Р Е Ш Е Н И Е № 218 София, 4 май 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети април 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. МИХАЙЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 648/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия П. И. П. срещу въззивно решение № 31, постановено от Пловдивски апелативен съд на 29.02.2012 г. по ВНОХД № 10/2012 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда. С първоинстанционна присъда № 48, постановена от Пазарджишки окръжен съд на 09.12.2012 г. по НОХД № 560/2012 г., подс. П. е бил признат за виновен в това, че в периода 03.06.2009 г. – 31.05.2010 г. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място] при условията на продължавано престъпление е използвал платежен инструмент – дебитна карта № „Visa electron” , издадена от [фирма] – Пазарджик на Д. Й. П., без негово съгласие като титуляр, с което получил сумата 4100 лева и е причинил имотна вреда на Д. П., като деянието не представлява по-тежко престъпление, поради което и на осн. чл. 249 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НПК е бил осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 1500 лева. На осн. чл. 66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода било отложено за срок от три години. С присъдата е бил уважен предявеният от гражданския ищец Д. П. иск за имуществени вреди от деянието в размер на 4100 лева. Касационната жалба релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК, предвид допуснато нарушение на правилата на местната подсъдност, съгласно които компетентен да разгледа делото е бил не ОС – Пазарджик, а ОС – Пловдив, както и с оглед нарушено право на защита на подсъдимия с оглед отказа на съдебните инстанции да назначат експертиза относно установяване на минималните доходи за издръжка на едно лице в инкриминирания период, както и да проведе следствен експеримент за установяване дали пострадалият П. притежава умения да работи с АТМ-устройство. Сочи се и касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - нарушение на материалния закон, тъй като съдът не бил направил вярна оценка на доказателствата, вследствие на което е стигнал до неверен извод по отношение на липсата на съгласие на св. П. за ползване на дебитната му карта. Твърди се, че с оглед на това липсва престъпление поради несъставомерност на деянието, а в случаи на обратен извод, се сочи, че са налице предпоставките за приложението на чл. 9 ал.2 от НК. Твърди се, че гражданският иск е недоказан по основание и размер, тъй като не е установено за тегленето на кои суми пострадалият е дал съгласие за тегленето им и за кои – не. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подс. П., а алтернативно се сочи искане за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и направените в нея искания. Повереникът на встъпилите в правата на починалия граждански ищец Д. П. негови наследници, конституирани като граждански ищци, застъпва становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия поради липсата на сочените в нея касационни основани. Счита, че въззивният съд е извършил обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото и е дал отговор на всички възражения на защитата, а подсъдността е определена по силата на акт на ВКС. Предлага на съда да остави жалбата без уважение. Пред касационната инстанция представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, а въззивното решение, срещу което е насочена тя – за законосъобразно, поради което предлага да бъде оставено в сила. Смята, че умисълът на подс. П. се установява от неговите действия, изразили се в отказа да върне картата на пострадалия при поискване, както и в обстоятелството, че веднага след това е изтеглил нова сума от нея. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е неоснователна. В нея се твърди допуснато нарушение на процесуалния закон с оглед нарушаване на правилата на местната подсъдност. Такова не се констатира да е било допуснато по делото. По него е бил налице спор за подсъдност между ОС- Пловдив и ОС- Пазарджик, който е бил разрешен с определение № 129/20.09.2011 г. на ВКС, като делото е било изпратено по подсъдност за разглеждане на ОС – Пазарджик. Определението е задължително за спорещите съдилища, които са обвързани от него и при произнасянията си по твърдения на страните в производството за липса на местна компетентност на разглеждащия съд. Затова, като е оставил без уважение искането на защитата на подс. П. за прекратяване на съдебното производството и изпращането му на прокурора без уважение, ОС- Пазарджик не е допуснал процесуално нарушение на правилата на подсъдността. ВКС е имал поводи многократно да се произнесе по въпроса, че подсъдността на делата /родова и местна/ се определя от обстоятелствената част на обвинителния акт и с оглед на описаното и повдигнато обвинение с него. В случая е внесен обвинителен акт срещу подс. П. за четиринадесет отделни деяния, квалифицирани като престъпления по чл. 249 ал.1 от НК, като досъдебното производство е проведено и приключено от органи на досъдебното производство при ОП – Пазарджик. След завършване на разследването прокурорът не е предприел изменение на обвинението нито като факти, нито като правна квалификация, поради което никакви обстоятелства не са налагали промяната на подсъдността. Направеното изменение в правната квалификация на престъплението с присъдата на ОС-Пазарджик не е обстоятелство, което влияе на местната подсъдност, тъй като е резултат от задължението на съда да приложи правилно закона. Това не прави този съд некомпетентен, тъй като той е бил такъв към момента на започване на съдебното производство по делото. По този начин не е допуснато процесуалното нарушение, което се твърди в касационната жалба. ВКС не констатира да е налице и другото твърдяно процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото на защита на подсъдимия. То се обосновава с оглед на отказа на съда да уважи доказателствени искания за назначаване на експертиза и за провеждане на следствен експеримент. Такова нарушение не се установи от прегледа на материалите по делото. Искането за назначаване на експертиза за минималните доходи , с които би могъл да се издържа пострадалият в инкриминирания период, както и за провеждане на следствен експеримент за установяване умението на същия да борави с АТМ-устройство, е било неотносимо към предмета на доказване по делото. Обстоятелствата, които защитата е целяла да установи, са били доказани с гласни доказателствени източници, които са достатъчно на брой и изчерпателни като съдържание с оглед на нуждите на доказване по настоящето дело предвид нормата на чл. 102 от НПК. Установено е, че пострадалият П. е работел при подсъдимия, като се е грижел за гъбарника, но живеел изключително скромно и бедно, почти в мизерни условия, че мястото се е намирало отдалечено от населени места и не е имал възможност да харчи пари, дори и да е разполагал с такива. Безспорно обективният анализ на доказателствата, извършен от предходните съдебни инстанции, правилно е мотивирал същите да приемат, че пострадалият не е поддържал стандарта на живот, който подсъдимият и близките му свидетели се опитват да докажат, че подс. П. е осигурявал на св. П.. Не е относим към предмета на делото и въпросът дали пострадалият е имал умения за боравене с АТМ-устройство, за да тегли пари сам от дебитната си карта. Разпитан като свидетел /л.21/, както и в проведените с негово участие очни ставки, св. Д. П. е бил максимално обективен и безпристрастен в показанията си, че е имало случаи, в които е теглил пари от картата си /които са изключени от обвинението/, както и че подс. П. му е давал от време на време дребни суми. Последователността, безпротиворечивостта и чистосърдечното признаване на факти, които не са в полза на обвинението, аргументирано са дали основание на окръжния и на апелативния съд да дадат вяра на показанията на пострадалия, че не е давал съгласие подсъдимият да тегли пари от дебитната му карта, а я е предал на същия заедно с пин-кода за нея, за да е на сигурно място и да я пази. При това положение умението или липсата на такова у пострадалия да работи с дебитна карта е без всякакво значение за съставомерността на престъплението. Оплакването за нарушение по чл. 348 ал.1 т.1 от НК по естеството си, така както е формулирано в жалбата, сочи на „необоснованост” на въззивното решение, което само по себе си не е касационно основание и не би могло да предизвика контрол от ВКС, освен ако не се констатират процесуални нарушения при доказателствения анализ и извеждане на правнорелевантните факти. Такива ВКС не установи. Фактическите констатации за инкриминираното деяние, квалифицирано като престъпление по чл. 249 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК и категоричността в извода относно съставомерността на установените обстоятелства и най-вече тези за липсата на съгласие от страна на св. П. за теглене на пари от дебитната му карта, залегнали във въззивното решение, се основават на задълбочена цялостна оценка, както изисква чл. 107 ал.5 от НПК, на събраните в процеса доказателства, релевантни към предмета на доказване. Извършената проверка на тяхната достоверност и надеждност, както и относимост към деянието, е довела до законосъобразно извършване на извода, че обвинението срещу подс. П. П. за престъплението по чл. 249 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК се подкрепя от показанията на пострадалия П., от тези на св. Й. П., на св. И. Д., на св. Д. Д.. Изводът на Пловдивския апелативен съд за доказаността на елемента от състава на престъплението по чл. 249 ал.1 от НК – липса на съгласие, е защитен в мотивите на съда от анализа на доказателствата. Задълбочено са анализирани от двете инстанции показанията на св. Д. и на св.П., като са посочени съображенията за това в кои части съдилищата са ги кредитирали и в кои- не. Изводите им почиват на вярната интерпретация на доказателствата, като не е игнорирано нито едно от тях, а заключението за недостоверността им в отделни техни части, е защитено със задълбочени мотиви, почиващи на съпоставката на показанията, дадени пред съда и тези пред органа на досъдебното производство. По този начин ВКС не констатира да са налице пропуски от процесуален характер, които да са довели до неправилното приложение на материалния закон. Въззивният съд е дал убедителен и аргументиран отговор при оценката на доказателствата по реда на чл. 339 ал.2 от НПК на всички възражения от защитен характер на подсъдимия. При анализираните и от този съд доказателствени източници правилно въззивният съд е приел, че тегленето на суми от дебитната карта на св. П. е станало без негово съгласие и при наличието на умисъл у подс. П. за всички елементи от обективната страна на престъплението по чл.249 ал.1 от НК. Тегленето на максимално възможния размер суми при еднократно теглене /400 лева/, различните градове на страната, от които е ставало това, в които е установено, че пострадалият никога не е бил, близките дни на теглене от картата не могат и в най-малка степен да потвърдят тезата на подсъдимия, че това той е правел със съгласието на пострадалия П., като парите му е давал, за да се издържа. При начина на живот на св. П., установен по несъмнен и категоричен начин по делото, правилно съдилищата са приели обясненията на подсъдимия за негова защитна теза. Характерът й на такава се потвърждава и от последващите на инкриминираното престъпление действия на под. П. – след проведения разговор със св. Й. П. /племенник на пострадалия/ и изрично заявеното желание картата да бъде върната на пострадалия П., подсъдимият в изключителен кратък период е изтеглил отново максималната възможна сума чрез намиращата се у него карта. По този начин той сам е демонстрирал, че у него е била налице представата за липса на съгласие от страна на титуляра –картодържател за теглене на суми от сметката по дебитната му карта, но и демонстрация на явно незачитане на неговата воля. Затова изводите за съставомерност на деянието като продължавано престъпление по чл. 249 ал.1 от НК са резултат от правилно приложение на материалния закон и ВКС не констатира касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НК. Същото не се установява и с оглед претенцията на защитата на подсъдимия за приложението на чл. 9 ал.2 от НК, която е разгледана подробно от въззивната инстанция и правилно не е била уважена. Броят на деянията /14/, с които е осъществено продължаваното престъпление, значително дългият период на осъществяването му – една година, размерът на сумата, която е била изтеглена – 4 100 лева, не насочват на малозначителност на деянието, която да обоснове липсата на обществена опасност на извършеното от подс. П.. Не е незначителна и обществената опасност на извършеното, тъй като то не само засяга правилното функциониране и установените правила в паричната система, но е и демонстрация на явно неуважение на волята на пострадалия и злоупотреба с неговото доверие. При установената съставомерност на деянията на подсъдимия, неговото виновно поведение и причинения престъпен резултат правилно е приложен закона и с присъждането на обезщетение за претърпените имуществени вреди по предявената от пострадалия гражданска претенция. След неговата смърт същата следва да се счита за присъдена в полза на неговите наследници, встъпили в правата на наследодателя си в настоящия процес. С оглед на изхода на делото, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати и направените от тях разноски пред ВКС в размер на 500 лева. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 31/29.02.2011 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 10/2012 г. ОСЪЖДА подс. П. И. П. да заплати на Й. В. П. / ЕГН [ЕГН]/ и на Е. В. Л. / ЕГН [ЕГН]/ сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща направени от тях разноски пред Върховния касационен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: