаконно наказателно обвинение, осъществяват следните установени по делото факти:
С постановление от 17.12.2009 г. по ДП № 463/ 2009 г. на ОД – МВР – Стара Загора ищецът С. А. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 2, вр. чл. 256 НК. С постановление от 11.11.2011 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 321, ал. 2 и ал. 3, т. 2, вр. ал. 1 НК, по чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1 НК и по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, 6 и 7 НК – за участие в организирана престъпна група, ръководена от И. Й., създадена с користна цел да извършва престъпления на територията на страната по чл. 253, 255 и 256 НК, за опис по поръчение на групата да получи чрез използване на документи с невярно съдържание неследваща се парична сума в особено големи размери от държавния бюджет и за избягване установяването и плащането на ДДС в особено големи размери в условията на продължавано престъпление. С определение от 02.02.2015 г. по нохд № 1139/ 2014 г. на Специализирания наказателен съд, на основание чл. 369, ал. 4 НПК наказателното производство спрямо ищеца е прекратено за престъпленията по чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1 и по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, 6 и 7 НК, а с определение от 05.02.2015 г. наказателното производство спрямо ищеца е било прекратено и за престъплението по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК – все на основание чл. 369, ал. 4 (отм.) НПК.
Въззивният съд е приравнил основанието по чл. 369, ал. 4 (отм.) НПК според правните му последици на основанието по чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК – когато прокурорът намери, че деянието по повдигнатите обвинения не е извършено.
След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди: със заповед от 16.12.2009 г. ищецът е задържан от органите на МВР за 24 часа, а с постановлението на СГП от 17.12.2009 г. за първоначалното му привличане като обвиняем е бил задържан за 72 часа; взетите мерки за неотклонение – „задържане под стража“ с определение на съда от 19.12.2009 г., изменена с определение на съда от 15.03.2010 г. в „домашен арест“, изменена с определение на съда от 01.07.2011 г. в „парична гаранция“ , отменена с прокурорско постановление от 07.03.2014 г., т. е. това, че вследствие на двете най-тежки мерки за неотклонение в продължителен период от време са били засегнати все основни конституционни права на ищеца – на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ), на свободен избор на местожителство и на придвижване (чл. 35 КРБ), на труд (чл. 48 КРБ); тежестта на повдигнатите обвинения – все за тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления, за първите две от които законът предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години, а за третото – лишаване от свобода от 6 месеца до 6 години; продължителността на наказателното производство – 5 години, 1 месец и 19 дни, преценена от съда като нарушила и правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; извършените спрямо него процесуални действия, включително това, че наказателното производство достига до съдебната си фаза, макар и само за да осъществи основанието по чл. 369, ал. 4 (отм.) НПК, възрастта на ищеца – 29- годишен към привличането му като обвиняем; чистото му съдебно минало; ефектът на незаконното наказателно обвинение върху здравето на ищеца, изпитвал в периода на незаконното наказателно обвинение стрес от опасността от несправедливо осъждане в престъпления, които не е извършил и значителни притеснения от медийното отразяване на обвинението, макар и само с инициалите от неговите имена, разпознати от неговото близко обкръжени.
Като обстоятелства, предполагащи по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е третирал: 1) максималния период на задържането на ищеца от органите на МВР и прокуратурата в следствения арест; 2) тежестта и продължителността на взетите мерки за неотклонение: „задържане под стража“ (най-тежката) – в тримесечен период и „домашен арест“ (следващата я по тежест) – за период 1 година, 3 месеца и 19 дни; 3) нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; 4) сравнително младежката му възраст, в която е търпял ограничения на основните си конституционни права.
Като обстоятелства, предполагащи по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е третирал: 1) липсата на доказателства здравословното състояние на ищеца да е било значително влошено и 2) пълното му физическо и психическо възстановяване.
При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата 10 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 8 500 лв.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с тълкувателните решения, на които касатора Прокуратурата на Република България се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.
Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва между обжалваното решение и решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали.
Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на С. А., ищец по иска, остават сторените разноски в производството пред Върховния касационен съд.
При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 149/ 26.09.2019 г. по гр.д. № 309/ 2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |