Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * установяване право на собственост * право на ползване * договор за дарение * трето лице


Р Е Ш Е Н И Е

№ 372

София, 26.10.2012 година


В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на трети окомври две хиляди и дванадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Емилия Петрова,

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело N 336 /2012 г.:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. Д. срещу въззивно решение от 23.01.2012 г. по гр. № 2206 /2011 г., с което е оставено в сила решение от 12.05.2011 г. по гр.д. № 3878 / 2011 г. на Пловдивския районен съд , 17 гр.с-в., в частта, с която е уважен отрицателен установителен иск на М. Т. П. срещу А. Г. Д. за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 7665.5 / 7935 ид.ч. от правото на ползване върху втори етаж от четириетажна жилищна сграда с площ от 105 кв.м., ведно с 1 /4 ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, бараката, намираща се в югозападната част на дворното място, ведно с 1 /4 ид.ч. от общите части на сградата и таванското помещение, с идентификатори 56784.523.2049 за дворното място, 56784.523.2049.1 за сградата и 56784.523.2049.1.2 и за етажа от сградата по действащата кадастрална карта на [населено място], които се намират на адрес: [улица], ет.2, и в частта, с която жалбоподателят е осъден за разноски.

Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 408 от 29.05.2012 г. на основание чл.280,ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос: дали клауза в договор за дарение, че дарителят „запазва правото да живее със съпруга си докато са живи на етажа без за това да заплащат наем” следва да се тълкува като вещно право на ползване на недвижим имот от двамата съпрузи, или се касае за право да се държи недвижимия имот до смъртта на дарителя.

Ответникът по касация М. Т. П. оспорва жалбата.

По въпроса и: на основание чл.291 ГПК настоящият състав намира следното:

Въпросът е материалноправен, по приложението на нормите на чл.56 до чл.59 ЗС и чл.20 ЗЗД. Съгласно приетото в чл.56 ЗС за съдържанието на правото на ползуване, отговорът включва отговор на въпроса дали е запазено (и съответно учредено) правото да се използува вещта съгласно нейното предназначение. Доколкото имотът е жилище (етаж от къща с принадлежности), това ползване съобразно предназначението означава да се живее в къщата и при цитираното съдържание на уговорката, именно това е уговорено. Доколкото изрично бъде написано (уговорено), че това право е запазено за носителя на правото на собственост – няма съмнение, че то означава право да се живее в къщата. Доколкото бъде написано (уговорено), че се запазва и за съпруг, който не е носител на това право, такава уговорка трябва де се тълкува с оглед правомощията на носителя на правото на собственост в смисъл на учредява (това е правният термин). Съгласно чл.22 ЗЗД няма пречка да се договаря в полза на трето лице, а следователно и да се учредява право на ползване в полза на трето лице.

По основателността на жалбите и на основание чл.290 и сл. ГПК:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че : в договора за дарение, съставен във формата на нотариален акт, с който майката на ищеца и съпруга на ответника (жалбоподателя) е дарила 1 /2 ид.ч. процесния етаж на ищеца и другата 1 /2 ид.ч. на своята дъщеря (и сестра на ищеца), е включена клауза (уговорка), че дарителят „запазва правото да живее със съпруга си, докато са живи на етажа без за това да заплащат наем”, с това изрично не е запазено право на ползване от страна на дарителката върху имота, така посочената клауза представлява обикновено държане на имота от страна на несобственик; дарителката е била собственик на имота, с изключение на частта, за която искът е отхвърлен с влязло в сила решение.за 539 /7935 ид.ч., която е придобита възмездно по време на брака; правото на ползване се прекратява със смъртта на лицето, на когото е учредено и е ненаследимо, така че, дори и да се приеме, че е било налице учредено право на ползване, същото погасено със смъртта на майката на ищеца, но никъде по делото няма доказателства да е учредено право на ползване, а е запазено обикновено държане.

По доводите за неправилност.

С оглед приетия отговор на правния въпрос, настоящият състав намира за основателни доводите на жалбоподателя, че при наличие на уговорка с обсъденото съдържание в договора за дарение, съставен във формата на нотариален акт от 25.05.1992 г. (на л.9), с който съпругата на жалбоподателя е дарила с негово съгласие по 1 /2 ид.ч. от процесния имот на двете си деца – М. и А., в полза на жалбоподателя е учредено пожизнено и безвъзмездно право на ползване на процесния имот (жилищен етаж), заедно със запазеното в полза на дарителя право на ползване. Изводите на въззивния съд за обратното са постановени при неправилно тълкуване на волята на страните, необосновани са и са довели до неправилно приложение на материалния закон – на нормата на чл.56 ЗС.

Основателен е и доводът, че изводът за запазеното и учредено право на ползване следва и от уговорката, която се съдържа в нотариалния акт от 29.12.2000 г. за дарение от А. на нейния брат М. на нейната 1 /2 ид.ч. от процесния имот, че „М. приема дарението като се запазва и правото на пожизнено ползване, учредено в нотариален акт от 25.05.1992 г. на неговата майка и на съпруга и А. Д.”. От съдържанието на тази уговорка между страните по договора, които са и страни по първия договор (дарените по него) недвусмислено следва за какво са се уговорили те в първия договор – съгласили са се да получат по 1 /2 ид.ч. от имота по дарение при запазено в полза на тяхната майка и учредено в полза на А. Д. право на ползване върху имота, пожизнено и безвъзмездно.

При извода за основателността на тези касационни основания и тъй като не се налага извършването на процесуални действия, настоящият състав следва да разгледа спора по същество.

Както беше отразено, от извършеното тълкуване на съдържащата се в договора за дарение, съставен във формата на нотариален акт от 25.05.1992 г. (на л.9) уговорка, следва извода, че от собственика на процесния имот е учредено в полза на нейния съпруг А. Д. пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота.

Ищецът основава иска си единствено на правни доводи за различно съдържание на уговорката за правото на ответника (че в нея не се съдържа вещно право на ползване), които настоящият състав намери за неоснователни по изложените по-горе съображения. Ищецът не твърди, че правото е погасено, не е поискал да бъдат събирани доказателства за погасяването на това право и такива не са приемани от двете инстанции по същество (и в съдебното заседание пред въззивния съд неговият процесуален представител изрично е заявил, че няма доказателствени искания във въззивната инстанция (л.21,стр.2), поради което такива факти не следва да бъдат обсъждани. От изложеното дотук следва извод за неоснователността на иска.

При тези изводи и с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК следва извод, че касационната жалба е основателна, въззивното решение в обжалваната част е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, за частта, в която е бил уважен от първоинстанционния съд.

С оглед изхода от спора е основателно искането на жалбоподателя за присъждане на направените от него разноски, той не е представил списък за разноски, а съдът ги намира за основателни за сумата 300 лева за адвокатски хонорар, уговорени и заплатени в първоинстанционното производство, за сумата 58.46 лева разноски за държавни такси във въззивната инстанция и за сумата 88 лева за държавни такси в касационната инстанция. С оглед изхода от спора ответникът по касация няма право на разноски и такива не следва да му се присъждат.

Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 112 от 23.01.2012 г. по гр. № 2206 /2011 г., с което е оставено в сила решение от 12.05.2011 г. по гр.д. № 3878 / 2011 г. на Пловдивския районен съд , 17 гр.с-в., в частта, с която е уважен отрицателен установителен иск на М. Т. П. срещу А. Г. Д. за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 7665.5 / 7935 ид.ч. от правото на ползване върху втори етаж от четириетажна жилищна сграда с площ от 105 кв.м., заедно с 1 /4 ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, бараката, намираща се в югозападната част на дворното място, ведно с 1 /4 ид.ч. от общите части на сградата и таванското помещение, с идентификатори 56784.523.2049 за дворното място, 56784.523.2049.1 за сградата и 56784.523.2049.1.2 и за етажа от сградата по действащата кадастрална карта на [населено място], които се намират на адрес: [улица], ет.2, и в частта, с която жалбоподателят е осъден за разноски.

Вместо това постановява:

Отхвърля иска на М. Т. П. срещу А. Г. Д. за признаване за установено, че ответникът не е носител на 7665.5 / 7935 ид.ч. от правото на ползване върху описания по-горе имот.

Осъжда М. Т. П. да заплати на А. Г. Д. сумата 446.46 лева (четиристотин четиридесет и шест лева и 46 ст.) разноски за всички инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.