Р Е Ш Е Н И Е № 107 гр. София, 01 октомври 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 372 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Р. Д. срещу нова въззивна присъда на Бургаски апелативен съд № 198 от 18.11.2019, по ВНОХД № 189/19, с която е отменена оправдателна присъда на Бургаски окръжен съд № 183 от 18.06.2019, по НОХД № 1184/18, и жалбоподателят е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че на 3.11.2015 г на ГКПП Б., общ. М. Т., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице: полицай в Група „ОП” към РУ, Малко Търново, при ОД на МВР, Бургас, в кръга на службата си, е съставил официални документи, в които е удостоверил неверни обстоятелства / актове за установяване на административни нарушения / с цел съставените документи да бъдат ползвани като доказателство за отразените в тях обстоятелства, с оглед на което и на основание чл. 311, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, 2/ в това, че по същото време и на същото място, в същото длъжностно качество, е поискал и e приел от Т. Г. С. дар: сумата 20 лв, който не му се следва, загдето е извършил друго престъпление във връзка със службата си / такова по чл. 311 НК /, с оглед на което и на основание чл. 302, т. 1, б. „б” вр. чл. 301, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, както и „лишаване от право да заема и упражнява държавна длъжност: полицейски инспектор „Пътен контрол”, за срок от една година. На основание чл. 23 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: „лишаване от свобода”, за срок от една година, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, и „лишаване от право да заема и упражнява държавна длъжност: полицейски инспектор „Пътен контрол”, за срок от една година, а на основание чл. 53, ал. 2, б. „б” НК, левовата равностойност на предмета на престъплението / сумата 20 лв / е отнета в полза на държавата. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се следните аргументи: Осъдителната присъда почива на ненадеждна доказателствена основа. Въззивният съд се е позовал на негодни писмени доказателства: справка за автомобили, проверени на 3.11.2015 г, и справки АИС „БДС” и „АНД” от същата дата, които са копия и не са представени в оригинал. Не е следвало да бъдат кредитирани показанията на св. Т. С. и св. Г. И., а същите са поставени в основата на осъдителната присъда. Не е взето предвид, че показанията на св. З. С. и св. П. Б. опровергават обвинителната теза. Заявеното от подсъдимия, че св. Т. С. се е представил с името С., е потвърдено от показанията на св. З. С.. Не е даден отговор на наведеното от защитата възражение, че липсва предмет на престъплението „подкуп”, откъдето и не може да се счита, че е налице съставомерно деяние. Материалният закон е приложен неправилно. С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителната присъда и оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият заявява, че не е извършил престъпление и моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна, а обжалваната присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Неоснователно е възражението на защитата, че не е следвало да се ползват приложените по делото справки, касаещи полицейските проверки, проведени на инкриминираната дата. Цитираните справки представляват документи, които интересуват процеса откъм тяхното съдържание и като такива имат характера на писмени доказателства. Те са създадени извън процеса, но имат значение за правилното решаване на делото, поради което тяхното приобщаване като писмени доказателства е необходимо за разкриване на обективната истина. За тяхното съставяне не се изисква специална форма и по това писмените доказателства се различават от писмените доказателствени средства, за които важи такова изискване. Оспорените от защитата справки са приобщени от разследващия орган по съответния процесуален ред, което ги прави процесуално валидни, а това, че са копие на оригинала, не е пречка да бъдат ползвани, тъй като автентичността на съдържанието им е гарантирана чрез изпращането им от държавния орган, който ги е издал / органите на МВР /. Освен това, за прецизност следва да се посочи, че копието на справката, изготвена от св. З. С., носи и изрична заверка „Вярно с оригинала”. Следователно, приложените по делото писмени доказателства са процесуално годни, откъдето следва, че не е имало пречка да бъдат съобразени при формиране на доказателствените изводи, а възражението на защитата в тази насока не може да бъде споделено. Обстоятелството, че св. Т. С. е носил личната си карта и я е представил пред служителите на „Гранична полиция”, е установено от гласни и писмени доказателства, изводими от показанията на св. З. С., св. Б., от показанията на св. Т. С. и св. Г. И., както и от справката за проверени автомобили, съставена по повод на проверката. Косвено в подкрепа на факта, че св. Т. С. е представил личната си карта, е даденото от св. З. С. разяснение, че преминаването през гранична зона, каквато е ГКПП „Б.”, общ. М. Т., е възможно, само ако лицето представи документ за самоличност, а в противен случай, би подлежал на санкция по чл. 6 от Закона за българските документи за самоличност. По делото не е спорно, че акт за нарушение по този закон не е съставян, което също е в подкрепа на факта, че св. Т. С. е разполагал с лична карта, която е представил на полицейските служители. Освен това, установено е, че посоченият свидетел ежедневно е преминавал през граничната зона във връзка с изпълняваната от него работа като дървосекач в сечище, попадащо в граничната зона, откъдето следва, че законовото изискване му е било известно и го е спазвал. На следващо място, правилно въззивният съд е оценил показанията на св. Т. С., св. С. С. и св. Г. И., като ги е съпоставил с писмените доказателства / справки / във връзка с проведените полицейски проверки на инкриминираната дата. По делото са налице две версии за инкриминираните събития, едната от които е изводима от показанията на цитираните свидетели, а другата, от обясненията на подсъдимия. Вярно е становището на въззивната инстанция, че кредит на доверие заслужава тезата, развита от св. Т. С., подкрепена от показанията на св. Г. И., св. З. С. / от съдебната фаза / и св. Б., кореспондиращи на писмените доказателства: справки за преминаващи автомобили и извадка от проверките, извършени по искане на подсъдимия от системния администратор на РУ, Малко Търново, в системата АИС „БДС” и „АНД”. Всички гласни доказателствени източници са еднопосочни, че първа по време е проведена полицейската проверка от служителите на „Граничен контрол”, а след това е извършена проверката по линия на КАТ. Еднозначно е установено, че по време на първата проверка, св. Т. С. и св. Г. И. са представили личните си карти и техните данни за самоличност са вписани в справката за проверени автомобили, изготвена от св. З. С.. Налице е различие в гласните доказателствени източници относно два факта: дали св. Т. С. е представил лична карта на подсъдимия при проверката по линия на КАТ и дали се е представил с чужда самоличност, като е използвал името на брат си С.. Докато свидетелят Т. С. е последователен в това, че е показал лична карта и при двете полицейски проверки, респективно, че се е представил със собствените си имена, подсъдимият в обясненията си е развил друга версия, която съществува в две разновидности: първата е от досъдебното производство, надлежно приобщена в съдебната фаза, и втората, в съдебното производство, която жалбоподателят е заявил, че поддържа. Вярно е, че подсъдимият може да дава обяснения, каквито намери за добре, а неговите обяснения имат двояка роля / доказателствено средство и средство за защита /, но съдът решава дали да ги кредитира или да ги отхвърли, като мотивира становището си. Въззивната инстанция е анализирала обясненията на жалбоподателя в двете им разновидности и правилно е приела, че същите не могат да бъдат ползвани, тъй като са опровергани от кредитираните гласни доказателствени източници и от писмените доказателства. В тази насока, от значение е следното: В обясненията си от досъдебната фаза обвиняемият е заявил, че още в началото на полицейската проверка, св. Т. С. се е представил с името на брат си С.. В съдебната фаза е посочил, че първоначално е взел данните за самоличността на водача и пътника от колегите си гранични полицаи, като е преписал имената им от справката, изготвена от св. З. С., след което е отишъл до автомобила, за да установи самоличността на водача. Правилно апелативният съд е отбелязал, че версията на подсъдимия, в двете й разновидности, е недостоверна, тъй като е в противоречие с приложените писмени доказателства / справки /, а именно: От проверките в АИС „БДС” и „АНД” е видно, че първа по време е извършена проверка на Т. С. като физическо лице и като водач на МПС, след което е направена справка за роднинските му връзки, сред които е брат му С.. Тези данни кореспондират на последователните показания, депозирани от св. Т. С., съответстващи и на казаното от св. Г. И., че водачът на автомобила е разполагал с лична карат и я е представил на полицейските служители по време на двете проверки. Вярно е, че в показанията си от досъдебното производство, св. З. С. е заявил, че е чул водачът / св. Т. С. / да се представя с името С., които показания са приобщени в съдебната фаза, но правилно не са кредитирани в тази им част, поради следното: На първо място, разказът на св. З. С. в съдебната фаза е идентичен с показанията на св. П., св. Т. С. и св. Г. И., което представлява самостоятелно основание да бъдат кредитирани показанията му, дадени пред съда. На второ място, безспорно е установено е, че полицейските проверки са проведени последователно и поотделно, при което служителите от „Гранична полиция” / св. З. С. и св. Б. / не са присъствали по време на другата проверка, откъдето следва, че те обективно не са имали възможност да чуят разговора, воден между подсъдимия и проверяваните лица. Що се отнася до показанията на св. Б., те са последователни още от досъдебното производство и са в пълен унисон с показанията на св. З. С. / от съдебната фаза /, на св. Т. С. и св. Г. И.. На следващо място, заявеното от обвиняемия в обясненията му от досъдебното производство, че е попитал пътника в проверявания автомобил, дали водачът се казва С., при което е получил утвърдителен отговор, е опровергано от показанията на св. Г. И., кореспондиращи на заявеното от св. Т. С.. Останалите твърдения от обясненията на жалбоподателя от съдебната фаза са опровергани от показанията на водача и пътника, както и от справките, направени от св. П., по искане на подсъдимия. В обобщение, при наличието на категорични доказателства, че инкриминираните събития са се развили така, както са описани от св. Т. С., правилно въззивната инстанция е отхвърлила версията на подсъдимия, в двете й разновидности, и е оценила същата като защитна теза, опровергана от кредитираните свидетелски показания и писмените доказателства. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че доказателствените изводи на апелативния съд са изведени при стриктно спазване на чл. 14 НПК, поради което при анализа на доказателствата и доказателствените средства не е допуснато процесуално нарушение. Осъждането почива на стабилна доказателствена основа, поради което законосъобразно въззивната инстанция е счела, че следва да отмени оправдателната присъда и да постанови нова, осъдителна такава. Що се отнася до възражението, че липсва предмет на престъплението „подкуп”, то е неоснователно. Предмет на престъплението е дарът, поискан и получен от подсъдимия, който не му се следва, а именно: сумата 20 лв. Обстоятелството, че банкнотата 20 лв не е приложена по делото, означава, че тя не е намерена и иззета, за да се приобщи като веществено доказателство, а не означава, че престъплението „подкуп” няма предмет. В този случай, на основание чл. 53, ал. 2, б. „б” НК, когато предметът на престъплението липсва, в полза на държавата се присъжда неговата равностойност. Ето защо, законосъобразно, на основание чл. 53, ал. 2, б. „б” НК, в полза на държавата е присъдена левовата равностойност на предмета на престъплението „подкуп”, а именно: сумата 20 лв. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Правилно установените релевантни факти обвързват подсъдимия с две престъпления, извършени в съвкупност: по чл. 311, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 302, т. 1, б. „б вр. чл. 301, ал. 3 вр. ал. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които, в случая, не са налице. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивният акт да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Бургаски апелативен съд № 198 от 18.11.2019 г, по ВНОХД № 189/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: