12 Р Е Ш Е Н И Е №.157 Гр. София, 13 февруари 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП К. ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 590/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия К. Я. Я., чрез упълномощения му защитник, адв. В. И. и по касационна жалба на подсъдимия Г. Н. Г., чрез упълномощения му защитник, адв. Пл. И. срещу Решение № 549/08.12.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 245/2017 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, 7-ми въззивен състав. В касационната жалба на подсъдимия Я. се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, като се иска отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия по предявените му обвинения, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане и като трета алтернатива – изменяване на решението на САС, като се намали размера на наказанието и се приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК относно отлагане на неговото изтърпяване. В жалбата се сочи, че подсъдимият е признат за виновен в извършване на несъставомерно деяние, поради липса на елемент от фактическия състав на престъплението по чл.252 от НК, а именно – извършваната от подсъдимия дейност, според защитата не кореспондира с дефиницията за „ банкови сделки, извършвани по занятие“, а може да бъде окачествена като неправилен влог, която дейност не е забранена от закона. В жалбата се съдържа оплакване за игнориране на възраженията на защитата спрямо анализа на доказателствата, относими към отношенията на подсъдимите с част от , вложителите“ по делото, като едни и същи факти са оценени по различен начин. Явната несправедливост на наказанието се извежда от игнорирането на тежестта на смекчаващите вината обстоятелства, като се сочи, че съдът неправилно не е отчел, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати успешно и с прилагането на института на условното осъждане. В касационната жалба на подсъдимия Г. се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се иска отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или алтернативно връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието с прилагане на чл.66, ал.1 от НК. Сочи се, че съдът неправилно е окачествил извършваната от подсъдимия дейност като банково публично привличане на влогове и е ангажирал наказателната му отговорност за престъпление по чл.252 от НК, без да отчете, че деянието е несъставомерно от обективна страна. В тази връзка се сочи, че не е взето предвид обстоятелството, че извършваната от подсъдимия и част от свидетелите обща търговска дейност е с инвестиционен характер, както и не е обсъдено възражението на защитата за избирателност на анализа на отношенията между подсъдимите и отделните лица, определени от обвинението като вложители. Наказанието на подсъдимия се определя като явно несправедливо поради отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК, като определи съответно по размер наказание, което да позволява отлагане на ефективното му изтърпяване. В срока по чл.351, ал.4 от НПК, от частния обвинител Р. Х. е постъпило писмено възражение срещу касационните жалби на двамата подсъдими, в което същите се определят като неоснователни и се възразява на изложените в тях доводи за несъставомерност на деянията. Застъпва се становище за правилност на въззивното решение, с което е потвърдена присъдата и за оставянето му в сила от ВКС. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия Я., адв. И. поддържа изцяло жалбата на подзащитния си с релевираните касационни основания, по изложените към тях съображения и моли за неговата отмяна. Акцентира на неправилността на извода на въззивния съд относно понятието „ банкова сделка“, която счита, че следва да съдържа кумулативно признаците на привличане на парични суми и едновременно с това предоставянето на кредити. Относно размера на наложеното наказание сочи, че не е отчетен изминалия дълъг период от време от извършване на деянието до постановяване на присъдата, което следва да се отчете в полза на подсъдимия, като се приложи чл.55 от НК и чл.66, ал.1 от НК. Подсъдимият Я. , в последната си дума пред ВКС заявява, че поддържа касационната жалба и моли за справедливо решение. Упълномощеният защитник на подсъдимия Г., пред ВКС моли да се уважи жалбата на подзащитния му по изложените в същата изчерпателни доводи относно наличието на наведените касационни основания и с направените алтернативни искания, като се присъединява към изложеното от защитника на подсъдимия Я., предвид идентичността на предявените срещу двамата подсъдими обвинения. Подсъдимият Г. пред ВКС, в последната си дума моли да се уважи жалбата и за справедливо съдебно решение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция намира жалбите на двамата подсъдими за неоснователни, поради липса на наведените в същите касационни основания. Счита, че решението на въззивния съд е правилно, като при постановяването му не са допуснати съществени процесуални нарушения, материалният закон е приложен правилно и наложените наказания са справедливи, поради което следва да се остави в сила. Частният обвинител П. Х., редовно уведомена, не се явява пред ВКС, представлява се от повереник адв. Г., която намира, че касационните жалби на подсъдимите следва да се оставят без уважение, а въззивното решение да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Частният обвинител С. П., пред касационната инстанция застъпва становище, че касационните жалби на подсъдимите следва да се оставят без уважение като напълно неоснователни. Частният обвинител М. Г. П., пред ВКС застъпва тезата, че присъдата спрямо двамата подсъдими следва да се остави в сила, като намира наложените наказания за справедливи и съответни на тежестта на извършените от тях деяния. Частният обвинител В. К., пред ВКС заявява, че жалбите на подсъдимите следва да се отхвърлят, като се потвърди присъдата на първия съд, която намира за справедлива. Частният обвинител Р. Х. заявява, че поддържа представения писмен отговор на касационните жалби на подсъдимите и изложените в същия доводи за неоснователност на жалбите им. Частният обвинител В. К., пред касационния съд застъпва становище, че присъдата на първия съд следва да се остави в сила, като се отхвърлят касационните жалби на подсъдимите и при възможност наложените им наказания да бъдат увеличени. Частният обвинител К. И., пред ВКС моли да се остави в сила осъдителната присъда спрямо двамата подсъдими, като намира изложените от тях доводи в обратната насока за неоснователни. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационните жалби на подсъдимите Я. и Г. и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 289/22.11.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 1292/2015 г., по описа на Софийски Градски съд, НО 32 състав, подсъдимите К. Я. и Г. Г. са били признати за виновни относно това, че в периода от неустановени дати през 2002 г. до 04.03.2012 г., в [населено място], в съучастие като съизвършители, без съответно разрешение от БНБ по чл.11, ал.1 от Закона за банките / ЗБ / и по чл.13, ал.1 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, извършвали по занятие банкови сделки – публично привличане на влогове по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗБ и чл.2, ал.1 от ЗКИ, като приемали суми в български лева и чуждестранна валута от повече от 30 лица, които не са банки или други институционални инвеститори, 51 физически лица, подробно индивидуализирани в присъдата, срещу задължение за връщане при различно договорена лихва, варираща между 1% и 3 % месечно, като с посочената дейност са причинени значителни вреди на тези физически лица-вложители, в общ размер на 4 708 816,43 / четири милиона седемстотин и осем хиляди осемстотин и шестнадесет лв. и 43 ст. /, поради което и на осн. чл.252, ал.2, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.20, ал.2 от НК и чл.54 от НК са им наложени наказания, на всеки един от тях в размер на пет години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в полза на Държавата в размер на по 6000 / шест хиляди / лв. С присъдата на градския съд, на осн. чл.304 от НПК двамата подсъдими Я. и Г. са признати за невиновни и оправдани по обвиненията да са извършили престъпленията в [населено място] и за причинената вреда над стойността от 4 708 816,43 лв., както и по отношение причиняването на значителни вреди на лицата Е. Д., П. Ц., С. И., Ц. В., Й. М., Д. П., И. И., Д. Цв. И., С. Л., Е. Б., Д. Б. и И. Б.. С присъдата, на осн. чл.24, ал.1, т.3 от НПК, вр. чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал.1, т.3 от НК наказателното производство по отношение на двамата подсъдими Я. и Г., в частта за извършени по занятие банкови сделки за периода до 2002 г. е прекратено, поради изтекла абсолютна погасителна давност. На осн. чл.189, ал.3 от НПК подсъдимите Я. и Г. са осъдени да заплатят направените по делото съответни разноски в полза на Държавата. С въззивно решение № 549/08.12.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 245/17 г., по описа на САС, НО, 7 състав е потвърдена изцяло присъда № 289/22.11.2016 г., по н.о.х.д. № 1291/15 г., по описа на СГС, НО, 32 с. Наведените в касационните жалби на двамата подсъдими идентични касационни основания и доводи в тяхна подкрепа позволяват общото им обсъждане и анализ на изложените съображения, предвид обстоятелството, че обвиненията спрямо тях също са идентични и са повдигнати при условията на съизвършителство. Касационните жалби на двамата подсъдими са депозирани в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от легитимирани за това страни, поради което са допустими, като разгледани по същество, и двете жалби се явяват неоснователни. На първо място следва да бъде обсъдено оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, доколкото основателността на същото винаги има за последица отмяна на контролирания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. За да обосноват наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, защитниците на двамата подсъдими излагат основно аргументи в насока недоказаност на приетите от контролираните инстанции фактически констатации, което по естеството си представлява довод за необоснованост, която не е сред предвидените от закона касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и не се включва в предмета на касационната проверка, респективно не подлежи на обсъждане при преценката за основателност на касационните жалби. Установените от проверяваните съдилища правно значими за обвинението факти не подлежат на проверка от ВКС относно тяхната правилност. Касационната инстанция не може да приема нови фактически положения или да променя възприетите от контролираните инстанции, тъй като те са в резултат на самостоятелно формираното от тези инстанции вътрешно убеждение. В рамките на допустимата проверка по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е юридическата правилност на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, което може бъде контролирано само относно процесуалния ред за събиране и оценка на доказателствата, на които е основано. В случаите когато последното е формирано в съответствие с правилата на процесуалния закон, то не подлежи на ревизия от касационната инстанция. Касационната проверка не установи допуснато от съдилищата процесуално нарушение със съществен характер по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 от НПК, изразяващо се в неправилна и незаконосъобразна оценка на доказателствата по делото, въз основа на които са изведени правно значимите факти за обвинението по чл.252, ал.2, вр. чл.20, ал.2 от НК спрямо подсъдимите Я. и Г.. Не се установи и наличие на съществено процесуално нарушение, свързано със събирането на доказателства, относими към обвинението в частта относно пострадалите Л. П. и И. Н.. Възражението от жалбите на двамата подсъдими / формулирано по идентичен начин / се отнася преимуществено до оценката на доказателствените средства, на които са основани възприетите фактически положения за цитираните двама вложители, с довода за заличаването им като свидетели по делото. На първо място следва да се посочи, че свидетелят И. Н. е бил заличен като свидетел по делото, поради липсата на депозирани от същия показания на досъдебното производство, където изобщо не е участвал като свидетел. Последното обстоятелство е било констатирано от съдебния състав на първия съд в съдебно заседание от 30.11.2015 г., независимо, че подсъдимите и упълномощените защитници са дали съгласие за прочитане на показанията на това лице от досъдебното производство, при положение, че негов разпит не е бил наличен. В хода на досъдебното производство е извършен разпит на брата на И. Н., свидетелят Р. Н. Н., чиито показания са приобщени чрез прочитане в съдебно заседание пред СГС на 30.09.2015 г., поради отсъствието на свидетеля от страната, при наличието на процесуалните предпоставки за това – при условията на чл.281, ал.5, вр.ал.4 от НПК, и при липсата на съгласие от страните за техния прочит. Независимо от обстоятелството, че показанията на свидетеля Р. Н. са приобщени по реда на чл. 281, ал.4 от НПК , при възприемането на фактическата обстановка по тази част от обвинението, не се констатира допуснато нарушение на разпоредбата на чл.281, ал.8 от НПК, тъй като същите са обсъдени съобразно действителното им съдържание и в кореспонденция с останалите относими доказателства по делото, запис на заповед и установените данни за условията по предоставяне на паричната сума / с договорка за ясно определен лихвен процент / , както и в съответствие със заключението на съдебно-икономическите експертизи. Следва да се отбележи, че възражението на подсъдимите не се отнася до неправилна оценка на фактическите данни по предоставяне на паричната сума от страна на свидетелите и договорката същата да им бъде върната срещу лихва, а касае целта, с които са били предоставени паричните средства на подсъдимите, която е ирелевантна спрямо правната страна на обвинението. Неоснователно е и възражението спрямо установените факти, относими към обвинението за свидетеля Л. П.. В съдебно заседание пред първия съд е извършен разпит на съпругата на свидетеля, С. П. и на дъщеря му, С. П., в чиито показания се съдържат достатъчен обем факти от значение за обвинението, включително и относно личната комуникация между съпругата на П. и подсъдимите по повод връщането на предоставените парични средства и условията, при които е било договорено - срещу изплащане на лихва. Не се констатира съдът да е извършил превратна оценка на цитираните гласни доказателства, или да е изопачил действителния им смисъл. Същите са оценени обективно и в кореспонденция с останалите писмени доказателства и заключенията на вещите лица и правилно са довели до фактическите изводи от решението, че инкриминираната парична сума е била предоставена на подсъдимите с договорка за връщане срещу конкретна лихва. По-нататък, в касационните жалби на защитата се съдържат оплаквания за избирателност при оценката на гласните доказателства, при анализа на съдържанието им в частта относно отношенията на свидетелите с двамата подсъдими, при предоставянето на инкриминираните парични средства. На тази база се извежда и възражението, че при едни и същи факти подсъдимите са оправдани за част от обвинението, а в останалата част – признати за виновни. Оплакването по същество представлява отново довод за необоснованост на атакуваното решение, предвид оспорването на правилността на фактическите констатации на контролираните инстанции. Внимателния прочит на жалбите сочи на позоваване на оправдателната част на присъдата / спрямо И. и Е. Б. и Д. Ф. / , която не се атакува пред ВКС, с цел обосновка на възражението по обвинението с пострадалата А. К.. По принцип този подход е недопустим, тъй като присъдата в оправдателната й част е влязла в сила, поради липса на съответна жалба или протест и не подлежи на касационен контрол в настоящото производство. Що се касае до обвинението с пострадалата А. К., не се констатира съществено нарушение при събирането на доказателствата /извършен е личен разпит на свидетелката пред съда и надлежно приобщаване на относимите по това обвинение писмени доказателства /както и на тяхната оценка, което да е довело до порочно формирано вътрешно убеждение на съдилищата по фактите, поради което установените в тази част от обвинението фактически положения не подлежат на проверка от ВКС по същество. ВКС не намери за основателно и възражението на защитата от касационните жалби за неправилна оценка на показанията на свидетелите К. Р. и Р. Х. и за несъстоятелно твърдението, че същите са оценени превратно и не според действителният им смисъл. Защитната теза се обосновава с довода за създадените между свидетелите и подсъдимите бизнес отношения, които са действителната причина свидетелите да им предоставят паричните средства и в тази връзка за неправилност на извода на съда, че се касае за дейност по влогонабиране без съответно разрешение. Изложените съображения налагат извода, че защитата възразява срещу правната оценка на фактите, и в този смисъл до обективната страна на обвинението, което следва да бъде отнесено до проверката за правилното приложение на материалния закон и обсъдено като второ по ред след касационното основание от жалбата по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. В заключение, се налага извода, че както първият съд в мотивите към присъдата, така и въззивната инстанция са изградили фактическите си изводи на основата на комплексен доказателствен подход чрез съпоставка и сравнителен анализ на значимите за обвинението доказателствени източници и тяхното действително съдържание. За установяване на правно значимите факти са използвани гласни доказателства от разпити на свидетели пред съда, както и приобщени по реда на чл.281 от НПК, показания от досъдебното производство, в различните хипотези на текста, при наличието на изискуемите процесуални предпоставки, писмени доказателства, съставени от подсъдимите, иззети по съответния процесуален ред и проверени с помощта на специални знания за тяхното авторство, както и заключения на съдебно-икономически експертизи . Не се установи кредитираната доказателствена съвкупност, която е поставена в основата на фактическите изводи относно участието на подсъдимите Я. и Г. като съизвършители в престъплението по чл.252, ал.2 от НК да е неправилно или тенденциозно оценявана от контролираните инстанции, както и не се намери дейността на съда по формиране на вътрешното му убеждение да страда от процесуални пороци. Въззивният съд, който е възприел изводите на първата инстанция е приел за установени само факти, които са надлежно и съвкупно доказателствено обезпечени от процесуално годни доказателства. Аналитичната дейност на съда е осъществена на базата на законосъобразно приобщени доказателства и доказателствени средства, които са вярно интерпретирани съобразно действителното им съдържание и смисъл. Изводите на въззивния съд за целта, с която двамата подсъдими са получили инкриминираните парични средства от свидетелите по делото, с уговорката за връщането им срещу изплащане на фиксиран лихвен процент, определен във всеки отделен случай, периода на осъществяване на деянието и субективната еднопосочност в действията им, са изградени въз основа на обективно всестранно и пълно доказателствено изследване на обстоятелствата по делото. Съобразно установените факти, материалният закон е приложен правилно. Като основание за касационна проверка в жалбата изрично е посочено нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК, поради признаване на подсъдимите за виновни в извършване на деяние, което е обективно несъставомерно по чл.252, ал.2 от НК. Основният довод на защитата в насока несъставомерността на деянието е относно правната оценка на извършваната от подсъдимите дейност по влогонабиране на парични средства от различни физически лица срещу уговорка за изплащането й с лихва, за която се сочи, че не е извършвана в нарушение на действащите закони, съответно ЗБ и ЗКИ, а представлява легално предоставяне на парични средства в заем между физически лица срещу възнаграждение. Същата е оценена като неправилен паричен влог, по смисъла на гражданското право. Отделно се възразява срещу тезата на съдилищата, че банковата дейност, която е поставена под разрешителен режим, съобразно действащите през инкриминирания период специални закони, ЗБ и ЗКИ, по естеството си представлява извършване в кумулативна даденост на кредитиране с публично набрани средства и в този смисъл само влогонабирането или предоставянето на парични средства в заем, дори и срещу лихва не може да бъде окачествено от правна страна като банкова дейност по занятие. Аналогични доводи за несъставомерност на деянието от обективна страна се съдържат и във въззивните жалби на подсъдимите и апелативният съд в решението си е изложил подробни съображения в насока тяхната неоснователност, които ВКС изцяло споделя. Преценката за обективната съставомерност на деянието при всички случаи следва да бъде изведена от понятието „банкова сделка“, която деецът извършва по занятие. Съдебната практика е еднопосочна и последователна в разбирането си / въззивният съд е цитирал в решението си множество решения на ВКС в подкрепа на тази теза/, че влогонабирането и банковото кредитиране са самостоятелни видове банкови сделки, които са поставени под разрешителен режим. Съгласно чл.2 от действащия ЗКИ банката е юридическо лице, което извършва различни видове дейности: публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск / по аналогичен начин е била определена дейността на банките и съгласно отменения ЗБ /. Влогонабирането е една от банковите дейности, предоставянето на кредити е друг вид банкова дейност, за което се изисква съответно разрешение, т.е. банковата дейност е поставена от закона под разрешителен режим. Банковото кредитиране не включва като елемент от дейността, предоставените средства да са получени в резултат на публично влогонабиране и обратно – влогонабирането не изисква непременно набраните средства да бъдат отпускани като кредити, т.е. за да се окачестви една дейност като банкова не е необходимо деецът да е осъществявал съвкупно двата вида банкови дейности – влогонабиране и кредитиране, достатъчно е да е извършвал системно получаване на парични средства срещу постигната договорка с лицата, които ги предоставят за получаване на определена материална облага, каквато е и уговарянето да се получи лихва върху предоставената сума при връщането й. Банковата дейност е предоставена в изключителната компетентност на банките и кредитните институции, поставена е под разрешителен режим и по правило не може да се осъществява от физически лица. Разпоредбата на чл.252 от НК инкриминира извършването по занятие на банкова дейност /влогонабиране или кредитиране / от физически лица срещу определено възнаграждение. Престъплението е формално / не се изисква реално получаване на облага от влогонабирането или кредитирането / и е на системно извършване, като за осъществяването на фактическия му състав е необходимо деецът да е извършил три еднородни деяния / три банкови сделки/. От обективна страна е необходимо получаването на паричните средства / при влогонабирането / да е придружено от уговорка за получаване на доход от предоставените средства, в случая лихва, която да е ясно и конкретно определена, като целта, с която е постигната тази договорка е ирелевантна спрямо обективната и субективна страна на деянието. В този смисъл възражението на защитата, че паричните средства, предмет на инкриминираните сделките, са били предоставени на подсъдимите с цел инвестиция на конкретни проекти е неотносимо към преценката за съставомерността на деянието. Законът забранява физическите лица да извършват по занятие банкова дейност, включително и под формата на влогонабиране, без значение с каква цел се осъществява. С оглед изложеното, правилно контролираните съдилища са оценили от правна страна извършваната от подсъдимите дейност по получаване на парични средства в заем срещу уговорка за изплащане на лихва на лиицата,които са им ги предоставили /която дейците са осъществявали многократно с множество физически лица и за период по-дълъг от десет години / като банкова дейност, извършвана по занятие, която е инкриминирана съгласно разпоредбата на чл.252 от НК като престъпление, предвид законовата забрана физически лица да извършват по занятие банкова дейност. При наличните фактически данни, претенциите на подсъдимите за тяхното оправдаване не могат да бъдат удовлетворени. Съгласно установените факти двамата подсъдими са извършвали системно, повече от три пъти, дейност по набиране на парични средства от различни физически лица, с уговорка да им бъдат върнати срещу изплащане на определена лихва. За целта при получаването на паричните средства, на лицата, които са им ги предоставили са били издавани т.н. записи на заповед, в които са били фиксирани периода на предоставяне на сумите и стойността на лихвата, която ще им бъде изплатена при връщането на паричните средства. Възражението, че се касае до разрешени от закона сделки, представляващи договор за неправилен паричен влог също е неоснователно. В случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.257 от Закона за задълженията и договорите / ЗЗД /, съгласно която ако дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя, като в този случай се прилагат правилата за заема. В ал.2 на текста изрично е предвидено, че разпореждането по ал.1 не се прилага за банките, именно защото извършваната от тях дейност по влогонабиране представлява по естеството си неправилен паричен влог. Забраната се извежда не от вида на влога – неправилен паричен влог, а от обстоятелството, че дейността се извършва от физически лица по занятие т.е. системно, както и че извършването по занятие на този вид дейност е предоставено в изключителната компетентност на банките и кредитните институции и е поставена под разрешителен режим, който изключва изобщо осъществяването й от физически лица. По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания: Наказанието на двамата подсъдими е определено в размер на пет години и шест месеца лишаване от свобода и глоба от шест хиляди лева, за всеки един от тях. При индивидуализацията на наказанието въззивният съд се е позовал на наличието на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства за всеки един от двамата подсъдими / чисто съдебно минало, добри характеристични данни, продължителност на наказателното производство не по тяхна вина / и е определил размера на основното наказание близо до специалния законов минимум от пет години, като го е фиксирал на пет години и шест месеца. Допълнителното наказание е определил в размер също близо до минимума, който е от пет хиляди лева, като го е определил в размер на шест хиляди лева. В жалбите на двамата подсъдими / доводите в насока явната несправедливост на наказанията, изложени от тях са напълно идентични / не се сочат допълнителни съображения в насока неправилно определения размер на наказанието, нито неотчетени от съдилищата смекчаващи обстоятелства. Сочи се, че целите на генералната превенция могат да бъдат постигнати и посредством приложението на чл.66, ал.1 от НК. Последното иманентно включва като искане намаляване размера на наказанието до три години, което е абсолютна предпоставка за отлагане на ефективното изтърпяване на лишаването от свобода, което от своя страна изисква приложението на чл.55 от НК, предвид санкционния минимум от пет години. ВКС намира, че наложените на подсъдимите наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК. Отчетените от съдилищата смекчаващи обстоятелства, които са правилно оценени, не сочат на многобройност или изключителност, както и минимума на наказанието не е несъответен на тежестта на деянията, за да се приложи чл.55 от НК на общо основание. ВКС намира, че продължителността на наказателното производство в конкретния казус не може да бъде оценена като обстоятелство, което на самостоятелно основание да налага приложението на чл.55 от НК. В принципен план нарушаването на изискването за провеждане на наказателното производство в разумен срок по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС винаги изисква преценка за необходимостта от компенсиране на дееца относно допуснатото нарушение, като това може да се осъществи и чрез разпоредбата на чл.55 от НК. Практиката на ЕСПЧ е въвела критерии за преценка, съгласно които продължителността на процеса не е абсолютен фактор за необходимостта от компенсация, като е необходимо да се изследват причините за това – поведението на дееца, поведението на властите, фактическата и правна сложност на делото. По настоящото дело обвинението е за период по-дълъг от десет години, / за част от инкриминирания период производството е прекратено по давност / с двама подсъдими и повече от 30 пострадали лица, което не е несъвместимо с продължителността от шест години и половина на провеждането му. В тази връзка не е налице необходимост от компенсиране на подсъдимите чрез прилагане на чл.55 от НК , поради което преценката на съдилищата за размера на наложените съответни наказания е правилна и се споделя и от настоящата инстанция, поради което искането за намаляване на размера на наложените на двамата подсъдими наказания не може да бъде уважено. Определеното наказание изключва възможността за прилагане на чл.66, ал.1 от НК, поради което и в тази му част искането от жалбите е неоснователно. С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 549/08.12.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 245/2017 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, 7-ми въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: