Р Е Ш Е Н И Е № 50018 Гр. София, 15.07.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 2116 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № 104 от 06.04.2022 г. по т.д. № 730/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 327/29.09.2021 г. по т.д. 1059/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД срещу А. Г. Н. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 100 000 лв., представляваща частично вземане от общо вземане в размер на 220 000 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 27.02.2007 г. в [населено място] от „Гиаб – 44“ ООД, ЕИК[ЕИК], и авалиран от ответника в полза на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението - 10.10.2019 г., до окончателно изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед № 111/16.01.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 16 246/2019 г. по описа на Районен съд - Варна, 35 състав, и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като противни на закона решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, основани на липсата на предявяване на процесния запис на заповед на издателя „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, което определяло вземането на ищеца като неизискуемо. Поддържа, че е използвал признат от закона ред за връчване на записа на заповед – чрез нотариална покана. Излага, че нотариусът в изпълнение на чл. 50 ЗННД е извършил връчване при спазване на разпоредбите на чл. 37 – чл. 58 ГПК и в частност е връчил книжата на търговското дружество по реда на чл. 50 ГПК, като негов служител е посетил регистрирания адрес на седалище и управление на търговеца и като не е открил на адреса лице, което да получи книжата, е залепил уведомление по чл. 50, ал. 4 ГПК, вр. чл. 47, ал. 1 ГПК. Сочи, че е извършен опит записът на заповед да бъде връчен и на адреса на вписания ликвидатор на ответното дружество, но връчване не е осъществено, като по данни на лице от адреса, ликвидаторът е починал. Не оспорва последния факт, но поддържа, че обстоятелството, че представляващият търговското дружество е починал, не е пречка на последното да бъдат връчвани книжа от нотариус. Обосновава тезата си с позоваване на разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК, която предвижда книжа да се връчват на всеки служител в офиса на търговеца, който се съгласи да ги приеме, а не само на законния представител, както и на липсата на препращане в чл. 50 ЗННД към чл. 29 ГПК и невъзможността нотариусът да инициира или сам да назначи особен представител на търговеца, комуто да връчи приетите за връчване книжа. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди всички доводи по сезиралата го въззивна жалба, както и в нарушение на процесуалния закон е основал решението си на факти, които не са включени като подлежащи на доказване в изготвения от първоинстанционния съд доклад на делото. Оспорва обжалваното решение като необосновано до степен, че да нарушава основни логически правила при формиране на правните изводи, като се позовава на приетото от въззивния съд редовно връчване по реда на чл. 50 ГПК на книжата по делото на „Гиаб – 44“ ЕООД - в ликвидация, трето лице помагач на страната на ответника, от една страна, и едновременното отричане на възможността на същия търговец да бъде връчена нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 50 ГПК при еднакви обстоятелства – починал вписан законен представител на дружеството. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът по чл. 415 ГПК, вр. чл. 422 ГПК да бъде уважен в пълния му предявен размер. Претендира присъждането на разноски по делото. Ответникът по касация, А. Г. Н., оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага, че падежът в процесния запис на заповед е определен по реда на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване. Изтъква, че записът на заповед с падеж на предявяване следва да бъде предявен на издателя като условие за определяне на падежа на задължението и настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Допълва, че с извършването на предявяването до знанието на издателя се довежда и на кого трябва да плати. Посочва, че ТЗ не предвижда изисквания относно начините, по които следва да бъде извършено предявяването, като последното може да бъде сторено по всякакъв начин и неформално, включително с получаването му като приложение на исковата молба от ответника. Оспорва процесният запис на заповед да е предявен надлежно на издателя, като сочи, че разпоредбата на чл. 514 ТЗ за пропуснатите срокове и в частност срокът, до който следва да се извърши предявяването, не следва да се тълкува разширително. Сочи, че е провел доказване за погасяването на правата на ищеца по процесния запис на заповед. Поддържа, че въззивният съд правилно и задълбочено е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до обоснования извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК процесният запис на заповед не е бил надлежно предявен и на последното основание правилно е отхвърлил предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. По тези доводи моли въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждането на разноски. Третото лице помагач на страната на ответника, „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, чрез назначения от съда особен представител оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт, включително на решаващите мотиви на въззивния съд, че записът на заповед с падеж на предявяване следва да бъде предявен на издателя като условие за определяне на падежа и настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Поддържа, че е съответен на закона и изводът на въззивния съд, че в хипотеза като процесната – починал представител на търговско дружество, не може да бъде осъществено надлежно предявяване на записа на заповед. По тези доводи моли решението да бъде оставено в сила. С определение № 50015 от 19.03.2024 г. по т. д. № 2116/2022 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Съответно на закона ли е връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 50 ГПК на търговско дружество, чийто вписан в ТР законен представител е починал към датата на връчването?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че от представения по делото като писмено доказателство процесен запис на заповед е видно, че на 27.02.2007 г. издателят „Гиаб - 44” ООД е поел неотменимо и безусловно задължението при представяне на записа на заповед на падежа да заплати на „Юробанк” АД сумата от 220 000 лева, с посочен падеж - на предявяване, и срок за предявяване за плащане - до 27.03.2017 г. Отчел е, че записът на заповед е подписан за издател от „Гиаб - 44“ ООД и авалиран от А. Г. Н.. Посочел е, че видно от нотариална покана, находяща се на л. 18 – 20 от делото, записът на заповед е предявен на авалиста А. Г. Н. на 19.11.2018 г., който лично е получил поканата. Счел е, че от приложената нотариална покана/л. 15 - 17 от делото/ се установява, че записът на заповед е предявен на издателя „Гиаб – 44“ ООД -в ликвидация, на 10.12.2018 г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като при връчване на нотариалната покана, след направена справка в НБД „Население“, нотариусът е отбелязал, че назначеният ликвидатор Ж. Н. И. е починал на 13.07.2017 г. Изтъкнал е, че от приетия по делото препис-извлечение от акт за смърт /л. 143/ се установява, че вписаният едноличен собственик на капитала на „Гиаб – 44“ ЕООД – Г. Н. П., е починал на 27.10.2015 г. Посочил е, че безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са следните обстоятелствата: процесният запис на заповед е издаден за обезпечение в полза на банката- ищец по каузално правоотношение – договор за банков кредит - продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ BL5234, сключен на 21.02.2007 г., между „Българска Пощенска Банка“ АД и „Гиаб-44“ ООД – кредитополучател, на основание чл. 7 от същия договор; предсрочната изискуемост на посочения кредит е настъпила на 21.09.2010 г.; с решение № 61 от 01.11.2007 г. по ф.д. № 10646/1991 г. на СГС е вписана промяна на наименованието от „Българска Пощенска Банка" АД на „Юробанк И Еф Джи България" АД, а с вписване № 20130111105228 в Търговския регистър при Агенция по вписванията към Министерство на правосъдието, е отразена промяна на наименованието от „Юробанк И Еф Джи България" АД на „Юробанк България" АД; с влязло в сила на 09.08.2013 г. решение № 8708 / 16.07.2013 г., постановено по т.д. 2951/2012 г. на ВОС, е прието за установено в отношенията между „Юробанк България” АД и „Гиаб - 44” ООД, ЕИК[ЕИК], съществуването на вземания на „Юробанк България” АД– кредитор по издадената в негова полза по ч.гр.д. № 7661/2012 г. на Варненски районен съд, 7 състав, заповед за изпълнение № 4036/05.06.2012 г. за сумата 328 799,04 лв., представляваща дължима главница по договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс” №BL 5234 от 21.02.2007 г., изменен и допълнен с анекс № 1 от 11.04.2007 г., анекс № 2 от 07.11.2007 г., анекс № 3 от 03.04.2009 г. и анекс № 4 от 16.04.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 04.06.2012 г., до окончателното й плащане, за сумата 91 610,31 лв., представляваща просрочени договорни лихви за периода от 21.09.2010 г. до 30.05.2012 г. (вкл.), и за сумата 2 943,07 лв., представляваща дължими такси за периода от 28.02.2009 г. до 30.05.2012 г., на основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Счел е, че от приетата по делото и неоспорена от страните справка за размера на задължението на „Гиаб - 44“ ООД - в ликвидация, към дата 16.01.2020 г., изготвена от ищеца, се установява, че дължимата сума за главница по договор за банков кредит № BL5234 e в размер на 328 799,04 лв. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че по сезиралия го иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ в тежест на ищеца е да докаже, че е поемател на валидно менителнично задължение, което е авалирано от ответника. Посочил е, че всички изискуеми от закона реквизити се съдържат в процесния запис на заповед, което го определя като валиден, като е добавил, че същият е и редовен от външна страна. Приел е, че записът на заповед е авалиран от ответника, като менителничното поръчителство също е извършено редовно от външна страна. Въззивният съд е счел, че преди да разгледа спора по възраженията, произтичащи от каузалното правоотношение, дължи разглеждане на абсолютните възражения, каквото е възражението по чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ. Изтъкнал е, че процесният запис на заповед е издаден с падеж „на предявяване“. Посочил е, че предявяването за плащане по правната си същност е покана за изпълнение на поето от издателя по записа на заповед задължение за плащане, като е подчертал, че задължаването на прекия длъжник при записа на заповед става със самото му издаване, поради което за разлика от менителницата, при него не стои въпросът за акцепта като юридически факт, свързан с валидното възникване на задължение за плащане. Обобщил е, че предявяването за плащане / чл. 487, ал.1 ТЗ/ е от значение единствено по отношение изпадане на длъжника в забава, съответно за отговорността му за обезщетение за забава. Добавил е, че когато авалистът обезпечава задължението на издателя, за да се ангажира отговорността на първия, е необходимо да му се предяви ефектът за плащане. Счел е за спорен въпроса дали след като предявяването е извършено извън срока по чл. 487, ал. 1, изр. 3, пр. 2 ТЗ менителничният документ не се прескрибира и съответно не води до основателност на абсолютното възражение по чл. 514 ТЗ на задължения по ефекта авалист. Посочил е, че по приложението на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ е налице утвърдена практика на ВКС, включително задължителна по ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС и такава по постановеното по реда на чл. 290 ТЗ решение № 1/01.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 520/2009 г., ТК, ІІ ТО, съобразно която независимо от начина на определяне на падежа, предвид положението на издателя на записа на заповед, който е платец по ефекта /чл. 538, ал.1 ТЗ/, за разлика от издателя по менителницата, следва да се приеме, че непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността за реализиране на правата по ценната книга спрямо издателя на записа на заповед и неговия авалист / последният задължен за същото, както и издателя/, а се загубват само правата спрямо регресно отговорните по записа на заповед лица- джирантите и техните авалисти. Счел е за неоснователно и възражението на ответника, че менителничният иск е погасен поради изтичането на 3-годишната давност по чл. 531 ТЗ. Посочил е, че давността по иска по чл. 538, ал. 1 ТЗ започва да тече от момента на падежа / чл. 531 ТЗ/, като в случаите, в които падежът е уговорен на предявяване, давността започва да тече от момента на предявяване на ефекта, ако се предяви в предвидения срок. Ако записът на заповед не се предяви в рамките на определения срок за предявяване, давността започва да тече след изтичане срока за предявяване на ефекта. Изтъкнал е, че в процесния запис на заповед е предвиден краен срок за предявяване – до 27.03.2017 г., откогато е започнала да тече 3-годишната давност, която не е изтекла към датата на подаването на заявлението пред РС - Варна на 10.10.2019 г., от която дата съгласно разпоредбата на чл. 422, ал.1 ГПК искът се счита предявен. Отчел е обстоятелството, че предявеният иск е срещу авалиста, поради което приложение ще намери разпоредбата на чл. 485, ал. 1 ТЗ. Посочил е, че е принципно разбирането, че за разлика от договора за поръчителство по чл. 147 ЗЗД менителничното поръчителство по чл. 483 ТЗ /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето, изведен от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Въззивният съд е подчертал, че в тежест на ищеца е да установи, че е настъпила изискуемостта на вземането по процесния запис на заповед. Посочил е, че е налице константна практиката на ВКС, че предявяването на записа на заповед на издателя е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист, когато записът на заповед съдържа падеж, поставен в зависимост от предявяването му. Позовал се е на съдебната практика по определение № 776/05.11.2010 г. по ч.т.д. 773/2010 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 813/30.12.2009 г. по ч.т.д. 868/2009 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, и определение № 45/13.01.2014 г. по ч.т.д. 2880/2014 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с които е прието, че предявяването на менителничния ефект за плащане на длъжника е необходимо условие за настъпване на изискуемостта на задължението и на авалиста. Приел е, че ценната книга следва задължително да се предяви за плащане, когато падежът изрично е поставен в зависимост от предявяването на ефекта, в която насока е цитирал практиката, обективирана в решение № 162/12.12.2019 г. по т.д. 651/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО. Изтъкнал е, че в хипотеза като процесната, при която падежът на записа на заповед е „на предявяване“, с акта на предявяването на ефекта се определя самия падеж на задължението и настъпва изискуемостта му, т. е. предявяването на записа на заповед на длъжника е условие за настъпване изискуемостта на вземането по отношение на всеки от солидарните длъжници – както на издателя, така и на авалиста. Отчел е, че в процесния случай връчването е извършено по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК като нотариусът е удостоверил обстоятелствата около връчването, а именно, че е узнал за смъртта на ликвидатора, но приема за редовно връчването на адреса на управление. Подчертал е, че няма спор в съдебната практика, че връчването може да се извърши чрез нотариус, като при връчването той следва да прилага разпоредбите на ГПК. Счел е, че извършеното от нотариуса отбелязване има характер на официален свидетелстващ документ, като няма пречка отбелязването да бъде опровергавано от страната. Приел е, че няма спор относно извършеното удостоверяване от нотариуса, че към датата, на която е извършено предявяването на записа на заповед, лицето, което е представлявало дружеството, а именно назначеният ликвидатор, е починало. Изтъкнал е, че в този случай не може да се приеме, че е налице връчване, т.е. че записът на заповед е предявен надлежно на издателя му. По тези доводи е приел, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК процесният запис на заповед не е бил надлежно предявен, от което следва, че вземането за сумата по него, както по отношение на издателя, така и по отношение на авалистите, не е било изискуемо и не е било налице основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК и съответно, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е неоснователен. По релевирания правен въпрос: Настоящият състав на съда споделя служебно известната му и утвърдена практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, като например: решение № 114 от 11.12.2020 г. по т.д. 1774/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 84 от 05.06.2014 г. по т.д. 1220/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 88 от 23.06.2022 г. по гр.д. 228/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 85 от 12.07.2019 г. по т.д. 1966/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, и решение № 29 от 28.06.2018 г. по т.д. 1738/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, с която се приема, че връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД съставлява допустим способ за уведомяване и връчване на книжа, когато са спазени предвидените в чл. 37 – чл. 58 ГПК правила. Съдебната практика е доразвита с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 112 от 23.06.2016 г. по т.д. 1556/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TО, с което по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е отговорено, че поемател, който предявява за плащане запис на заповед с падеж на предявяване спрямо издател търговец, когато извършва това с нотариална покана, следва да осигури редовното й връчване на адреса на управление на издателя търговец, вписан в ТР, при спазване на чл. 50 ГПК, към който разпоредбата на чл. 50 ЗННД препраща. По приложението на чл. 50 ГПК е налице трайна и утвърдена практика на съдилищата, включително по горецитираното решение № 112 от 23.06.2016 г. по т.д. 1556/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TО, решение № 126 от 10.11.2015 г. по т.д. 1825/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II TО, и много други, с която се приема, че мястото на връчване на книжа на търговец е вписания в ТР последен адрес на седалище и управление на търговеца, като връчването става в канцеларията и може да бъде извършено на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме – ал. 1 и ал. 3 на чл. 50 ГПК. Ако лицето е напуснало адреса и в регистъра не е вписан новия адрес, съобщенията се прилагат по преписката и се считат за редовно връчени – чл. 50, ал. 2 ГПК, а ако връчителят не намери достъп до канцеларията или не намери някой, който е съгласен да получи книжата, той залепя уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК и ако лицето не се яви да получи книжата в срока по ал. 2, книжата се считат връчени съгласно чл. 47, ал. 5 ТЗ – ал. 4 на чл. 50 ГПК. Константна е и съдебната практика, че при всички случаи на връчване на нотариална покана чрез залепяне на уведомление по чл. 47 ГПК не се назначава особен представител на адресата, доколкото не се касае за исково производство по ГПК. В този смисъл е даденият отговор с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 85 от 12.07.2019 г. по т.д. 1966/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 29 от 28.06.2018 г. по т.д. 1738/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, и решение № 163 от 25.02.2016 г. по т.д. 2335/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II TO. Цитираните разрешения в практиката на ВКС изцяло се възприемат от настоящия състав на съда и обуславят положителен отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване по настоящото дело. По гореизложените мотиви връчването на нотариална покана следва предвид нормата на чл. 50 ЗННД да бъде осъществено при спазване на правилата на чл. 37 – чл. 58 ГПК, към които законовата разпоредба препраща. Установеният с последните правила ред за връчване на книжа на търговско дружество е този по чл. 50 ГПК, като по вече изложените мотиви процесуалната норма не изисква книжата да бъдат връчени на вписания законен представител на дружеството, а урежда като редовно връчването на всеки служител или работник, който се намира в канцеларията на търговеца и е съгласен да приеме книжата. Като редовно е уредено и връчване в хипотезата, в която на вписания в търговския регистър адрес на седалище и управление няма канцелария на търговеца и търговецът не е вписал новия си адрес, в който случай книжата се прилагат по преписката и се считат за редовно връчени. Законово уредена е и хипотеза, в която е налице канцелария на вписания адрес на търговеца, но връчителят не намери достъп до нея или не намери никой съгласен да получи книжата, в който случай връчването се осъществява чрез залепяне на уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. Уредените в закона хипотези на връчване на книжа и съобщения на търговско дружество не изискват действията да бъдат осъществени чрез предаване на книжата/съобщенията лично на вписания в ТР законен представител на дружеството, респективно обстоятелството, че последният е починал, не е пречка да бъде извършено връчване по реда на чл. 50 ГПК, включително при връчване на нотариална покана от служител на нотариуса на основание чл. 50 ЗННД. Следва да бъде добавено, че смъртта на физическото лице, вписано в ТР за законен представител на търговско дружество, не се отразява на правоспособността на търговското дружество, то продължава да съществува, да е носител на права и задължения, включително по отношение на същото трети лица могат да упражняват потестативните си права и да му отправят изявления, като следва да бъде признато правото тези изявления да бъдат връчени на дружеството чрез нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД. В този смисъл относно правните последици от смъртта на вписан управител и едноличен собственик на капитала на ЕООД са и тълкувателните мотиви по т. 1 от ТР 1/2020 г. по описа на ОСТК на ВКС. По вече изложените доводи и при споделяне на цитираната практика по постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС дори и в хипотеза на осъществено връчване по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47 ГПК, доколкото не се касае за исков процес, на адресата на съобщението не следва да се назначава особен представител и връчването е редовно – чл. 47, ал. 5 ГПК, ако последният не се яви да получи книжата в указания му срок по чл. 47, ал. 2 ГПК. Не следва да намери приложение, дори по аналогия, и нормата на чл. 29, ал. 2 ГПК, доколкото не се касае за извършване на процесуално действие в съдебен процес, каквато е уредената в последната норма хипотеза, а до връчване на нотариална покана в охранителното нотариално производство – чл. 592 ГПК, в което липсва законово уредена възможност за учредяване на особено представителство на адресата, комуто се връчва нотариалната покана. По тези мотиви и на поставения въпрос следва да бъде отговорено, че е съответно на закона връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 50 ГПК на търговско дружество, чийто вписан в ТР законен представител, физическо лице, е починал към датата на връчването. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно предвид постановяването му в отклонение от дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в който смисъл са изложени подробни оплаквания в касационната жалба на ищеца. Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът на основание чл. 293, ал. 2, вр. ал.1 ГПК следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Правилно въззивният съд е установил фактическата обстановка по спора, включително, че ищецът „Юробанк България“ АД е поемател по процесния запис на заповед, издаден от „Гиаб – 44“ ООД за сумата 220 000 лв., който съдържа всички изискуеми от закона реквизити, което го определя като валиден. Обосновано е приел и че записът на заповед е авалиран от ответника А. Г. Н., като менителничното поръчителство също е извършено редовно от външна страна. Правилни и съответни на утвърдената съдебна практика са изводите на въззивния съд, че доколкото падежът по процесния запис на заповед е определен съобразно чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване, то предявяването на записа на заповед на издателя е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. Обоснован и съответен на утвърдената съдебна практика е и изводът на въззивния съд, че с оглед освобождаването на ефекта от протест с изричния запис в този смисъл в ценната книга, връчването може да се извърши чрез нотариус, като при връчването той следва да прилага разпоредбите на ГПК относно връчването. В този смисъл е и задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 3 от ТР № 1 от 28.12.2005 г. по т.д. 1/2004 г. по описа на ОСТК на ВКС, и практиката по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 112 от 23.06.2016 г. по т.д. 1556/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TО. Съответно на закона – чл. 179 ГПК, въззивният съд е приел и че извършеното от нотариуса отбелязване на обстоятелствата около връчването има характер на официален свидетелстващ документ. Обосновано е приел и че няма спор относно извършеното удостоверяване от нотариуса, че към датата, на която е извършено предявяването на записа на заповед, лицето, което е представлявало дружеството, а именно назначеният ликвидатор, е починало. Неправилно и в отклонение от гореизведения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд е приел, че в този случай не може да се приеме, че е налице връчване, т.е. че записът на заповед е предявен надлежно на издателя му. По вече изложените доводи на съда законът допуска връчването на книжа, включително на запис на заповед освободен от протест, чрез нотариална покана, която да бъде връчена по реда на чл. 50 ЗННД от служител на нотариуса, натоварен с тази дейност, при спазване правилата на чл. 37 – чл. 58 ГПК. Видно от приложената на л. 15 – л. 17 от първоинстанционното дело нотариална покана поемателят по процесния запис на заповед – „Юробанк България“ АД, е изпратил до издателя „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, нотариална покана за предявяване на процесния запис на заповед на 16.11.2018 г. От извършения от нотариус удостоверителен запис от 14.12.2018 г. на гърба на нотариалната покана се установява, че служител на нотариуса е посетил на 23.11.2018 г. вписания в ТР адрес за седалище и управление на адресата „Гиаб – 44“ ЕООД – [населено място], [улица], за връчване на нотариалната покана. Установил е, че на адреса се намира дворно място с къща, като на вратата и около сградата няма указателни табели или пощенска кутия на адресата „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, не е намерил лице, което да получи книжа от името на последното дружество, поради което е залепил уведомление по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК, вр. чл. 47, ал. 1 ГПК. Допълнително е вписано, че е извършен опит да бъде връчена поканата на вписания в ТР ликвидатор на дружеството – Ж. И., на адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес]0, ап. 53, където е получена информация от лице от адреса, че е починал, като последното е потвърдено и от извършена от нотариуса справка в НБД „Население“. Удостоверено е, че в двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 ГПК представител на „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, не се е явил в кантората на нотариуса, за да получи нотариалната покана, поради което същата е оформена като връчена на основание чл. 47, ал. 5 ГПК с изтичане на срока на 10.12.2018 г. Гореописаните констатации не се оспорват от ответника, същите отразяват редовно – при спазване на чл. 50 ГПК, връчване на нотариалната покана на издателя „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, на 10.12.2018 г., като по вече изложените доводи на съда обратен извод не следва от установения по делото факт, че към датата на връчване на поканата назначеният ликвидатор на търговското дружество в ликвидация, който представлява дружеството на основание чл. 269, ал. 1 ТЗ, е бил починал. С връчване на нотариалната покана на издателя на записа на заповед на 10.12.2018 г., е настъпила изискуемостта на задължението за плащане по процесния запис на заповед с падеж на предявяване. Следва да бъде отбелязано, че записът на заповед е предявен и на авалиста на 19.11.2018 г., макар при споделяне на практиката по решение № 112 от 23.06.2016 г. по т.д. 1556/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, последното да е без значение, доколкото предявяването на запис на заповед с падеж на предявяване на издателя, е условие за настъпване изискуемост на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници - издател и авалист, тъй като отговорността на авалиста е производна от тази на издателя. По горните мотиви ищецът е доказал вземането си, основано на редовен менителничен ефект, с настъпила изискуемост предвид редовното му предявяване, и в тежест на ответника е да докажа заявените възражения, в който смисъл е и практиката по т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Правилно въззивният съд, позовавайки се и на утвърдената практика на ВКС, е приел за неоснователно поддържаното от ответника възражение, основано на нормата на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ. Настоящият състав на съда споделя изводите на въззивния съд, че по приложението на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ е налице утвърдена практика на ВКС, включително задължителна по ТР № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС и такава по постановените по реда на чл. 290 ТЗ решение № 1/01.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 520/2009 г., ТК, ІІ ТО, и решение № 162 от 18.12.2015 г. по т.д. 2514/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, съобразно която независимо от начина на определяне на падежа, предвид положението на издателя на записа на заповед на платец по ефекта /чл. 538, ал.1 ТЗ/, за разлика от издателя по менителницата, следва да се приеме, че непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността за реализиране на правата по ценната книга спрямо издателя на записа на заповед и неговия авалист / последният задължен за същото, както и издателя/, а се загубват само правата спрямо регресно отговорните по записа на заповед лица- джирантите и техните авалисти, изводимо и от разпоредбата на ал. 2 на чл. 514 ТЗ. Ответникът е поддържал и общо възражение за недобросъвестност на поемателя, предвид доказаното по делото производство по принудително изпълнение срещу издателя на ефекта въз основа на съпътстващото ефекта каузално правоотношение по договор за банков кредит от 21.02.2007 г. Досежно правния въпрос за допустимите възражения, които ответникът като авалист по процесния запис на заповед може да противопостави на приносителя на ефекта, е налице постановена по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика по решение 26 от 24.04.2014 г. по т.д. 1027/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, и решение 92 от 06.07.2017 г. по т.д. 569/2016 г., ТК, І ТО на ВКС, която се споделя от настоящия състав на съда и с която се приема, че менителничното поръчителство /авал/ е едностранна, абстрактна и формална сделка, по силата на която авалистът поема да отговаря солидарно с издателя, спрямо поемателя, за заплащане вземането по ефекта. Авалът има самостоятелен, неакцесорен характер, за разлика от поръчителството в гражданското право, уредено в чл. 138 и сл. ЗЗД, по която причина менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателя на ефекта: както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение възражението за недостатък във формата му/, така и личните му /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, по което авалистът не е страна. Последният извод следва от нормата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително, поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Недобросъвестност или злоупотреба с право е налице при знание на поемателя по запис на заповед за наличие на относителни възражения /правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи/ на издателя на ефекта, като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което каузално правоотношение поемателят се явява кредитор / в този смисъл е практиката по решение № 2 по т.д. № 984/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 40 по т.д. № 148/2011 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, и решение № 230 по т.д. № 383/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО/. Съобразно конкретната хипотеза по настоящия спор и с оглед въведените от ответника възражения недобросъвестност и злоупотреба с право ще е налице когато, предявявайки правата си по ефекта, поемателят би получил плащане, в противоречие със съществуващи и противопоставими му като кредитор от длъжника относими към съществуването на задължението факти и обстоятелства /извършени погашения на същото вземане, чрез различни погасителни способи/, за чието съществуване кредиторът знае и което пренебрегва, упражнявайки правата си по ефекта. Доказателствената тежест е за ответника на основание чл. 154, ал. 1 ГПК, като по делото не е проведено доказване и не е установено никое от гореочертаните обстоятелства, които биха могли да обосноват извод за недобросъвестност на поемателя. Следва да бъде добавено и че е налице утвърдена практика, включително задължителна по т. 17 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, както и по редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, вкл. решение № 112 от 23.06.2016 г. по т.д. 1556/2015 г., ТК, II TO, решение № 50138/13.01.2023 г. по т.д. 537/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 60212/22.10.2021 г. по гр.д. 1892/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, съобразно която предметът на делото по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК се определя от твърденията на ищеца за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение и при заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед по чл. 417, т. 10 ГПК / предишна т. 9 - ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г./, подлежащото на изпълнение вземане е това по менителничния ефект. В този случай при редовен от външна страна запис на заповед и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено от ищеца твърдение с исковата молба, че вземането произтича от конкретно каузално правоотношение, не се променя предметът на делото. Ищецът сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, и носи тежестта да установи вземането си, основано на редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът има само с оглед разглеждането на релативните възражения на ответника, с цел преодоляване защитата на ответника - да обори доказвана от ответника, различна от действителната каузална причина за издаването на ефекта; да обори твърдяна от ответника недължимост на вземането по направени правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения. Когато ответникът се защитава с общо оспорване на вземането, както е в случая, ищецът не е длъжен да доказва каузално правоотношение, макар в конкретния случай да е провел доказване в тази насока със събраните по делото и обсъдени от въззивния съд писмени доказателства. Неоснователно е и последното подържано от ответника правопогасяващо възражение, основано на нормата на чл. 531 ТЗ, по подробно изложените във въззивния акт доводи, че давностният срок не е изтекъл. Същите са съответни на практиката по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 162 от 18.12.2015 г. по т.д. 2514/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, която се споделя от настоящия състав на съда, и според която по силата на разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с изтичането на тригодишна давност от падежа. Когато падежът на записа на заповед е посочен на предявяване, като съгласно чл. 487, ал. 1, изр. 3 ТЗ издателят е определил по - дълъг от едногодишния срок за предявяване по изр. 2 на посочената норма – в случая до 27.03.2017 г., и ефектът не е предявен в този срок, то тълкуването на нормата на чл. 531, ал. 1 ТЗ във връзка с посочения от издателя срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ обуславя извод, че началото на срока на погасителната давност тече от изтичане на срока за предявяване, респективно давностният срок изтича на 27.03.2020 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ е подадено преди тази дата – на 10.10.2019 г., с което давностният срок е прекъснат на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК и правата на поемателя по ефекта срещу авалиста не са погасени. По тези мотиви предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване вземането на ищеца „Юробанк България“ АД срещу ответника А. Г. Н. за установяване задължението на последния като авалист по запис на заповед от 27.02.2007 г. е основателен за претендирания размер от 100 000 лв. и решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено изцяло и постановено друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК бъде уважен. Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по касация и по исковете следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в процеса разноски, както следва: сумата 2 000 лв. – за заповедното производство, сумата 2 000 лв. - за първоинстанционното производство, сумата 2 000 лв. – за въззивното производство, и сумата 8 518 лв. – за производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 104 от 06.04.2022 г. по т.д. № 730/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], срещу А. Г. Н., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], вх. А, ет. 1, ап. 2, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че А. Г. Н., ЕГН [ЕГН], дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], сумата 100 000 лв., представляваща частично вземане от общо вземане в размер на 220 000 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 27.02.2007 г. в [населено място] от „Гиаб – 44“ ООД, ЕИК[ЕИК], и авалиран от ответника в полза на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението - 10.10.2019 г., до окончателно изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед № 111/16.01.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 16 246/2019 г. по описа на Районен съд - Варна, 35 състав. ОСЪЖДА А. Г. Н., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 14 518 лв. – разноски по делото. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника А. Г. Н. – „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, ЕИК[ЕИК]. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.