Р Е Ш Е Н И Е

№ 60104

София, 23.12.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 1214 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. В. К. срещу въззивно решение № 260058 /26.11.2020 г. по в. гр. д. № 378 /2020 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение от 02.04.2020 г. по гр. д. № 1720 /2019 г. на Дупнишкия районен съд, което е отхвърлен предявен от Л. В. К. срещу М. Л. К. иск за делба на сграда за обществено обслужване с идентификатор ..... по кадастралната карта и кадастралните регистри, с адрес на сградата: [населено място], [улица], № ..., която сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор ....със застроена площ 72 кв. м., с определено предназначение - сграда за търговия.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В съдебно заседание пълномощниците на касатора поддържат жалбата и излагат подробни съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение.
Ответницата по касация М. Л. К., чрез процесуалния си представител адв. В., е изразила становище, че касационната жалба е неоснователна.
В съдебно заседание процесуалният представител на ответницата изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
С определение №172/20.04.2021г. настоящият състав на Върховния касационен съд е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по следните въпроси:
1. Неправилно ли е решението на съда, с което той се е произнесъл по ненаведени от страна по делото факти, твърдения и възражения, или е приел за установени обстоятелства, различни от тези, за които между страните не съществува спор?
2. Към кой момент следва да е извършено дарението на парични средства за закупуването на имот, за да бъде оборена презумпцията за съвместен принос?
По първия от поставените въпроси:
В решение № 97 от 15.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2019 г., IV г. о., е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. В същото решение е прието, че съдът не може да се произнася нито по ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелствата, за които между страните не съществува спор.
В решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на ВКС, I г. о., е прието, че съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведено възражение и да изненадва страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото.
Настоящият състав изцяло се солидаризира с приетото в цитираните решения. Задължение на съда е да се произнесе в рамките на правния спор по делото и ако излезе извън тях, то това съставлява процесуално нарушение, което би могло да има за последица и неправилност на постановеното решение, но само ако обсъждането на ненаведени факти и възражения е повлияло на крайния резултат .
По втория поставен въпрос :
Наличието на пълна или частична трансформация се преценява съм датата на придобиване правото на собственост, в който смисъл е и приетото в т. 2 от ППВС № 5 от 31.10.1972 г., както и постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения. Ето защо, за да бъде оборена презумпцията на чл.21,ал.3 СК за съвместен принос, дарението на парични средства за закупуване на имот следва да бъде извършено към момента на придобиване правото на собственост, като на основание чл. 154, ал.1 ГПК в тежест на страната, която се позовава на пълна или частична трансформация е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на дарение на парични средства към релевантния момент.
По съществото на жалбата :
Делото е образувано по предявен от Л. В. К. срещу М. Л. К. иск за делба на недвижим имот, придобит през време на брака им.
Ответницата е оспорила иска с твърдения за наличие на пълна трансформация на лични средства, дарени й от баща й. Сочи , че сградата е закупена със заем в размер на 5 500 лв., взет от нея и баща й и изплатен по- късно от баща й, като ищецът няма принос в придобиването на имота.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че бракът между страните е сключен през 1998 г. и е прекратен с развод с влязло в сила през 2018 г. съдебно решение,а процесният имот е придобит чрез договор за покупко-продажба на името на ответницата М. К. през 2002г. В решението е прието, че фактическата раздяла между страните е настъпила при заминаването на ищеца Л. В. К. за САЩ през първата половина на 1998 г. При така установеното, въззивният съд е направил извод, че недвижим имот, придобит от един от съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност.
Във връзка с твърденията за наличие на пълна трансформация по смисъла на чл. 23 СК, по делото е представен договор за заем с нотариална заверка на подписите от 25.02.2002 г., видно от който Д. Г. Т. е дал в заем на ответницата М. Л. К. и баща й Л. Г. К. сумата от 5500 лв. с предназначение- покупка на сграда на два етажа с обществено предназначение, находяща се в [населено място]. Приложена е и разписка от 12.11.2004г., удостоверяваща факта, че Л. Коларски е върнал на Д. Т. сумата от 5 500 лв., взета по договор от 25.02.2002г. Въз основа на тези два документа съдът е приел, че сградата е придобита с лични средства на ответницата, която при условията на пълно и главно доказване е оборила презумпцията на чл.21, ал.3 СК. Изложени са мотиви, че предвид обстоятелството, че бащата на ответницата дълго време не е поискал дъщеря му да върне парите по заема е явно, че е желал и я е надарил със сумата по заема. Направен е извод, че е налице фактическо дарение за тази сума, макар и това да не е оформено по надлежния ред и не е налице изявление от страна на бащата на ответницата в тази насока. Съдът е счел за неоснователен довода, че дори да е налице дарение, то е осъществено след закупуването на имота. Според въззивния съд това не разколебава извода за липсата на принос от страна на ищеца, тъй като парите са предоставени от бащата на ответницата и е налице идентичност по отношение на това за покупката на коя сграда е предоставен кредитът и кой е закупеният имот.
Предвид отговорите на поставените по делото правни въпроси, обжалваното решение, като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила, следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изводът на съда, че имотът е придобит от ответницата по време на трайна фактическа раздяла, настъпила през 1998г., поради което е и нейна лична собственост, а не съпружеска имуществена общност, е направен при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Това е така, защото според чл. 6, ал.2 и чл. 8, ал.2 ГПК спорните факти от значение за решаване на делото се сочат от страните по делото, а в случая твърдение, че фактическата раздяла е настъпила през 1998г., не е наведено от ответницата. Последната в отговора на исковата молба изрично сочи, че фактическа раздяла е настъпила през юли 2005 г. или три години след закупуването на имота. В същия смисъл са и твърденията й в отговора на въззивната жалба. Т.е. въззивният съд в нарушение на диспозитивното начало в процеса, се е произнесъл по ненаведен довод и е приел за установен факт, който нито една от страните не е твърдяла – че фактическата раздяла е настъпила през 1998 г. Допуснатото процесуално нарушение има за последица неправилност на обжалваното решение, доколкото въз основа на приетото относно момента на фактическата раздява е направен извод, че ответницата е изключителен собственик на имота и искът за делба е неоснователен.
Спорен по делото е въпросът от кога датира фактическата раздяла - от 2005г. или от 2015г., но произнасянето по същия не е от значение за крайния изход на спора, тъй като правнозначимо е наличието на такава към датата на придобиване правото на собственост- 2002г., а не към по- късен момент.
Въз основа на събраните по делото доказателства и с оглед дадения отговор по втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, неправилен е и изводът на съда, че на база представения договор за заем от 2002г. и разписка за връщането му от 2004г., следва, че сградата е придобита през 2002г. с лични средства от ответницата. Мотивите на съда в тази им част са вътрешно противоречиви и са довели до неправилния извод, че е оборена презумпцията на чл. 21, ал.3 СК и е доказана пълна трансформация по чл. 23, ал.1 СК, защото от една страна съдът е приел, че плащането на цената е извършено със заемни средства, получени от ответницата и нейния баща, като същевременно е направен извод за наличие на пълна трансформация, основан на последващо погасяване на задължението по договора за заем, извършено със средства, дарени на единия от съпрузите.
Влагането на лични средства за закупуване на имот следва да бъде установено към момента на придобиване на правото на собственост. В настоящата хипотеза, при която продажната цена е платена със средства, получени въз основа на договор за заем, заемател по който е единият съпруг, то влагането на тези средства не води до наличие на трансформация по чл. 23 СК, тъй като сумата, получена по договор за заем не е лична, а обща, защото за задължението за връщането й двамата съпрузи отговарят солидарно. Дори и да се приеме, че кредитът е погасен със средства, дарени на съпругата, то това не се отразява върху принадлежността на вече придобитото право на собственост. Касае се за факт, настъпил след сключване на сделката, който не може да бъде взет предвид при преценката относно произхода на средствата, с които е заплатена продажната цена. Доказателства, че преди сключване на договора за покупко- продажба ответницата е получила като дарение сумата /цялата или част от нея/, с която е извършено плащането на продажната цена, не са ангажирани, а и липсват твърдения за извършено дарение на парични средства към релевантния момент.
Поради гореизложеното обжалваното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС.
Въз основа на установеното, че страните са бивши съпрузи, че имотът е придобит през време на брака, като продажната цена е платена със заемни средства, следва извод, че след прекратяване на брака по силата на чл. 27, ал.1, вр. чл. 28 СК съпружеската имуществена общност е прекратена и бившите съпрузи са обикновени съсобственици при равни квоти на придобитото през време на брака имущество. Ето защо обжалваното решение следва да се отмени и вместо него да се до постанови друго такова с което да се допусне извършването на съдебна делба на имота, описан в исковата молба, при равни части.
Доводите на ответницата, че към момента на сключване на сделката, сградата не е била изградена в груб строеж, не променят извода за основателност на предявения иск. Това е така, защото ако сградата не е била изградена в груб строеж, то това би съставлявало пречка същата да е предмет на разпоредителната сделка, т.е. ответницата изобщо не би могла да придобие права върху нея. В случая самата ответницата се позовава на придобити въз основа на сделката права, а и в нотариалния акт изрично е описано, че предмет на сделката е сграда, изградена в груб строеж. Що се отнася до твърденията, че всички довършителни работи в сградата са извършени с лични средства на ответницата, то по тези доводи съдът не дължи произнасяне в първата фаза на делбеното производство, предвид разпоредбата на чл. 344, ал.1 ГПК, а биха могли да са предмет на разглеждане във фазата по извършване на делбата.
Ищецът е поискал на основание чл. 344, ал.2 ГПК да бъде постановена привременна мярка, с която до окончателното извършване на делбата ответницата да му заплаща сумата от 393 лв. месечно за ползването на неговата 1/2 ид.ч. от процесния имот.
Когато делбеният имот се ползва от един от съделителите, останалите имат право да поискат на основание чл. 344, ал.2 ГПК да им бъде определено обезщетение срещу ползването на тяхната част до окончателното ликвидиране на съсобствеността. В случая ответницата не твърди и не доказва, че ищецът ползва сградата, заедно с нея, поради което и претенцията по чл.344, ал.2 ГПК е доказана по своето основание.
От приетата пред районния съд съдебно икономическа експертиза, се установява, че пазарният месечен наем за аптеката, намираща се на първия етаж от сградата е 250 лв. месечно, а за магазина на същия етаж- 160 лв. месечно, или общо 410 лв. месечно, т.е. за ползваната 1 /2 ид. част на ищеца дължимата се сума е 205 лв. месечно. Вещото лице е посочило, че на втория етаж на процесната сграда има две стаи за нощувка, пазарният наем за които е от 25 лв. на вечер, като се приема пълняемост от 15 нощувки месечно общо за двете стаи. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че при наемна цена от 25 лв., като се вземат предвид разходите, вкл. и туристическата такса, чистата сума за получаване е 10 лв. При така установеното от вещото лице, настоящият състав на ВКС намира, че обезщетението за ползването на двете стаи следва да се определи на база чистия доход от отдаването им под наем, а именно от 10 лв. на вечер, защото ако обезщетението за ползване се определи върху сумата от 25 лв. месечно, то това ще доведе до неоснователно обогатяване на ищеца и той ще получи като обезщетение и сума, която е разход във връзка с дейността по отдаването на стаите под наем, който разход не му е дължим. Следователно обезщетението за ползване на двете стаи се равнява на общо 150 лв. месечно или на ищеца спрямо неговата част от имота се дължат 75 лв. месечно.
Във връзка с горното, претенцията по чл. 344, ал.2 ГПК се явява основателна за сумата от 280 лв. месечно/ 125 лв. за ползване на 1/2 ид. ч. от аптеката,плюс 80 лв. месечно за ползването на 1/ 2 ид.ч. от магазина и 75 лв. месечно за ползването на 1/2 ид.ч. от двете стаи/, като за разликата до 393 лв. месечно следва да се отхвърли като неоснователна.
С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да се присъдят направените за производството пред ВКС разноски в размер на 1 580 лв., включващи 1 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 80 лв. внесена държавна такса. Направеното от ответницата по касация възражение по чл. 78, ал.5 ГПК е неоснователно. Същата е представила доказателства, че е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер, равен на претендирания от касатора - 1 500 лв. След като и двете страни по делото са заплатили еднакъв размер на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, се налага извод, че са признали, че именно това е сумата съотносима с фактическата и правна сложност на спора и съответно, че не е налице прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260058 /26.11.2020 г. по в. гр. д. № 378 /2020 г. на Кюстендилския окръжен съд И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА :
ДОПУСКА да се извърши съдебна делба на следния недвижим имот : сграда за обществено обслужване със застроена площ 70 кв. м. и разгъната застроена площ 140 кв. м., изградена в състояние на груб строеж на основание отстъпено право на строеж върху общински урегулиран поземлен имот, за който със Заповед № 1031/1982 г. на кмета на Община Сапарева баня е отреден парцел .... - осемнадесети, в квартал .... седемдесет и четвърти, по застроителния и регулационен план на [населено място], област Кюстендил, при граници и съседи на сградата: улица, сграда на "Банка ДСК" и училище, а съгласно скица на сграда № 15- 678376-26.07.2019 г. с идентификатор .... по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 15/19.02.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед: КД-14-10-363/19.09.2013 г. на началник на СГКК – Кюстендил, с адрес на сградата: [населено място], [улица], № 2, където сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор ..... със застроена площ 72 кв. м., с определено предназначение - сграда за търговия, между и при делбени части, както следва :
Л. В. К. – 1/2
М. Л. К.- 1 / 2.
ОСЪЖДА на основание чл.344, ал.2 ГПК М. Л. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] баня, [улица], № 8 да заплаща на Л. В. К., ЕГН[ЕИК] със съдебен адрес [населено място] , [улица], № ..., сграда“....“, партер, ап.1 сума в размер на 280 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползването на собствената на Л. В. К. 1/2 ид. ч. от допуснатия до делба имот, считано от датата на постановяване на настоящото решение до окончателното извършване на делбата, като отхвърля претенцията по чл.344, ал.2 ГПК за разликата до пълния предявен размер от 393 лв. като неоснователна.
ОСЪЖДА М. Л. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], № .... да заплати на Л. В. К., ЕГН[ЕИК] със съдебен адрес [населено място] , [улица], № ...., сграда“А“, партер, ап.1 на основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски по делото пред ВКС в размер на 1 580 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.