Ключови фрази


12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 257



гр.София, 05.04.2022 г.



В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А



Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 3765 по описа за 2021 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ромеда Билд“ ЕООД против въззивно решение № 260076 от 02.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 121 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260083 от 06.11.2020 г., постановено по гр. дело № 555/2017 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Ромеда Билд“ ЕООД срещу Националната агенция по приходите и Върховния административен съд искове с правно основание чл. 4, §3 от Договора за ЕС и чл. 86 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят 196 727, 24 лв. обезщетение за имуществени вреди и 82 513,56 лв. законна лихва върху главницата. Претендираните вреди според дружеството произтичат от нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неприлагане на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, практиката на Съда на Европейските общности и неотправяне на преюдициално запитване от страна на Върховния административен съд.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:
1. Относно задължението на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните.
2. При кои предпоставки държавата отговаря за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз?
3. Може ли съдът, сезиран с иск за присъждане на обезщетение за извършено нарушение на правото на ЕС, да прави различни фактически констатации от тези на влязлото в сила решение, от което се твърди да са произлезли вредите?
4. Какви са критериите за определяне на конкретни действия на едно лице като инвентаризация, по смисъла на § 1, т. 10 от ДР на Закона за счетоводството /отм./ и за това кога е налице извършена инвентаризация, по смисъла на посочената разпоредба?
5. При какви условия може да се счита, че една стока е продадена по стойност, която е по-ниска от стойността на придобиването й? Изисква ли се, за да бъде прието, че една стока е продадена на цена по-ниска от стойността на придобиването й, да е съставен протокол за обезценяването й?
6. В кои случаи съдът е длъжен да отправи преюдициално запитване? Кога следва да се счита, че съдът е нарушил задължението си да отправи преюдициално запитване?
7. Относно приложението на чл. 184 и чл. 185 от Директива 2006/112/ЕО.
С касационната жалба и приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване ищецът е отправил и искане на основание настоящият съдебен състав на ВКС да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейските общности със следните въпроси:
1. Допустимо ли е да бъде коригирано признатото право на данъчен кредит за определени стоки, съгласно чл. 184 и чл. 185 от Директива 2006/112/ЕО в хипотеза, в която данъчните власти отричат данъчнозадълженото лице да се е разпоредило със същите стоки поради недоказване ползването на стоките от получателите, въпреки че данъчните власти не твърдят и не доказват данъчнозадълженото лице да е участвало в измама или че същото е знаело или е трябвало да знае, че съответната сделка е част от такава измама? Допустимо ли е да се приеме, че само част от стоките, предмет на доставка, са действително доставени поради обстоятелството, че стойността на доставката не съответства на стойността на придобиването на предмета й?
2. Допускат ли чл. 184 и чл. 185 § 1 от Директива 2006/112/ЕО установяването на липси, тоест на промяна във факторите, използвани за определяне на сумата за приспадане, да се извършва без физическото изследване дали стоките не се намират у данъчнозадълженото лице посредством инвентаризация по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Закона за счетоводството?
3. На какви критерии следва да отговаря установяването на липсата, тоест на промяната във факторите, използвани за определяне на сумата за приспадане съгласно чл. 184 и чл. 185 § 1 от Директива 2006/112/ЕО?
Националната агенция по приходите и Върховният административен съд застъпват становището, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорват касационната жалба и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, ІII-то гражданско отделение, намира следното:
„Ромеда Билд“ ЕООД е изложило в исковата молба обстоятелствата, въз основа на които е влязъл в сила ревизионен акт за корекция на получения данъчен кредит по ДДС, в резултат на който дружеството е следвало да заплати 196 727, 24 лв. главница, 15 247,44 лв. лихви и 3 966,55 лв. разноски по делото по обжалване на ревизионния акт пред Върховния административен съд. Според дружеството в хода на ревизионното и съдебното производство са нарушени нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168, чл. 178, чл. 184 и чл. 185 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност и практиката на СЕС по тяхното приложение. При наличие на предвидените в тях предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит право на приспадане може да бъде отказано или корекция да бъде извършена само ако са налице обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която основава правото си на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС. В случая измама или злоупотреба не са установени от данъчните власти. Тези власти се позовават не на проблеми у преките доставчици на дружеството, доколкото не оспорват, че то е разполагало с процесните стоки, а у дружествата, на които е продало стоките, възлагайки в отговорност на дружеството да провери кадровата, техническата и материалната им обезпеченост и тълкувайки в негова вреда обстоятелствата, че част от съставените от преките доставчици документи не били коректно издадени и не съдържали всички законови реквизити, както и че пропуснали да представят поисканите им документи. Така данъчните власти неправилно по същество са приложили практиката си по чл. 65, ал. 1, т. 4 от отменения ДДС спрямо доставки, извършени при действието на правото на ЕС, според която в тези случаи е налице хипотеза на "липса на реалност на доставките". Липсата на стоки по смисъла на чл. 79, ал. 3 от ЗДДС се установява посредством инвентаризация, каквато, според събраните в административното производство доказателства, не е надлежно извършена. Дори и да се приеме, че липси могат да бъдат установявани и без инвентаризация, данъчната администрация не ги е доказала. Нито в административното, нито в съдебното производство е изследван въпросът за размера на ползвания данъчен кредит за "липсващите" стоки. Такъв е начислен по отчетната им стойност, без да е спазена формулата по чл. 79, ал. 6 от ЗДДС относно дълготрайни материални активи. Върховният административен съд не се е съобразил с основните принципи на правото на ЕС, като е игнорирал, че при доказателствена тежест за данъчните власти, те не са установили по несъмнен начин наличието на обективни данни за измама и/или злоупотреба. Върховният административен съд неправилно е приел, че липси могат да се установяват не само с инвентаризация, но и с проверка, както и че дружеството е извършило доставка единствено на стоки на стойност 100 000 лв., а не на всички стоки по описите към трите процесни фактури, без да уточни кои са тези стоки и защо се приема, че са налице доставки на стоки единствено на стойност 100 000 лв. Този съд е бил длъжен да установи приложимите към казуса материалноправни разпоредби както на националното право, така и на правото на ЕС и при съмнение относно правилното приложение на изведените от практиката на СЕС принципи, да отправи преюдициално запитване. В обобщение дружеството е окачествило действията и бездействията на ответниците НАП и ВАС като особено съществени нарушения на правото на ЕС, поради което е поискало да бъдат осъдени да заплатят обезщетение за имуществените вреди, състоящи се в платената по влязлата в сила част от ревизионния акт, законните лихви и разноските по съдебните производства.
В отговора на исковата молба Националната агенция по приходите е оспорила исковете, посочвайки, че в случая не е отказан данъчен кредит, а са налице основания за корекция на ползвания данъчен кредит сред предвидените и в чл. 184-192 от Директива 2006/112/ЕО при промяна във факторите, използвани за определяне на сумата за приспадане, включващи и липса на материали, каквато в случая е установена на база разликата между счетоводните данни за изписани материали на стойност 1 083 636,19 лв. и стойността на продадените материали по фактурите от 100 000 лв. Въпросът за извършена инвентаризация е без значение, защото не са установени на място и не се твърдят разлики в количествата материали към 15.06.2012 г. и счетоводните записвания към същата дата. Ревизиращите органи и дружеството не спорят, че материали на стойност 1 083 636, 19 лв. не са налични, като дружеството твърди, че те са продадени, а ревизиращите органи твърдят, че ги няма и че не са продадени с представените по делото 3 броя фактури. Следователно спорният въпрос е не какво е останало в наличност, а какво е продадено.
Върховният административен съд също е оспорил предявения иск. Застъпил е становището, че отговорността за вреди според практиката на СЕС, може да бъде ангажирана само в изключителни случаи, когато съдът е нарушил по очевиден начин приложимото право, а в случая решението по адм. д. № 12072/2014 г. на ВАС представлява влязъл в сила окончателен съдебен акт, преценката на чиято законосъобразност в настоящото производство е изключена. Този акт е постановен в съответствие с даденото в практиката на СЕС тълкуване на разпоредбите на чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112.
Пазарджишкият окръжен съд е отхвърлил предявения иск, а Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Фактическата обстановка по делото е, че с ревизионен акт №131300618 от 16.04.2013 г. на ТД на НАП-Пловдив е установена липса на материали с ДДС в размер на приспаднатия данъчен кредит от 216 727,24 лв., поради което на основание чл.79, ал.3 от ЗДДС на дружеството е начислен данък в такъв размер. Пловдивският административен съд е отменил ревизионния акт с решение №1841 от 6.8.2014 г. по адм.д. № 2298/2013 г. Върховният административен съд обаче е постановил решение № 10960 от 21.10.2015 г. по административно дело № 12072/2014 г., с което е отменил решението на Пловдивския административен съд в частта, с която за месец юни 2012 г. е начислен ДДС в размер 196 727,24 лв. и 15 247,44 лв. лихви и е отхвърлил жалбата на дружеството в тези части. Този съд се е позовал на ревизионния доклад, според който счетоводната наличност по сметка 302 към 15.06.2012 г. е 518 411,92 лв., към 31.05.2012 г. е била 1 600 361,07 лв., за периода 1-15.6.2012 г. са изписани материали на стойност 1 083 636 лв. срещу отчетен приход от продажби от 100 000 лв. по три фактури. Прието е, че по фактурите са отписани материали, превишаващи стойността по доставки по трите фактури поради липса на транспортни документи и данни за предаване, затова е начислен ДДС от 20 % върху стойността на липсващите стоки от 1 083 636,19 лв. в размер на 216 727,24 лв. Съдът е счел за неправилно, че в ревизионния акт не са взети предвид трите фактури, за които е начислен ДДС в размер на 20 000 лв. и за които са представени двустранно подписани приемо-предавателни протоколи за стоки на стойност 100 000 лв. Доставка на стоки над тези стойности няма, затова е правилно начислен ДДС в размер на 196 727,24 лв. върху стойността на липсващите стоки от 983 636,19 лв.
Пазарджишкият окръжен съд е счел, че не е налице съществено нарушение на правото на ЕС, тъй като решението на ВАС е постановено в унисон с практиката на СЕС, която приема, че наличието на реално осъществена доставка, преценено на базата на обективни критерии, представлява основание да се откаже или признае право на приспадане на ДДС. В случая не е било установено несъмнено, че е налице реално осъществена доставка. ВАС не е имал задължение да отправи преюдициално запитване, тъй като отговорът на въпроса дали има реално извършена доставка произтича по очевиден начин от съдебната практика/решение по дела С-152/02, съединени дела С-439/04 и С-440/04 и С 587/10/.
Пловдивският апелативен съд е посочил в мотивите си, че разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. уреждат правилата за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит, а нормите на чл. 184 и чл. 185 се отнасят до корекциите на приспадането. Тези две разпоредби са транспонирани в българското законодателство посредством чл. 78-чл. 80 от ЗДДС. Корекция на приспаднатата сума на платения ДДС се прилага само ако първо е било извършено приспадане на ДДС по реално осъществена облагаема доставка въз основа на придобито от данъчнозадълженото лице право да приспадне ДДС, като неправомерното начисляване на данъка не е основание за корекция. Използването или намерението за използване на стоките и услугите за икономическата дейност на данъчнозадълженото лице определя обхвата на първоначалното приспадане, както и обхвата на евентуалните корекции, обусловени от настъпили след изготвяне на справка-декларацията по ДДС промени във факторите, използвани за определяне на сумата на съответното приспадане. Тези фактори са свързани с последващо отпадане на възможността получените стоки да продължат да бъдат предмет на облагаеми с ДДС доставки. Те са примерно посочени в чл. 185 § 1 от Директивата, като в § 2, ал. 1 са предвидени случаите на изключения, при които чрез дерогация от § 1 не следва да се прави корекция на първоначално определената сума за приспадане - при сделки, по които не е извършено никакво плащане или е извършено частично плащане, при унищожаване, погиване или кражба на вещ, надлежно доказани или потвърдени, и при стоки, запазени за целите на даването на подаръци с малка стойност или даването на мостри. При сделки, по които не е извършено никакво плащане или е извършено частично плащане, или в случай на кражба, § 2, ал. 2 дава възможност на държавите-членки все пак да изискват извършването на корекция, като чл. 186 им предоставя правото да определят подробните правила, съответстващи на преследваната с Директивата цел. В тази връзка разпоредбите на чл. 79, чл. 79а и чл. 79б от ЗДДС посочват изрично хипотезите на корекции на ползван данъчен кредит, сред които е и тази на установени липси, а нормите на чл. 80, ал. 1 и, ал. 2 от ЗДДС регламентират случаите, в които корекции не се извършват, включващи и такива на липси, настъпили вследствие обстоятелства, които стоят извън волевата човешка дейност и към които данъчнозадълженото лице не е причастно. Доколкото Директивата не борави изрично с термина "липса", следва да се има предвид, че, според решение от 04.10.2012 г. по дело С-550/11, държавите-членки могат да изберат законодателна техника, която им изглежда най-подходяща, като използват различни от употребените в Директивата формулировки, и, доколкото кражбата води до "липса" на съответните стоки, която прави невъзможно използването им за целите на облагаеми сделки, националното данъчно законодателство и прилагането му от компетентния административен орган трябва да се считат за съставляващи надлежно прилагане на чл. 185, § 2, ал. 2 от Директивата. В настоящия случай е извършена корекция на ползвания от ищеца "Ромеда Билд" ЕООД данъчен кредит за придобитите от него в периода 2007-2010 г. процесни стоки - строителни материали, а не му е отказано правото на такъв, поради което доводите на жалбоподателя-ищец за нарушение на нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. поради неустановеност на данъчна измама или злоупотреба с ДДС са неоснователни, тъй като реалността на доставките, по които той е получил процесните стоки, не е спорна, а зачетена от органите по приходите и на база именно тяхната наличност по опис към 31.03.2012 г. е извършена корекцията. Реалността на доставките, извършени от ищеца по издадените от него три фактури с приемо-предавателни протоколи и описи към тях, не е предмет на преценка в настоящото производство, тъй като относно тях с окончателното решение на ВАС ревизионният акт в частта му относно начисления за тях данък е отменен и в тази част не са налице вредоносни действия на ответниците. Предмет на иска и правния спор са произтичащи единствено от неотменената част на ревизионния акт и потвърждаващата я част от съдебното решение на ВАС вреди. Във връзка с това органите по приходите са приели, че за периода 01-15.06.2012 г. са отписани счетоводно стоки на стойност 1 083 636, 19 лв., а са представени три фактури за продажба на стоки на стойност 100 000 лв., реални доставки по които не са осъществени. За разликата от 983 636, 19 лв. няма представени фактури и изписаните стоки не са налични в обекта на ищеца, поради което за тях е налице липса, каквато е основание сред предвидените в чл. 79, ал. 3 /в приложимата редакция ДВ, бр. 113 от 2007 г. / от ЗДДС за корекцията. Съгласно чл. 185 § 2, ал. 2 от Директивата регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на липси или при бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им, за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит. Върховният административен съд от своя страна е приел, че основание за счетоводното изписване на материалите на стойност 1 083 636, 19 лв. е налице само за такива на стойност 100 000 лв. по трите фактури с двустранно подписани приемо-предавателни протоколи към тях, а за останалите материали на стойност 983 636, 19 лв. описите към фактурите, в които същите фигурират, не са основание за отписването им и тъй като те фактически липсват в склада. Правилно за тях е извършена корекция на ДДС чрез начисляване на такъв данък върху стойността им. По този начин е прието по отношение на материалите на стойност 983 636, 19 лв., че не са налице фактурирани продажби, при което въпросът за реалността на доставки за тях не стои. Следователно доводите на ищеца, поддържани и във въззивното производство относно нарушения при разпределянето на доказателствената тежест за установяване на злоупотреба или данъчна измама при липса на реална доставка, както и искането за отправяне на преюдициално запитване в тази връзка, са неоснователни, тъй като касаят неотносими към предмета на спора обстоятелства. Оспореният в административното производство протокол на органите по приходите от 15.06.2012 г. удостоверява фактическата наличност на материали към тази дата в единствено посоченият от ищцовото дружество негов обект, съобразно показанията на разпитаните като свидетели съставители на протокола и участници в проверката. Фактическите наличности са били съпоставяни със счетоводните по опис от 31.03.2012 г. за стоки на стойност 1 615 685, 45 лв. и е установено, че по-голямата част от тях не са намерени в обекта. Представени са справки за наличностите към 31.05.2012 г. на стойност 1 600 361, 07 лв. и към датата на проверката на стойност 518 411, 92 лв. Представени са и оборотни сметки по ведомости, съгласно които за периода 01-15.06.2012 г. са изписани материали на стойност 1 083 636, 19 лв., срещу които е отчетен приход от продажби по три фактури от общо 100 000 лв. За продажба на материали за разликата от 983636,19 лв. не са били представени фактури и същите не са налични при ищеца. Съществуването на тези липси не е опровергано от събраните по делото доказателства. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че размерът на корекцията е неправилно определен. Разпоредбата на чл. 79, ал. 6 /в приложимата към момента на възникване на задължението за корекция редакция/ от ЗДДС касае стоки, които са дълготрайни материални активи, а процесните съставляват краткотрайни материални активи. При това положение и по общото правило на чл. 79, ал. 3 от ЗДДС дължимият при корекцията данък е в размер на приспаднатия данъчен кредит, а в случая от приетите в административното производство заключения на счетоводните експертизи е установено за процесните стоки ищецът да е ползвал пълен данъчен кредит при придобиването им в размер на дължимия за тях върху стойността при покупката им по счетоводни данни ДДС. При тези обстоятелства формираният от органите по приходите и от ВАС правен извод за липса на стоки на стойност 983 636, 19 лв., съставляваща основание за корекция и начисляване на ДДС в размер на 196727, 24 лв., е резултат от правилна преценка на събрания доказателствен материал и установените посредством него факти, които правилно са подведени под приложимата хипотеза на чл. 79, ал. 3 /в редакцията към датата на установяване на липсата/ от ЗДДС. Тази норма съответства на преследваната с разпоредбите на чл. 184, чл. 185 и чл. 186 от Директива 2006/112 цел за осигуряване неутралитета на ДДС чрез увеличаване точността на приспаданията посредством корекция по начин, по който осъществените на предходния етап операции да продължат да предоставят право на приспадане само доколкото служат за получаването на обложени с такъв данък доставки, тъй като липсващите стоки не могат да бъдат предмет на последващи такива и правото на приспадане на дължимия за тях ДДС е отпаднало.
С оглед на изложените от въззивния съд мотиви настоящата инстанция приема, че разрешението по първия въпрос на касатора не противоречи на практиката на ВКС. Правилно е определен предметът на спора, който касае обезщетение за вреди от допуснати от държавните органи съществени нарушения на правото на ЕС, а не правилността на фактическите констатации в решението на ВАС, включително относно реалността на доставките. Твърдяното от ищеца съществено оплакване, което не е било обсъдено/I-2.9/ е защо се приема за правилен извода на ВАС, че е извършена доставка на стоки на стойност 100 000 лв., кои са тези стоки и как са определени от съда. Това оплакване също касае фактическите констатации на ВАС и не е относимо към предмета на настоящия спор. Същият характер имат оплакванията за необсъждане на доказателства, съдържащи се в раздел II.2.10, тъй като отново целят опровергаване на фактически изводи на решението на ВАС и не са свързани с предмета на настоящия спор. Под формата на тези оплаквания ищецът всъщност е поискал преразглеждане на спора, разрешен от ВАС, което не е предмет на предявения иск.
Макар вторият въпрос на касатора да съдържа обемно и теоретично изложение за предпоставките, при които държавата отговаря за вреди от допуснати нарушения на правото на ЕС, липсва конкретно и точно формулиране какъв точно е допуснатият пропуск на въззивния съд по този въпрос. Този съд е приел, че при постановяване на решението си ВАС не е нарушил приложимите разпоредби на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. и това е напълно достатъчно, за да бъде отхвърлен предявеният иск. Затова не е било необходимо да се обсъжда дали правната норма е предназначена да предоставя права на индивидите, дали нарушението е очевидно и достатъчно сериозно, дали има пряка причинна връзка между възложеното на държавата задължение и понесената от увредената страна загуба или вреда. Следователно обжалваното решение не противоречи на практиката на СЕС, съдържаща се в решения от 30.09.2003 г. по дело С-224/01, от 13.06.2006 г. по дело С-173/03, от 28.07.2016 г. по дело С-168/15, от 09.09.2015 г. по дело С-160/14. поради което по този въпрос също не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Касаторът твърди, че разрешението на четвъртия въпрос противоречи на решение № 17 от 5.03.2021 г. по гр. д. № 1457/2020 г. на IV ГО на ВКС, в което е прието, че отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС може да произтича както от погрешно тълкуване на правото от страна на националния съд, така и от погрешната оценка на фактите и доказателствата. Погрешната оценка на фактите и доказателствата обаче трябва да е свързана с нарушението на правото на ЕС, на което се основава претенцията за обезщетение за вреди. Съдът трябва да е стигнал до неправилната фактическа преценка заради погрешното тълкуване на правото на ЕС. Противното разбиране би означавало, че се заобикаля силата на пресъдено нещо на националното съдебно решение и под предлог, че е допуснато нарушение на правото на ЕС заинтересуваната страна би се домогнала до преразглеждане на спора. Дори обаче да се приеме, че в случая може да се преценяват и преразглеждат не само правните, но и фактическите изводи на ВАС, в тежест на касатора е да установи, че тези изводи са погрешни, което той не е сторил.
Петият и шестият въпрос се отнасят до доказателствената стойност на документите, въз основа на които ВАС е достигнал до своите изводи. Както се посочи в отговора на предишния въпрос, фактическото основание на предявения иск не позволява в случая преразглеждане на фактическите изводи на ВАС, поради което тези въпроси са неотносими към спора. Даже да се приеме обратното, българското процесуално право не въвежда формални изисквания към доказателствените средства, с изключение на ограниченията за допускане на свидетелски показания в гражданския процес.
От решаващо значение за изхода на спора е дали при постановяване на окончателното си решение ВАС е допуснал нарушение на правото на ЕС. В този смисъл, макар и най-общо формулиран, е последният въпрос на касатора. В тази връзка следва да се посочи, че цитираната в искова молба практика на ЕС не е относима към спора, тъй като касае правото да се получи данъчен кредит по ДДС. Тази практика може да се обобщи като изискване към данъчната администрация да не създава излишни и необосновани пречки за упражняване на това право. Разрешеният от ВАС случай касае различна хипотеза-последваща корекция при вече получен данъчен кредит, при който са приложими разпоредбите на чл. 184 и чл. 185 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 79 ЗДДС. За сходен случай е постановено решение на СЕС от 04.10.2012 г. по дело С-550/11. По време на извършена през 2010 г. ревизия са установени липси на стоки, които търговецът е обяснил с кражба. Данъчният орган е счел, че съгласно чл.79, ал.3 от ЗДДС търговецът дължи ДДС в размер на приспаднатия кредит, като корекцията не е изключена и при кражба на стоки. Съдът на ЕС е приел, че при сделки, по които не е извършено никакво плащане или е извършено частично плащане, или в случай на кражба, чл. 185, § 2, ал. 2 от Директивата дава възможност на държавите-членки все пак да изискват извършването на корекция. Нормата на чл. 186 от Директивата им предоставя правото да определят подробните правила, съответстващи на преследваната с Директивата цел. В тази връзка разпоредбите на чл. 79, чл. 79а и чл. 79б от ЗДДС посочват изрично хипотезите на корекции на ползван данъчен кредит, сред които е и тази на установени липси, а нормите на чл. 80, ал. 1 и, ал. 2 от ЗДДС регламентират случаите, в които корекции не се извършват, включващи и такива на липси, настъпили вследствие обстоятелства, които стоят извън волевата човешка дейност и към които данъчнозадълженото лице не е причастно. Доколкото Директивата не борави изрично с термина "липса", следва да се има предвид, че, държавите-членки могат да изберат законодателна техника, която им изглежда най-подходяща, като използват различни от употребените в Директивата формулировки, и, доколкото кражбата води до "липса" на съответните стоки, която прави невъзможно използването им за целите на облагаеми сделки, националното данъчно законодателство и прилагането му от компетентния административен орган трябва да се считат за съставляващи надлежно прилагане на чл. 185, § 2, ал. 2 от Директивата/ параграф 35 от мотивите на решението на СЕС/. Следователно извършването на корекция при липса на стоки, която прави невъзможно използването на тези стоки за целите на облагаеми сделки, не противоречи на приложимото право на ЕС. Ето защо Върховният административен съд не е имал задължение да отправя преюдициално запитване, поради което по шестия въпрос на касатора също не може да се допусне касационно обжалване. Тъй като отговорите на поставените от касатора въпроси произтичат ясно и недвусмислено от решението на СЕС от 04.10.2012 г. по дело С-550/11, не е необходимо и съставът на ВКС да отправя поисканото от касатора преюдициално запитване.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на Върховния административен съд следва да бъдат присъдени сторените по настоящото дело съдебни разноски в размер на 350 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

О П Р Е Д Е Л И :


ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Ромеда Билд“ ЕООД за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260076 от 02.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 121 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА „Ромеда Билд“ ЕООД да заплати на Върховния административен съд сумата от 350/триста и петдесет/ лв. разноски по делото.

Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: