7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 273 София, 17.06. 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова Гълъбина Генчева като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 695/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 20211461/30.09.2019 г. по гр. д. № 74307/2019 г. Софийският районен съд е признал за установено по отношение на З. М. Ш., че С. Б. К. е изключителен собственик на 99% ид. ч. от дворно място в [населено място], [улица] площ 617 кв. м. с построената в него сграда от етаж, тавански етаж и сутерен, и е отхвърлил иска, предявен срещу З. М. Ш., за установяване, че С. Б. К. е изключителен собственик на 99% ид. ч. от апартамент № 42, блок 024, вх. В, ет. 2,[жк], [населено място]. С решение № 266439/05.11.2021 г. по в. гр. д. № 13443/2020 г. Софийският градски съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която С. Б. К. е призната за собственик на 99% ид. ч. от имота в [населено място] и вместо това е отхвърлил иска; първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът за признаване на С. Б. К. за собственик на 99% ид. ч. от апартамента в [населено място],[жк], е отхвърлен. Касационна жалба срещу въззивното решение е подала ищцата, която се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. От ответника по касация З. М. Ш. е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, бракът между които е сключен на 09.08.1985 г. и е прекратен с развод по взаимно съгласие с решение № 549236/29.11.2018 г. по гр. д. № 54849/2018 г. на Софийския районен съд, влязло в сила на 29.11.2018 г. С решението за прекратяване на брака е утвърдено постигнатото между страните споразумение по чл. 51 СК, според което придобитите по време на брака недвижими имоти ще останат в обикновена съсобственост след прекратяване на брака. Възражението на ответника, че последващ процес за установяване на трансформация на лично имущество е недопустим, въззивният съд е приел за неоснователно, предвид разрешението, дадено с ТР № 3/29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС, според което след като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал. 1 СК от 2009 г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК от 2009 г. По тези съображения съдът приел предявения иск за допустим. При разглеждане на спора по същество въззивният съд е посочил преди всичко, позовавайки се на разрешенията, дадени с т. 4 на ТР 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че при законов режим на общност в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, може да се установява пълна или частична трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК /чл. 21, ал. 1 и 2 СК, отм./. Съдът е посочил, че при предявен иск по чл. 23, ал. 2 СК основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени при придобиване на правото на собственост. В тази насока съдът екредитирал представения по делото договор от 16.10.1994 г. за дарение на 60 000 лева на ищцата от нейната леля Н. Б. Х. като неоспорен от насрещната страна в преклузивния срок за това. Посочил е, че договорът представлява частен диспозитивен документ, който не се ползва с обвързваща съда /материална/ доказателствена сила, а притежава само формална доказателствена сила, като в случая се ползва и с достоверна дата по отношение на ответника от деня, в който е представен в открито съдебно заседание. Приел е обаче, че ищцата не е доказала, че именно тези средства, предмет на договора за дарение, са вложени за закупуването на имота в [населено място], придобит чрез договор, сключен с н. а. № .../17.10.1994 г., за сумата 41 453 лева, получена от продавача напълно и в брой преди подписването на договора. В тази насока съдът е обърнал внимание на факта, че договорът е представен едва в първото по делото заседание, а не с исковата молба; че в периода около закупуването на имота и двете страни са разполагали с парични средства - ищцата е получила като дарение сумата 60 000 лева, получавала е доходи от наем на апартамент, а ответникът при завръщането си в България през 1992 г. от Италия, където е работил, е внесъл сумата 7 500 000 италиански лири, равняващи се на 135 750 лева, както и автомобил марка „Фиат уно“, два телевизора и резачка, видно от представена по делото митническа декларация. Съдът е обсъдил и показанията на свидетелите и е посочил, че според св. Кр. Б. ищцата, майка ѝ и леля ѝ са получавали наем от наследствен етаж от къща на [улица]до Докторската градина, като с парите от наема била закупена къщата в [населено място]; св. Д. М. знае от ищцата, че къщата е закупена със средства от майка ѝ, баща ѝ и леля ѝ, които са получавали наеми; според св. Г. страните договорили цена на имота 1 000 000 лева, но няма спомен как е платена сумата. По делото са разпитани и св. Д. Ш. /брат на ответника/ и Б. П., които, както и св. Кр. Б. и Д. М. са установили обстоятелства относно състоянието на къщата при закупуването ѝ и извършването на ремонтни дейности впоследствие. Анализирайки показанията на свидетелите, въззивният съд приел, че те са общи, неопределени, без достатъчно конкретни сведения относно дарените средства и влагането им за придобиване на имота, поради което от тях не може да се направи категоричен извод дали ищцата е изразходвала дарените пари за плащане на цената на имота. По тези съображения съдът отменил частично първоинстанционното решение и отхвърлил иска за частична трансформация на лично имущество при придобиването на имота в [населено място]. По отношение на имота в [населено място],[жк], е установено, че бащата на ищцата е притежавал апартамент в [населено място], ж. к. „М. ІІІ“, който бил продаден с н. а. № ........./04.10.2004 г. от ищцата, действаща като негов пълномощник, за сумата 31 000 евро, от които 9 700 евро пълномощницата е получила преди подписването на нотариалния акт, а остатъкът от 21 300 евро ще бъде изплатен чрез кредит, отпуснат на купувачите от “Българска пощенска банка“ АД. Апартаментът в[жк]е закупен на следващия ден с н. а. № ........./05.10.2004 г. за сумата 19 642 лева, получена напълно и в брой от продавачите в деня на извършването на нотариалния акт. Съобразно с тези данни въззивният съд е приел за доказан произходът на средствата, с които ищцата твърди, че е извършена трансформацията, а именно сумата 9 700 евро, получена като част от продажната цена на имота на баща ѝ, която се равнява на сумата 19 642 лева, която съпрузите са престирали за покупката на процесния имот. За недоказано обаче съдът е приел, че дарственото намерение на дарителя е било да надари само нея, а не семейството. Като се позовал на показанията на св. К.-К. съдът е приел за установено, че имотът е бил закупен за родителите на ищцата, което не установява дарствено намерение, а по-скоро става въпрос за персонална симулация, за която обаче не са ангажирани достатъчно доказателства. При това положение съдът заключил, че ищцата е доказала произхода и размера на средствата, с които е закупен имотът, както и размера на придобитото чрез тях имущество, но не е доказала дарственото намерение, поради което трансформация за имота не е доказана. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът за частична трансформация на лично имущество при придобиването на апартамента е отхвърлен. В касационната жалба ищцата поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, като съдът неправилно е преценил събраните по делото доказателства, довело до необосновани изводи и нарушение на материалния закон. Иска обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове - уважени. Позовава се на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Относно допустимостта на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се основава на това, че в решението Софийският градски съд погрешно е направил заключение относно обстоятелствата, свързани с придобиването на процесните недвижими имоти и е направил констатации, които са напълно противоположни на фактическата обстановка. Сочи, че дарението на парични средства за закупуването на имота в [населено място] е доказано от неоспорения от ответника договор и от показанията на тримата свидетели на ищцата, които установяват и произхода на средствата от наем на друг недвижим имот, но били пропуснати или по-скоро възприети погрешно от въззивния съд, който е направил погрешни и необосновани изводи; оспорва заключението на съда, че ответникът също е разполагал с парични средства за закупуване на имота, тъй като средствата, които е внесъл, касаят две години преди закупуването, а освен това е вероятно декларираната сума /декларирането е едностранен акт, без обвързваща доказателствена сила за трети страни/ да е и на неговия брат - св. Ш., с когото заедно се завърнали в страната; през двете години до закупуването на имота сумата вече не е била актуална при положение, че ответникът не е работил, а е имал и разходи; направените подобрения в имота са обект на други правоотношения и нямат значение за собствеността, като в тази връзка приобщаването на представена от ответника оценка на имота и съобразяването ѝ от съда е грубо процесуално нарушение, водещо до неправилен съдебен акт; обобщава, че е налице пълно и главно доказване на иска по отношение на имота в [населено място], изцяло съответстващо на константната практика на ВКС за уважаването на иск по чл. 23 СК, след като са доказани фактите по придобивната стойност на имота, размера на вложените средства от личен произход и влагането им в придобиването на имуществото. По отношение на апартамента в [населено място],[жк], сочи, че е придобит един ден след като ищцата, в качеството си на пълномощник на своя баща, е продала негов недвижим имот за много по-голяма сума пари, отколкото за закупуването на процесния имот, като продажната цена е договорена и получена от нея, а на другия ден с част от тези пари ищцата е заплатила процесния имот, включително и е покрила разходите по сделката; очевиден е фактът, че сделките са свързани и обвързани една с друга, сключени една след друга, за да бъдат използвани парите от едната за заплащане по другата; пълномощното е било за ищцата с правомощия да разполага както намери за добре със средствата от продажбата; и тримата свидетели потвърждават своите преки и косвени впечатления от придобиването на жилището, а именно, че същото е придобито със средствата от продажбата на имота, собственост на бащата, предоставени на ищцата, и ответникът няма никаква съпричастност към придобиването; ищцата се е разпоредила със сумата като със своя по силата на пълномощното и е закупила за себе си имота, като нейните родители и леля ѝ са го ползвали, за да бъдат по-близо като разстояние от нея и семейството ѝ; въззивният съд признава, че средствата за придобиването са доказани, обаче категорично неправилни остават изводите му, че ищцата не е доказала дарственото намерение на баща си; дарственото намерение спрямо нея може да бъде обосновано предположено от клаузите на пълномощното, а дарствено намерение спрямо ответника не съществува и няма как да бъде доказвано като отрицателен факт. В заключение в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, противоречи на установената съдебна практика на българските съдилища, мотивите му са изградени на неточно и погрешно възприемане на фактите и обстоятелствата, направени са изцяло грешни изводи и върху тези изводи е постановено неправилно решение; за обжалваното решение следват въпросите доколко е обвързан съдът при/с: - постановяване на решението със събраните доказателства по делото; - техният обективен и подробен анализ; - обективно-обоснованата преценка на съда при произнасянето на решението; - доколко правилността на едно съдебно решение е норма и неизменен принцип на българското право, гарантиран от Основния закон в Република България и дълбоко демократичните традиции и разбирания за справедливост в нашето общество. При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Жалбоподателката не е изпълнила първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос - такъв, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства; касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Тези разяснения не са съобразени при изготвяне на изложението, тъй като поставените въпроси касаят правилността на въззивното решение, която не е предмет на фазата по селектиране на касационните жалби. В изложението почти изцяло се повтарят оплакванията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при обсъждането на доказателствата по делото и формирането на фактическите и правни изводи, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване. Същевременно в посочения тълкувателен акт е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Освен това - макар да твърди, че обжалваното решение противоречи на установената съдебна практика, жалбоподателката не е посочила, нито е представила задължителна практика на Върховния касационен съд и/или на Върховния съд, обективирана в тълкувателни решения и постановления, или практика на Върховния касационен съд като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само е посочено, но не е мотивирано съгласно указанията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са съвместими и с основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които съдът следи и служебно, тъй като не се установява обжалваното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 700 лева по договор за правна защита, съдействие и упълномощаване от 14.02.2022 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 266439/05.11.2021 г. по в. гр. д. № 13443/2020 г. на Софийския градски съд. ОСЪЖДА С. Б. К. да заплати на З. М. Ш. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 700 /седемстотин лв./лева. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: