Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
Гр.София, 11.04.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори март, 2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ПЕНКА МАРИНОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1353/16 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №125/08.12.15 г., постановена от ОС-Велико Търново /ВтОС/ по Н.Д.8/13 г., подсъдимият И. В. В. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.199,ал.2,т.3 вр.ал.1,т.3,пр.1 и 2 вр.чл. 198, ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК с наложено наказание осемнадесет години лишаване от свобода, като са определени първоначален общ режим и съответно пенитенциарно заведение за изтърпяване; по чл.339,ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.26,ал.1 НК с наложено наказание пет години лишаване от свобода; по чл.346,ал.2,т.1,пр.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 НК с наложено наказание пет години лишаване от свобода; по чл.216,ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК с наложено наказание две години и шест месеца лишаване от свобода. Оправдан е да е извършил престъпление по чл.339,ал.1 НК. На основание чл.23 НК е определено В. да изтърпи едно общо наказание лишаване от свобода за срок от осемнадесет години, търпимо при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
Със същата присъда подсъдимият Б. Т. Т. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.199,ал.2,т.3 вр.чл.198, ал.1 вр.чл.20,ал.4 НК с наложено наказание лишаване от свобода за срок от петнадесет години, като са определени първоначален общ режим и съответно пенитенциарно заведение за изтърпяване; по чл.339,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК с наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години; по чл.216,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК с наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца. Оправдан е по повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл.339, ал.1 НК. На основание чл.23 НК е определено за изтърпяване наказание от петнадесет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип или затвор.
Все с тази присъда подсъдимият И. Х. Р. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.1 вр.чл.198,ал.1 вр. чл.20,ал.4 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години, което да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим.
И тримата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят на конституирания като граждански ищец пострадал А. К. А. обезщетения за неимуществени и имуществени вреди съответно в размер от 200 000 и 15 000 лв., считано от датата на увреждането, до окончателното им изплащане. Искът за неимуществени вреди е отхвърлен до пълната предявена част от 400 000 лв.
Отново тримата подсъдими са осъдени да заплатят солидарно на конституирания граждански ищец обезщетение за имуществени вреди от 1 700 лв., считано от датата на увреждането, до окончателното изплащане на сумата.
С решение № 179/08.08.16 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.79/16 г., така цитираната присъда е изменена, като наложеното на подсъдимия Р. наказание е увеличено на десет години лишаване от свобода и е разпоредено същото да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Постановеният от ВтОС съдебен акт е изменен и в частта по присъждане на разноските. Потвърден е в останалата част.
Недоволни от така постановения съдебен акт на ВтАС са всички подсъдими, които го оспорват с лични свои жалби, атакувайки в тях приетото авторство на инкриминираните им деяния от страна на решаващите съдилища и грубите процесуални нарушения, допуснати при разглеждане на съдебното производство. В представените допълнения към личните си жалби /множество от подсъдимия Т./ те разгръщат най-вече своите доказателствени тези.
Постъпили са жалби и от тримата защитници на подсъдимите, в които са релевирани всички касационни основания. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и или връщане на делото за ново разглеждане на второстепенния, а при уважаване на съответните искания за това-на първостепенния съд, след отмяна на присъдата на същия, или що се касае до подсъдимите Т. и Р.-намаляване на наложените наказания. За Р. се настоява освен това наказанието лишаване от свобода да бъде отмерено по начин, че да намери приложение институтът на условното осъждане. Претендира се и да се отхвърлят уважените граждански искове срещу му.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите В. и Т., представящи и допълнителни съображения, както и техните защитници, поддържат жалбите с изложените в тях доводи и съответни искания. Конкретно подсъдимият Т. моли делото да се върне и да бъде разгледано от друг съд- не от ВтОС или ВтАС, тъй като съдиите от тези съдилища са предубедени и не може да се постигне правосъдие; или да бъде оправдан. Едно от направените от В. искания е за връщане на досъдебното производство за доразследване най-вече на сумата-предмет на престъпно посегателство, за която осъден. Намира,че неправилно е квалифициран процесният грабеж предвид отнетото имущество и в тази връзка трябва да бъде съобразено и наложеното му наказание.
Подсъдимият Р., редовно призован, не се явява. Упълномощените от него защитници пред тази инстанция поддържат личната му жалба, както и аргументите по касационната жалба на предходния защитник, като наблягат на незаконосъобразно осъждане по определени факти относно средства на престъплението, въз основа на които е прието, че Р. е помагач; както и на недопустимост и неоснователност на гражданските искове, уважени срещу техния подзащитен. Основното искане е свързано с отмяна на решението на ВтАС и присъдата на ВтОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав от първостепенния съд. Алтернативно се настоява за изменение на съдебното решение, определяне на дължимото наказание при условията на чл.58 вр.чл.55 НК и прилагане нормата на чл.66,ал.1 НК, както и произнасяне по гражданските искове.
Прокурорът от ВКП намира, че жалбите са неоснователни. Единствено се съгласява със становището на защитниците на подсъдимия Р. относно незаконосъобразност при осъждането му по предявените граждански искове.
Частният обвинител и граждански ищец А. А. и гражданският ищец П. Я., редовно призовани, не се явяват и не заявяват становище по жалбите.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите го документи и аргументите по тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да подходи към конкретно разглеждане на жалбите на отделните подсъдими и техните защитници и претенциите по тях, покриващи правомощията на ВКС, този съд желае да отбележи следното:
1. Върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е последна в рамките на инстанционния контрол, предвиден в наказателно-процесуалния закон. Като такава тя е инстанция по правото, което важи и за настоящото производство, доколкото по отношение на него не са налице предпоставките на чл. 354,ал.5 НПК. Касационните основания, визирани в разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, не съдържат изисквания за произнасяне по необоснованост /преценката на събраните доказателства не е правилно изведена и не обуславя приетата фактология/ и непълнота на доказателствата. И това е така, тъй като изложените обстоятелства са относими към съдилищата по фактите, каквито са първостепенният и второстепенният съд-поне в конкретния казус това са ВтОС и ВтАС, не и към съд по правото, какъвто е ВКС.
Видно от голяма част от жалбите на В. и Т., особено от основната такава и множеството допълнителни, изготвени от Т., оплакванията касаят суверенната съдебна преценка на решаващите съдилища на събраните доказателства от една страна, а от друга- разгръща се личният поглед на всеки от дейците по отношение на стореното, до степен, че се излагат съображения, сравними единствено с процесуални обяснения. Допълнително се обръща внимание на факти, които са по повод наказателното производство, но несвързани конкретно с извършеното деяние, а с лични възприятия и тревоги на подсъдимите. В голяма част от допълненията на подсъдимия Т. пък се срещат доводи, които, без да се обръща внимание на неправилното от граматическа гледна точка изписване, се отличават с такава неяснота, че ВКС не е в състояние да разбере същността им.
На следващо място, в някои части жалбите на защитниците на подсъдимите, включително и този на Р., от когото той се отказва пред настоящия съд, и допълнението към тях, съдържат възражения за неправилна доказателствена преценка от страна на въззивния съд, без да се оспорва годността на оценените доказателствени материали. Специално що се касае до жалбата на защитника на касатора В., такива доводи са излагани и при релевиране на оплакването за нарушение на материалното право.
Казаното, отнесено към пределите на проверка и правомощията на висшата съдебна инстанция по наказателни дела при процесното първо разглеждане на делото пред нея, предопределя невъзможността за произнасяне по възражения, които, както и да бъдат наречени, в същината си са или недопустими /изразяването на обяснения/, или такива за необоснованост, водещи до оспорване на приетото авторство на престъпленията на основата на собствен доказателствен анализ. Ето защо ще се вземе отношение единствено по доводи, субсумируеми под нормата на чл.348,ал.3 вр.ал.1,т.2 НПК, иначе казано по оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения. А ако се намери,че такива съществуват, ще се прецени дали те са довели до неправилно приложение на материалния закон чрез осъждането на дейците.
2. Най-напред, по мнение на тази инстанция, следва да се обърне внимание на изтъкнати в жалбите и допълненията към тях общи оплаквания, които могат да бъдат подведени под съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните такива- а именно: съдебните актове са постановени от незаконен състав; не присъства съществена мотивировка както по второстепенния, така и при първостепенния съдебен акт, което прави същите постановени при липса на мотиви. Съображенията, свързани с наличието или не на предпоставките на чл.348,ал.3, т.3 и т.2,пр.1 НПК, се изнасят за обсъждане на преден план, доколкото разрешаването на поставените в тяхна връзка въпроси се явява решаващо за по-нататъшната процесуална съдба на наказателното производство и от него зависи дали ще бъдат обсъдени останалите доводи по съществото на процедурата.
Постановени ли са съдебните актове на ВтОС и/или ВтАС от незаконен състав? В този контекст се правят възражения в две направления. От една страна, що се касае до първостепенния съд, се счита, че той не е конструиран в съответствие със законовите правила, а от друга- че представителите и на него, и на въззивния съдебен състав, са били пристрастни при разглеждане на делото във вреда на подсъдимите В. и Т.. По този начин се е стигнало до невъзможност съдебните актове да бъдат постановени в съответствие с изискванията на чл.6, §1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/.
2.1. Този съд многократно се е произнасял по аргументи като въздигнатите. Предвид същината на изложеното, която е идентична, въпреки различната конкретика по отделните производства, той е правил анализ на дължимите законови норми, практиката на националните съдилища и на ЕСдПЧ, относими към обсъжданата проблематика. Справедливостта на проведения процес в светлината на чл.7,ал.1 ЗСВ и чл.6, §1 ЕКЗПЧОС изхожда от обстоятелството, че съдът, разглеждащ делото по същество, трябва да бъде персонално определен в съответствие със заложените в чл.9 ЗСВ предписания- случаен подбор. Реализирането на този подход е гаранция за липса на основание за наличие на предпоставките по чл.348, ал.3, т.3 вр. ал.1, т.2 НПК.
Съгласно чл.9,ал.2 ЗСВ принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата, се прилага в рамките на колегиите или отделенията. Това изискване се отнася за докладчика по делото. В случая не се спори по отношение на този по конкретното дело-съдия П.. В тази връзка има приложена история на съдийските назначения-л.69 от Н.Д.8/13 г.по описа на ВтОС.
Основното оплакване касае присъствието на съдия Т. М. /който по линия на старшинството е бил и председател на съдебния състав/ в разглеждане на първоинстанционното производство и начина на неговия подбор. Обобщено казано, твърди се, че подсъдимите са били наясно предварително с избирането на съдия М., тъй като, доколкото той е бил отстраняван от длъжност и обект на разследване, а по-късно възстановен на работа, е бил зависим от правоохранителните органи и нему били разпределяни дела, към които местната полиция има сериозен интерес.
Лансираната версия не намира потвърждение в материалите по делото. Като оставим настрана, че не са били много съдиите във ВтОС, които са можели да участват в разглеждане по същество на настоящото производство, останалите аргументи са декларативно издигнати и касаят лични възгледи на привлечените към наказателна отговорност лица, които са задържани под стража и обяснимо недоволни поради заетите от тях процесуални позиции. Действително, процесното производство е белязано със съществена доказателствена и материалноправна тежест, но то не е единствено по рода си, за което обвинителната власт като господар на разследването на досъдебна фаза да инспирира специален съдебен подбор, който да бъде благоприятен за заетата от нея позиция, дължима на събраните от полицията доказателства; и най-важно, подобно обстоятелство да е реално установено по производството, а не само словно изразявано от лица, които са обект на разследването- досъдебно и съдебно.
Всъщност, поставеният въпрос е свързан с това как се формира съдебният панел, когато по силата на процесуалното законодателство той се състои не само от един съдия, явяващ се и докладчик по делото. Доколкото понастоящем иде реч за първоинстанционно наказателно производство и предвид повдигнатите обвинения, са налице предпоставките на чл.28,ал.1,т.3 НПК- съдебният състав се състои от двама съдии от първостепенния съд и трима съдебни заседатели. Как е следвало да се избират те към момента на образуване на наказателното производство пред ВтОС на 04.01.13 г.? Подробни уяснения по третирания въпрос липсват както в устройствения /ЗСВ/, така и процесуалния /НПК/ закон. Казаното има резон. Отделните съдилища са със собствена структура, която законодателството им позволява да създават и поддържат, в рамките на спецификата на конкретните съдебен район и компетентности. Ръководството на съответния съдебен орган разполага с правомощия да разрешава определени въпроси по организацията на работата на съда по начин, чиято промяна при необходимост го характеризира като оперативен и отговарящ на явилите се реалности /чл.86 ЗСВ/. На фона на изложеното законовите изисквания за случаен подбор се отнасят за докладчика по делото, който се подбира сред съдиите от специализираното отделение /в съдилищата извън ВКС няма колегии/, но останалите членове на съдебния състав се определят по силата на вътрешните правила на съответната съдебна юрисдикция. Ако се установи, че този регламент е нарушен, може да се разсъждава за спецификата на допуснатото нарушение и неговото рефлектиране върху законното конструиране на състава.
ВКС не намира основание да счете, че в процесния казус е налице отклонение от заложените принципи за разпределение на делото и съдебния състав в пределите на ВтОС. На л.69 от първоинстанционното производство, на гърба, присъства разпореждане на съдия от ВтОС от 09.01.13 г., съгласно което на основание чл.28,ал.1,т.3 НПК е определен съдебен състав: Т.М., Е..П. и трима съдебни заседатели. Вътрешните правила, както и актовете по тяхното изпълнение, са част от служебното познание на върховната съдебна инстанция по наказателни дела и в тази връзка е нужно да се заяви следното:
Делото е разпределено на съдия-докладчик и е определен съдебният състав, който да го разглежда, от съдия Я. Я.. Към началото на 2013 г.той е бил председател на двете граждански отделения на ВтОС. Въпреки това, към този момент председателят на наказателното отделение на съда съдия К. К. е ползвала платен годишен отпуск, считано от 02.01.13 г., и със заповед на административния ръководител на апелативния съд съдия М. М. нейните задължения са изпълнявани от съдия Я.. За член-съдия на съдебния състав и респективно председател на същия, последният е определил съдия Т. М., предвид факта, че той е бил първи по старшинство в наказателното отделение след ръководителя на съда и председателя на самото отделение /Заповед №25/ 15.05.12 г. на административния ръководител на ВтОС/. Такъв е бил установеният вътрешен ред за определяне на разширените съдебни състави.
Следователно няма място да се приеме, че на основание повдигнатите възражения за определяне на състава на съда, който да разглежда настоящото дело в неговия първоинстанционен съдебен стадий, е била открита, /отворена/ за процедурни съмнения, както се изразява в много от своите решения ЕСдПЧ /Пиърсак срещу Белгия, Киприану срещу Кипър, Мойсеев срещу Русия и др./, за да е налице нарушение на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС.
2.2. Второто възражение за незаконен състав касае, както бе казано, и първостепенния, и второстепенния съд. Спрямо тях са отправени укори, че са отхвърлили доказателствени искания на страните, че са манипулирали съдебни протоколи, че не са предоставили всички писмени материали на подсъдимите и т.н. От тези съдебни действия е изведено общото оплакване, че делото не е било разглеждано от непредубеден съд.
Поначало разискването на поставения проблем е наложително, защото оплакването за нарушение на принципа на случайния подбор, прогласен в нормата на чл.9 ЗСВ, не би следвало да се разглежда изолирано от нормите на чл.29,ал.2 НПК. Незаконността на състава се определя от обективно наличие на конкретни обстоятелства, отразяващи се върху безпристрастността на съдията и/или съдиите и съдебните заседатели, които обстоятелства рефлектират върху основанията за отвод.
Прегледът на процесуалната действителност установява, че съдилищата са се произнасяли по всички искания на страните и са отразявали аргументи защо ги отхвърлят или поне частично уважават. Обстоятелството, че подсъдимите и/или техните защитници не са доволни от отхвърляне на искания, което важи и за прокурора като държавен обвинител и въобще за всички страни по делото, в никакъв случай не прави съдебния орган предубеден, а най-малко,когато изтъква съображения в подкрепа на своите становища. В крайна сметка решаващият съд съобразява представената пред него доказателствена маса и в съответствие с фактологията и правната квалификация на повдигнатите обвинения, следва да прецени доколко определени искания са относими към очертания в чл.102 НПК предмет на доказване. Същото е релевантно и за изготвените мотиви към постановените съдебни актове. Няма никакви устойчиви характеристики, които да бъдат разгледани на плоскостта на обективния и субективен тест за оценка на безпристрастността на съдебните състави, за да се изведе наличие на изискваното нарушение.
3. По-нататък, в тази обща част на изложението трябва да се вземе отношение по въпроса изправени ли сме пред липса на мотиви както по съдебния акт на първата инстанция,така и на втората такава. Всички подсъдими и защитници отправят такива упреци към решаващите съдилища, било то изцяло, било в определени части на съдебните актове.
3.1. На първо място в светлината на казаното, се набляга на използване от съдилищата на компютърната функция COPY-PASTE, което се отнася най-вече за приетата от ВтОС фактология по престъпната деятелност, почерпена изцяло, включително и с граматическите грешки, от обстоятелствената част на обвинителния инструмент. А ВтАС от своя страна е възприел казаното от първостепенния съд.
ВКС не може да се солидаризира с изтъкнатите доводи, не защото фактическата обстановка по мотивите на съдилищата не съвпада с предложената фактология по престъпната дейност в обстоятелствената част на обвинителния акт, а защото подходът при нейното възприемане е твърде механичен от страна на подсъдимите и защитниците. Това е така, тъй като фактическите положения са построени върху събрания доказателствен материал, като основно място сред него имат обясненията на дейците, депозирани на досъдебното производство, които са присъединени към годната за ценене доказателствена маса по съответния процесуален ред. Именно те формират основополагащите изводи за стеклите се обстоятелства, тяхната последователност и конкретни изражения.
Обясненията на дейците обаче не са огледани самостойно, а са оценени в комплекс с останалите гласни доказателствени материали /и при тях има такива, които са събирани на досъдебното производство и законосъобразно приобщени/, както и с набавените веществени доказателства и изводите спрямо тях по съответните заключения на вещи лица. Категорично не е вярно изтъкваното в жалбите, че не е разбираемо на основа на кои доказателствени материали съдилищата по фактите и в частност въззивният съдебен състав, са възприели фактологията по престъпната деятелност. Категорично не е вярно, че липсва анализ на доказателствата поотделно и в съвкупност. Категорично не е вярно, че не са отстранени противоречията в доказателствените материали, с изразяване на съдебно становище кои от тях се възприемат и защо.
Казаното важи изцяло както за присъдата на ВтОС, така и за решението на ВтАС. По второто, освен че е отразена мотивация по възраженията срещу първостепенния съдебен акт, присъства и лична аргументация на въззивната инстанция, която е достатъчна, че да бъде несъмнено схваната съдебната воля. Съвсем отделен е въпросът, че заетата от съдилищата позиция не се схожда с тезите на подсъдимите и техните защитници. Това се дължи на различен прочит на доказателствените материали, който,доколкото не се оспорва неговата годност по отношение на съдебната преценка, не подлежи на преобсъждане от съда по правото, какъвто е ВКС. Различен подход означава намеса в суверенната доказателствена дейност по допускане, събиране,проверка и оценка на доказателствата от страна на решаващите съдилища и по същество би означавало произнасяне по необоснованост.
3.2. В същото време ВКС не може да не се съгласи с два повдигнати от подсъдимите и техните защитници въпроса, свързани с липсата на излагане на дължими мотиви в частта по правото.
Първо, видно от мотивировката към атакуваното съдебно решение, ВтОС не е направил подробна разбивка за всяко престъпление, за което подсъдимите са били обвинени, осъдени и респективно оправдани. На стр.31 от същото той се е задоволил да отговори,че защитата не прави възражения по правната квалификация на деянията. Това донейде е вярно, но прозиращата сред доводите истина е, че защитният акцент е бил фокусиран върху преценката на доказателствата, извеждаща недоказаност на вменените на касаторите престъпни посегателства. Именно върху опровергаването на тази аргументация въззивната инстанция е впрегнала своите мотивни усилия. В този смисъл и доколкото ВтАС е възприел без критика изложението по съображенията към първоинстанционната присъда по приложението на дължимото право, каквито има налични, може да се заяви, че в третираната част решението отговаря на минималния стандарт за изготвяне на необходими мотиви по начин, че да бъде разбрана съдебната воля.
Второ, изложеният подход на ВтАС по приложението на материалното право е довел до съмнение за това има ли надлежни мотиви по отношение на осъждането на В. и Т. за извършено от тях деяние по чл.339 НК. Внимателният преглед на материалите по делото и съдебните мотиви утвърждава извода, че що се касае до подсъдимия В., приетата от съдилищата фактология по престъпната дейност заедно с Х. М., ясно очертава деянието по чл.339,ал.1 НК с неговите конкретни форми. Що се касае до подсъдимия Т., се наблюдава липса на мотиви за установеност на изпълнителното деяние „придобил”, но този пропуск не се отразява съществено върху общата престъпна дейност на дееца, субсумирана под нормата на чл.339,ал.1 НК.
Предвид казаното, следва да бъдат отхвърлени всички доводи за наличие на абсолютни процесуални нарушения, изискващи отмяна на атакуваното съдебно решение, респективно присъда на ВтОС, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния, респективно първоинстанционния съд.
4. Макар и поради приетото да се явява ненужно обръщане на внимание на всеки поставен въпрос, в сферата на пълното обсъждане на доводите, изтъкнати от страните, ВКС намира,че е нужно да вземе отношение по исканията на подсъдимите В. и Т. след отмяна на решението на ВтАС и присъдата на ВтОС, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съд, извън съдебния район на АС-Велико Търново, дори това да е Специализираният наказателен съд. Претенцията се дължи на личното убеждение у тези дейци, че в района, където са извършени престъпните деяния и по общите правила на подсъдността делото трябва да бъде разглеждано в него, няма съд, чийто персонален състав да не е предварително убеден във виновността им.
Дори и да биха били разкрити обстоятелства, които налагат отмяна на споменатите решение и присъда, няма процесуално основание, което да разрешава да се уважи претенцията на касаторите. Предвид заетото от последните процесуално поведение и личните последици с оглед постановените осъдителни съдебни актове срещу им, ВКС разбира човешкото желание за тях да се направи изключение, което не е предвидено в закона, но им се струва реализуемо точно по настоящото производство с оглед правото на справедлив процес. Извън извода за декларативно позоваване на пристрастност на всички съдебни състави в района на АС-Велико Търново, разглеждането на подобно искане не може да бъде предмет на настоящата процедура.
5. На следващо, но не по важност място, ВКС желае да обсъди общ аргумент, въздигнат от подсъдимите В. и Т.. Той касае обстоятелството, че подсъдимият М. е избягал от мястото, където спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение Задържане под стража по настоящото дело и като е спряла наказателното производство срещу му, решаващата първа инстанция не само не е съобразила нежеланието на тези лица това да бъде сторено, но е нарушила съществено и правото им на защита поради неизясняване на обективната истина. ВтАС е взел отношение по изложените такива възражения и доколкото ВКС се солидаризира с казаното от него, не намира за нужно да го повтаря.
Следва обаче да отрази становището си по два съществени факта, изтъквани пред него. От една страна, в светлината на приетото авторство на деянията, се претендира несходство със заявеното от М. като обяснения на досъдебното производство. От друга, сe настоява делото да се върне за ново разглеждане и доколкото деецът вече бил заловен, да бъде доведен в РБ и да участва занапред в него. Само по този начин обективната истина би излязла наяве.
ВКС намира доводите за несъстоятелни. Първостепенният съд е направил дължимата преценка на възможността за спиране на наказателното производство по отношение на М. /съдебно заседание на 03.06.14 г./, приемайки по надлежен ред,че няма основание за разделянето му, както и липса на пречка за разкриване на обективната истина. Съгласието или не на останалите дейци не прави това съдебно действие незаконосъобразно. Заради него обаче не е пристъпено към прочит на обясненията, депозирани от този подсъдим в хода на досъдебното производство. При липса на такъв, обясненията на М. няма как да бъдат обсъждани. Да не говорим, че самото разчитане на същността на изявленията му не само не сочи на отхвърляне на авторството на деянията от страна на В. и Т., а гf потвърждава.
Настоящото производство стои на разглеждане пред ВКС по жалби на подсъдимите В., Т. и Р.. Решаващите съдилища са се произнасяли по събраните доказателства във връзка с престъпната деятелност само на тези лица и въз основа на тях са стигнали до съответни правни изводи. ВКС решава въпроса с приложението на процесуалното и материалното право и ако не установи пороци, той не може да разсъждава по различно възприемане на фактологията по делото. Процесуалното положение на Х. М. от един момент нататък, не е повлияло върху преценката на престъпната деятелност на другите дейци. Няма процедурна норма, която да задължава висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела да съобразява занапред залавянето на избягал от правосъдието подсъдим, спрямо когото делото е спряно, с оглед преразглеждане на доказателствената съвкупност по отношение на подсъдимите, за които е постановен съдебен акт по съответния процесуален ред. Затова и не би могло да се стигне до уважаване на искането на подсъдимия В. лично да бъде разпитан М..
6. Отново подсъдимите В. и Т. правят съществен довод досежно сумата, за отнемането на която са осъдени. Тя от своя страна формира квалификацията особено големи размери. А предвид стрелбата и прострелването на А., чрез които е потвърдено, че извършителите са били въоръжени, се решава финалната правна квалификация за В. и Т.- такава по чл.199, ал.2,т.3 вр.ал.1,т.3 вр.чл.198,ал.1 НК.
Неотклонно дейците са излагали тезата си, че сумата е значително по-малка от инкриминираната им такава в общ размер от 65 656,80 лв. и че реално са били отнети 16 000 лв. Пари били отделени и за Р., но това станало от дяловете на другите дейци, поделили си общо 16 000 лв. Първата инстанция е посветила процесуални усилия за изясняване на отнетата сума, предвид отсъствието на парите. Въпросът не е могъл да бъде разяснен детайлно от пострадалия А., който е пострадал тежко след удар от М. в главата. Това е отключило невъзможност лицето да възстанови краткосрочната си памет преди грабежа, което е относимо към липсата на спомен за стойността на пренасяната от него сума.
Повдигнатите пред ВКС възражения по предмета на престъпно посегателство са свързани изцяло с кредитируемост на събраните доказателства в тази насока, а не с тяхната годност. Най-общо казано, атакуват се представени в хода на производството фактури от Булсатком, за които се твърди,че са изготвени с оглед процеса, но са станали основа за възприемане на отнетата сума, носена на тази фирма от А.. Заявява се, че липсва щета за дружеството. Също така се оспорва изявлението на сестрата на потърпевшия-свидетелката А.,че той е пренасял в себе си лични средства от 15 000 лв.,тъй като е имал намерение да си купува автомобил от Стара Загора.
Предвид обстоятелствата, които ВКС може да обмисля, заявява, че решаващите инстанции са изложили пространна мотивация относно доказателствата, въз основа на които приемат стойността на отнетото имущество. Законосъобразно е намерено, че представените фактури не се установява да са фалшиви, както твърдят подсъдимите. Изяснено е, че е налична щета за Булсатком, но дружеството не я търси, предвид това,че в основата на същата стои процесният грабеж. Изяснен е въпросът, че по това време на месеца А. е предприемал пътуване през прохода Хаинбоаз за Стара Загора, носейки сума средно около 50 000 лв., като същата е включвала в себе си плащане за различни стоки и услуги, установени доколкото е възможно по свидетелски /свидетелите С.,Г.,Т./ и експертен път. Неслучайно Р. е дал информация за пренасяни много пари, каквито познания той е имал от собствения си брат.
Дали отношенията между Булсатком и неговия дистрибутор за Северна България към процесния момент, пострадалия А., са били изрядни от данъчноправна гледна точка, с пренасяне на ръка и предаване на такава голяма сума, не е предмет на проверка от наказателния съд в това производство. Възможно е потърпевшият да е желаел да приведе парите по банков път,но внасяйки ги в банкова институция в Стара Загора. Важно е, че доказателствената основа оборва тезите на подсъдимите за отнетото имущество и в тази насока са изписани надлежни аргументи.
Същото се отнася и досежно пренасяната от А. лична сума от 15 000 лв. Приета е кредибилност на показанията на свидетелката А. и не се наблюдават никакви процедурни недъзи, които да препятстват възприемане на тази позиция. Предметът на престъпно посегателство може да бъде установяван с всякакви доказателствени средства и способи и не е зависим в случаи като процесния от писмени доказателствени средства.
ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИЯ В. и НЕГОВИЯ ЗАЩИТНИК и ДОПЪЛНЕНИЯТА КЪМ ТЯХ.
Както бе казано в общата част на мотивите на този съдебен акт, ВКС няма да обсъжда обстоятелства, които излизат извън визираните в процесуалния закон касационни основания и предполагат пореден доказателствен разбор, който да бъде направен по начина, целян от подсъдимия и неговия защитник. Няма да се отговаря и на общи възражения /особено видими в жалбата на защитника на В./, лишени от всякаква процесуална конкретика и относими към недоволство по кое да е наказателно производство.
Преди да пристъпи към разглеждане на възможните аргументи, този съд обобщава, че в доказателствен план виновността на В. по всички обвинения, по които е признат за виновен и осъден, е изградена върху дадените на досъдебното производство негови обяснения, прикрепени към годния за оценка доказателствен материал по съответния процесуален ред, като ясно е разяснено защо се отхвърлят обясненията от същия касатор, депозирани пред първостепенния съд, както и представеното бордеро за продажба на валута. Всъщност, поведението на В. по отношение на признаване на стореното е доста противоречиво, доколкото и пред настоящата инстанция той изразява съгласие с участие в инкриминираните му деяния, но спори за квалификацията на грабежа.
По-нататък, престъпното поведение на този деец е потвърдено и от показанията на свидетелката Т., дадени от нея на досъдебното производство, приобщени към ценимия доказателствен материал по надлежен процесуален начин. Те са отречени пред ВтОС, но и той, и ВтАС са изложили разяснения защо отхвърлят заявеното пред съда.
Пред ВКС се оспорва годността на ползването на тези доказателствени средства, тъй като според защитника, Т. не била предупредена за възможността да не дава показания, което било нейно право, живеейки с подсъдимия В. и имайки деца от него. Прегледът на процесуалната действителност налага извод за неоснователност на цитирания аргумент. И в хода на досъдебното производство /приложените протоколи за разпит в т.3 от ДП/, и в хода на съдебното производство, Т. винаги е била предупреждавана за възможността да не дава показания, ако ще уличава себе си или свои близки, включително и фактическия си съпруг, в извършване на престъпление. И всеки път тя е заявявала,че е запозната с тези си права и въпреки това желае да свидетелства. След което е била запознавана с наказателната отговорност, която носи по силата на чл.290 НК. Ето защо ВКС не съзира никаква пречка решаващите съдилища да се занимават с депозираните от нея показания на досъдебната фаза.
Освен това изявленията на Т. не са оценени самостоятелно, а в контекста на всички останали доказателствени материали в частите, в които съвпадат с тях. Законосъобразно е отхвърлено оплакването за оказан психически натиск над коментираната свидетелка. Законосъобразно е преценена и невъзможността жената да е била наговаряна какви показания да даде, тъй като към снемането им разследващите органи не са били достигнали до изводи за сочените от нея факти.
Наред с изложените обстоятелства, решаващите съдилища са решили въпроса с виновността на В. и на основание законосъобразно приобщените по делото веществени доказателства, станали основа за съответни експертни и съдебни изводи. Също така са преценени и показанията на свидетелите К. и И. /по съответен ред е отхвърлено отричането на определени данни в съдебно заседание/ и на лицата, които са били свидетели на процесния грабеж и заявяват ясното си възприятие за изречени без чужд акцент думи на български език спрямо пострадалия А.- Ц. и М.. Това от своя страна несъмнено отхвърля тезата на В., че в процесния грабеж са участвали Х. М. и чуждият гражданин Г., които не знаят български език.
В допълнението към касационната жалба и в съдебно заседание пред ВКС защитникът на В. е отправил съществено възражение, свързано с приетия от инстанциите по същество пряк умисъл за извършване на грабежа от страна на този деец с отразяване, че той е „допускал и бил съгласен с настъпването на телесните увреждания”. Действително, на стр.40 от мотивите към първо-инстанционната присъда, горе, е налице такова съдебно изявление и действително въззивната инстанция не е взела отношение по този въпрос, доколкото тя въобще не е намерила за необходимо да изразява подробни съображения по приложението на правото. ВКС обаче не намира съществен проблем в приетото.
Няма съмнение,че тъй като в разпоредбата на чл.198,ал.1 НК е предвидена цел-намерение за противозаконно присвояване на чуждата движима вещ- умисълът за извършване на грабеж е пряк. Грабежът е типично съставно престъпление, което се състои от две други престъпления-принуда и кражба. Тъй като то е ситуирано в глава пета от особената част на НК „Престъпления срещу собствеността”, водещо за него се явява именно своителното деяние, което изисква пряк умисъл. Същевременно обаче, в случая е вменено квалифициращо обстоятелство по чл.199,ал.1,т.3 НПК-причинени съставомерни телесни повреди. Поначало, с оглед използваната принуда под формата на сила, съдържанието на умисъла е възможно да е различно по отношение на тях или последвалата смърт. И това е така, тъй като квалификацията на грабежа предвид реализираната сила, дава възможност за различно субективно отношение на дееца към посегателството върху телесния интегритет на владелеца на целената за придобиване чужда вещ. То може да бъде и при евентуален умисъл, каквато форма на умишлената вина по правило съществува при тези престъпления против личността. Така че приетото от ВтОС намира обяснение. Няма противоречие с материалния закон, нито омаловажаване на стореното с оглед възприемане на не по-малко укоримия евентуален умисъл по отношение на нанесените телесни повреди на пострадалия А..
В личната си жалба и в изложението, представено от подсъдимия В. пред ВКС, са изписани множество процесуални оплаквания, включително и за размяна на съдебни заседатели, на които във въззивния съдебен акт е посветено място и са дадени дължими отговори-стр.26-30 от решението. Пред ВКС липсва противопоставяне на тези отговори, а просто отново се излагат същите съображения. Контролиращата инстанция не е изправена пред въздигнато пред нея несъгласие с приетото, което трябва да обсъди и доколкото се присъединява изцяло към заявеното от ВтАС, не съзира необходимост от повторение.
Единствените две допълнения, на които този съд трябва да обърне внимание, са следните: Подсъдимият В., който многократно в хода на съдебното производство хули съдия М., участвал в съдебния състав, постановил първостепенния съдебен акт, прави опит да го дискредитира пред ВКС, като се позовава на несправедливо разглеждане на делото срещу му предвид обстоятелството, че този съдия живеел близо до пострадалия А. /по отношение на зависимостта му от полицията бе взето отношение по-горе в мотивите/. Казаното, разбира се, не е обстоятелство, което може да бъде определящо на самостоятелно основание. Необходими са допълнителни аргументи, които да обосновават данни за нагледно проявена пристрастност от обсъждания съдия, рефлектираща върху целия съдебен състав, при това именно на основание лична близост с потърпевшия. Останалото е удобна за лансиране версия, която няма как да бъде толерирана.
В крайна сметка представителите на съдебния състав винаги се оказват някому съседи, защото са човешки същества, които живеят сред други човешки същества, най-вече в градове. Това е още по-важимо за едно неособено голямо населено място, в което има съд от съответния съдебен район. Разпоредбата на чл.29,ал.1 НПК съдържа в себе си задължителните основания за отвод; а по отношение на пряката или косвена заинтересованост по делото /ал.2/, е необходимо изрично установяване, ако е иницииран от страна по делото. Такава доказателствена основа в този казус липсва.
Второто обсъдимо обстоятелство касае несъгласието на В. за начина на тълкуване на приложеното в досъдебното производство писмо на испански език, написано от него. Повече уяснения по този въпрос липсват. Прегледът на първоинстанционните съдебни мотиви установява,че лицето,за което е говорено в писмото, е хипотетичният чужденец Г.. Доколкото е прието, че това писмо има някакво участие в ценимата доказателствена съвкупност /с което ВКС не може да се солидаризира/, в него става дума за подсъдимия Т.. Той е по-възрастен от другите лица и затова е майор /на испански с ударение на първата сричка/. Той е лицето, което е давало сведения на досъдебното производство за противоправно поведение на свидетелката Т.. Именно за това има данни в третираното писмо. Казаното току-що е резултат от желанието на ВКС В. да получи отговор на всички отправени от него възражения, независимо от доказателственото третиране или не на коментирания документ.
Предвид изложеното, не се намират предпоставки за преразглеждане на приложението на материалното право в отклонение на приетото от решаващите съдилища. Липсват и изложени конкретни съображения, които да дадат възможност на този съд да преценява наложените наказания на плоскостта на явна несправедливост, поради което общо релевираното оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК е несъстоятелно.
ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИЯ Т. и НЕГОВИЯ ЗАЩИТНИК и ДОПЪЛНЕНИЯТА КЪМ ТЯХ.
И тук подходът на ВКС не ще бъде по-различен. По отношение на множеството оплаквания за несходима със защитната теза интерпретация на доказателствения материал, няма да се взема отношение, защото иде реч за необоснованост. Няма да се обсъждат и множеството обсъждания от страна на Т. за това какво било речено в съдебната зала, какво бил казал председателят на съдебния състав във ВтОС за правителството, начело с премиера О. и т.н. Тези лични възприятия на подсъдимия не са получили доказателствено обезпечение,за да бъдат разглеждани в контекста на провеждането на несправедлив процес, нито пък са относими към пряката негова престъпна деятелност, предмет на разглеждане.
Основният въпрос, който се поставя по отношение на този касатор, е за незаконосъобразно осъждане, доколкото то се базира на „оговор” от подсъдимия В., във връзка с приетото по депозираните от него обяснения на досъдебното производство. В този аспект са сочени еднопосочни разрешения, давани по различни дела на ВС на РБ. Сред тях трябва да бъде споменато решение № 598/04.01.12 г.,постановено от 1 н.о.на ВКС на РБ по К.Н.Д.2791/11 г. Видно от същото, става дума за различна изводимост на доказателствения набор.
ВКС не се съгласява с предложената от защитата трактовка. Няма никакъв спор, че осъждане на едно лице единствено на основание „оговор”, т.е.,най-просто казано, уличаване от съучастник в престъпление, е недопустимо. Ако обаче обстоятелства, споделени от съучастника по съответен процедурен ред, са намерили подкрепа в други доказателствени материали и комплексът от тях установява участието на обсъждания подсъдим в престъпната деятелност, не може да се говори само за „оговор”.
В конкретния казус сме изправени точно пред такъв случай. Обясненията на В. досежно престъпната дейност на Т. са в съществена конкретика. Те са подкрепени от откритите на мястото на запалване на процесното А. веществени доказателства, съвпадащи с такива, иззети от сграда, ползвана от Т.. Части от използваното за грабежа оръжие са открити в постройка, отново ползвана от този подсъдим. Той самият е завел разследващите органи до място, където са открити изключително съществени веществени доказателства. Така че обясненията на В. се явяват потвърдени във важните им части и в този смисъл е приета цялостна тяхна достоверност по отношение на многопластовата престъпна дейност на Т..
Доста упорито в хода на производството обсъжданият касатор настоява на своята съпричастност към агентурната мрежа на местно полицейско управление. Въпросът е разследван и не е получил доказателствена подкрепа. Недоволството на Т. в тази насока не може да подмени положителните доказателства за липса на сътрудничество, още по-малко по повод конкретния грабеж. По този въпрос е дадена вяра и на свидетеля Д..
На следващо място, не се потвърждава тезата на коментирания деец, че намерените в обитавана от него постройка оръжие и части за него, са му били подхвърлени от някой от другите подсъдими. В хода на цялото производство е видимо недоброто отношение на Т. към В. и непрекъснатите упреци към него в изява на престъпна деятелност. Този деец приема същевременно за безусловно установено,че В. и М. са се сговаряли да извършат процесния грабеж. Въпреки това не се е дистанцирал от В.. Последният от своя страна няма установеност да е имал негативно отношение към Т., та да присъства мотив да го „топи”за престъпната дейност, в която той самият участва.
Решаващите съдилища са взели отношение и за разказа на Т. как е открил вещите, при които е завел по-късно разследващите органи. Законосъобразно са изложени доводи защо не се дава вяра на казаното, с негово охарактеризиране като толкова невероятно и нелогично, че се явява неприсъщо за човек, който няма участие в инкриминираната му престъпна дейност.
Ето защо, при правилно приложение на процесуалните правила, решаващите съдилища са стигнали и до верни изводи по приложението на материалното право. Т. твърди,че не е обсъден въпросът за самоволен отказ от негова страна за извършване на престъплението, вероятно имайки предвид грабежа. За да се разсъждава по такова обстоятелство, е нужно да сме изправени пред „опит” като стадий на умишлената престъпна дейност; или пред помагач като съучастник като форма на задружна престъпна дейност, при когото освен отказ по собствена подбуда от по-нататъшно участие в деянието, е необходимо да попречи то да се извърши или да се предотвратят престъпните последици от него. В конкретния казус грабежът се характеризира с довършеност и настъпване на вредоносния резултат, а това предопределя невъзможността да се разсъждава за наличието на опит или ненаказуемост на помагача по силата на чл.22 НК.
В едно от своите допълнения касаторът Т. настоява, че умишлено не са били водени аудио и видеозапис на съдебните заседания пред ВтОС. Наред с това, че не става ясно по какъв начин липсата на звукозапис и аудиозапис е повлияла на упражняване на правото му на защита, трябва да се заяви,че в протоколите от повечето съдебни заседания и най-вече тези,по време на които са били събирани доказателства и са отправяни доказателствени искания, изрично е отразено съдебно предупреждение,че на основание чл.311,ал.3 НПК се изготвя звукозапис. Осъществено е при това действие, което не е задължително за решаващия орган, а е предоставено на неговата преценка. Затова законодателят е употребил израза „съдът може да разпореди”.
В жалбата на защитника на Т. до ВКС е отправено едно особено възражение за наличие на нарушение по чл.348,ал.3,т.4 НПК, т.е.,опорочаване тайната на съвещанието по време на постановяване на решението. Твърди се,че съдебният акт на ВтАС е от 08.08.16 г.,а след като последното заседание по делото е било на 12.07.16 г., се явявало съмнението, че съдът се е произнасял по други дела за посоченото време. Преценявайки неотносимост на изложеното към нарушаване тайната на съвещателната стая, този съд намира по изказа на довода, че по-скоро се атакува нарушаване непрекъснатостта на съдебното заседание, дължима по силата на чл.259 НПК. Соченият текст съдържа изискването след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия, членовете на състава на съда да не разглеждат друго дело преди постановяване на присъдата.
Той обаче не е релевантен за случай, когато въззивната инстанция постановява решение /същото важи и за касационната инстанция, произнасяща се с такъв съдебен акт/. Видно от разпоредбата на чл.340, ал.1 НПК решението на второстепенния съд, заедно с мотивите се изготвя не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. То може да бъде обявено публично в съдебно заседание с призоваване на страните или да им бъде писмено съобщено за неговото изготвяне /ал.2/. Няма законова забрана в този срок представителите на съдебния състав да не участват в разглеждането на друго производство. Не така стои въпросът с присъдата като вид съдебен акт, когато съдът трябва да огласи поне диспозитив с отговор на факторите по чл.301 НПК. Така че особените правила, предвидени за втората инстанция, когато постановява решение,изключват приложението на тези за първата инстанция, която винаги по общия ред постановява присъда. Казаното е в съгласие с разпоредбата на чл.317 НПК.
ВКС не намира,че е налице явна несправедливост на наложените на Т. наказания. Внимателно е оценен приносът на този деец в престъпната деятелност и при вярна съпоставка на смекчаващите и отегчаващи фактори, са отмерени съответните наказания при съществен превес на първите. Затова са налагани наказания в минимален размер, а що се касае до най-тежкото такова, то е решено буквално на минимума на лишаването от свобода, визирано в санкционната част на материалната наказателноправна норма на чл.199,ал.2 НК-петнадесет години.
Следователно е без съществено значение действително неправилното възприемане от страна на въззивната инстанция на обременено съдебно минало на този деец. Приложените в тази връзка писмени доказателствени материали установяват, че той е реабилитиран към момента на извършване на процесните деяния, което не означава осъждан, или както е приел ВтОС ”осъждан-реабилитиран”.
Няма разумни доводи обаче,които да налагат осмисляне на нормата на чл.58,б.Б вр.чл.55 НК за извършения грабеж, нито на собствено основание приложение на чл.55 НК. В такава насока не може да се прецени неразглеждането на делото поради заболяване на членове на съдебния състав /има такова възражение/, защото не то е стояло в основата на продължителността на съдебното производство. Затова атакуваното решение следва да бъде оставено в сила в обсъжданата част.
ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИЯ Р. и НЕГОВИТЕ ЗАЩИТНИЦИ и ДОПЪЛНЕНИЯТА КЪМ ТЯХ.
В личната жалба на Р. и голяма част от сезиращата настоящата инстанция жалба на неговия защитник и допълнението към нея, се говори за неправилност на атакувания съдебен акт с възражения, подведими под оплакване за необоснованост и нарушение на материалния закон чрез осъждане на касатора за деяние,което не е извършил. В съдебно заседание пред ВКС новите защитници на Р. предлагат допълнителни съображения, но доколкото заявяват, че поддържат личната жалба и тази на защитника преди тях, не може да не се отбележи, че по необосноваността този съд няма да говори. Аргументи за това бяха изразени по-горе. Същото се отнася и за липсата на мотиви.
Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила с признаването на Р. за виновен като помагач за период от м.юни 2011 г.до 03.08.11 г., след като е възприето,че при разбирането за набавяне на оръжие за извършване на грабежа, което е станало по-рано от 03.08.11 г., той е преустановил контактите си с останалите подсъдими. Това вътрешно противоречие е довело до опорочен съдебен акт. ВКС не може да се съгласи с изложения аргумент. Вярно е, че съдилищата по фактите са намерили, че Р. се е оттеглил по-рано от контакти с В. и М., но той е обвинен да е действал като помагач с оглед извършването на грабеж на пострадалия А.. А престъпното деяние срещу него е довършено именно на 03.08.11 г. Затова липсва противоречие.
По-нататък, според защитата е допуснато флагрантно нарушение на процесуалните правила, като в мотивите на съда не е упоменато използването на инкриминираните средства-заглушително устройство за джипиес и устройство за заглушаване на мобилни телефони за извършване на грабежа, а те са приети само по диспозитива. По този начин не само се извежда разкъсано единство на диспозитив и мотиви, но и съществено ограничение на правото на защита на лицето да разбере ясно, безпротиворечиво и конкретно в какво е обвинено, за да може да се защитава адекватно. И този аргумент е несподелим. На стр.9 от обвинителния акт посочените вещи са описани като предоставени на В. и М. от Р. /както и две СИМ карти/. Те са описани и в мотивите на съдебните актове-стр.3 долу и 4 горе от мотивите към първоинстанционната присъда и стр.7 от въззивното решение. Затова няма основание да се разкрие неяснота на отразяването им в диспозитива на присъдата. Използване на програмната компютърна функция COPY-PASTE в случая е доста неудачно да бъде давано за пример от страна на защитата.
Все в контекста на обсъжданите заглушители за джипиес устройство и за мобилни телефони ВКС от една страна не се съгласява с твърдението за нарушение на материалния закон поради осъждане на Р. за обстоятелство, което не фигурира като фактология нито в обвинителния акт, нито в мотивите на решаващите съдилища. Напротив, както бе казано,то фигурира. От друга-според защитата нарушението се задълбочава, след като е прието, че тези вещи не са използвани, а Р. е обвинен и осъден като помагач с оглед набавянето им. Действително, липсва посочване третираните уреди да са били използвани, но те са били предоставени на В. и М. именно с оглед извършване на грабежа над А.. Необходимостта от използването им на практика би била породена от конкретното развитие на събитията. Това обаче не означава,че тези уреди изключват улесняването на грабежа, най-малкото доколкото преките извършители са разчитали на тях да осуетяват възможно най-дълго предстоящото преследване от правоохранителните органи след осъществяване на престъпното посегателство. Затова в тази част не се дължи никакво оправдаване, както се иска с допълнението, депозирано пред ВКС.
За да признаят Р. за виновен в извършено престъпление по чл.199, ал.1,т.1 вр.чл.198,ал.1 вр.чл.20,ал.4 НК, решаващите съдилища внимателно са обмислили събраните за авторството на този деец доказателства. Разяснено е защо са ценени неговите обяснения, дадени на досъдебното производство, а не отричащите изявления, депозирани пред съда. Те са съпоставени и с ценените обяснения на подсъдимите В. и Т. в частите, относими към обсъждания касатор- сред тях са и оспорваните СИМ карти. Същото се отнася и до кредитираните /с посочени аргументи защо/ показания на свидетелите К. и И.. По този начин коментираните обяснения са и проверени, обстоятелство, оспорвано от защитата в депозираната пред съда жалба.
ВтАС не е пренебрегнал обсъждането на липсата на данни за оказан натиск върху Р., извън личното съобщаване за реализиране на такъв пред решаващия първостепенен съд. Само стресиращата среда,която е несъмнена при срещата с полицейски органи, не стига, за да се изведе наличие на психически натиск. Заявени са обстоятелства, които все още не са били разкрити от органите на реда, а впоследствие са намерили потвърждение в други доказателствени материали. Винаги при депозиране на обясненията на Р. това е ставало в присъствието на негов защитник. С оглед всичко изложено, не може да се говори за осъждане на основание на отречени самопризнания и на оговор от страна на В.. Затова въззивната инстанция не е намерила за нужно да отделя сериозно мотивно пространство за опровергаване на такова възражение.
Не може да бъде подминато с мълчание едно съществено направено възражение от страна на защитника на Р. в жалбата,сезираща настоящата инстанция. Личният прочит на доказателствената съвкупност от страна на защитника включва и разбор на обясненията на подсъдимия М., дадени от него на досъдебното производство, от които се изхожда за липсата на участие на Р.. Както вече бе заявено, наказателното производство срещу този деец е спряно и неговите обяснения въобще не са приобщавани чрез прочит към годния за ценене доказателствен материал. Така че позоваването на тях влиза в пряко противоречие с нормата на чл.13,ал.2 НПК и не подлежи на обсъждане.
По мнение на тази инстанция както държавното обвинение, така и решаващите съдилища са подходили законосъобразно при приложение на материалния закон. Отчитайки ексцес на умисъла по отношение на останалите дейци, те са квалифицирали правилно престъпната дейност с обвиняване и осъждане на Р. за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.1 вр. чл.198,ал.1 вр.чл.20,ал.4 НК. В доказателствен план отнетото имущество е установено и е такова, каквото е прието от съда, което бе обсъдено в общата част на настоящото изложение. Важно е,че е намерено за извършено помагачество за отнемане на сума, която реално е в особено големи размери, но поради използването на огнестрелно оръжие от другите дейци, вярната квалификация е за „големи размери”. Важно е освен това, че помагачеството е осъществено за отнемане на ЧУЖДИ движими вещи от владението на потърпевшия. В този смисъл няма значение чия собственост са те и отговорността се носи както за тези, които са на А. /15 000 лв./, така и за тези, които той само държи.
Именно подсъдимият Р. е дал данни за голямата сума,носена от пострадалия при преминаване на прохода Хаинбоаз. Въобще, той е бил човекът, който е знаел как функционира пренасянето на паричните средства до офиса на дружеството Булсатком в [населено място] и говоренето му с В. по този повод съвсем не е било безобидна човешка проява на завист. Според защитника, депозирал жалба пред ВКС, само приказване за паричното състояние на някого не дава възможност да се приеме наличието на помагачество към грабеж. Поначало казаното е така, но в случая обсъжданото не е единственото действие на Р., откроимо сред деятелността му.
Възражение е отправено и по въпроса дали има данни за умисъл на Р. за извършване на процесния грабеж, за размера на сумата и за реализираната принуда. Поради твърдяна липса на подобен умисъл се иска преквалифициране на престъпното деяние в кражба. ВКС не може да сподели такава теза. Касаторът Р. е бил наясно, че ще се упражнява някаква форма на принуда спрямо А., в какъвто смисъл е било изявлението на В. за „арестуване”на потърпевшия. Той не само е бил запознат с потенциалния размер на сумата, но и е насърчил преките извършители към предприемане на действия по извършване на престъпното посегателство спрямо А.. Надхвърлящите общия умисъл техни действия по отношение на упражняване на принудата над пострадалия, както бе казано, не оказват влияние в материално-правен план върху неговото положение.
В подкрепа на позицията си за наличие на кражба защитата е посочила решение № 62/11.06.92 г.,постановено по Н.Д.56/92 г. от петчленен състав на ВК на ВС на РБ. В него става дума за различни факти. Същевременно обаче по правото е изведена следната аргументация, която, обратно на целеното от защитника, потвърждава процесната съдебна преценка. „Улесняването на всяка кражба чрез насилие или заплашване води до съставомерност на деянието грабеж. ....Достатъчно е то /лицето/ да е съзнавало, че с действията си по осъществяваната принуда обективно улеснява отнемането, за което е съществувал предварителен общ умисъл.”
Оплакването относно явна несправедливост на наложеното на Р. наказание е частично основателно. Трябва да се отбележи, че основният довод, развиван в съдебно заседание пред ВКС като нарушение на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК, касае необходимост от определяне на наказанието при условията на чл.58,б.Б вр.чл.55 НК. Това обаче е аргумент, обосноваващ нарушение на материалния закон, тъй като се отнася до приложение на норма за подбиране на начина за индивидуализиране на наказанието-чл.54 или чл.55 или чл.58 НК. Доколкото все пак касае дължимото за налагане наказание и начина на неговото изтърпяване, този съд е склонен да го обсъди.
За да намери приложение разпоредбата на чл.58,б.Б вр.чл.55 НК, степента на участие на дееца в извършеното престъпление трябва да е малка. Подсъдимият Р. не отговаря на този критерий. Действително, неговото участие в грабежа не е така ярко като на другия помагач- подсъдимия Т., но все пак не може да се охарактеризира като незначително,каквато е претенцията на защитата. И това е така, тъй като този касатор е човекът, който стои в основата на предприемане на поведение по осъществяване на процесното отнемане.
По-нататък, контролираната инстанция не е отчела по никакъв начин недоброто здравословно състояние на Р., който страда от тежки хронични психични заболявания много преди инкриминираните събития. Те не само се нуждаят от непрестанно медицинско обгрижване, но са оказали и влияние върху развитието на неговата личност както преди, така и след извършване на престъплението. И въпреки че ВКС не може да окачестви това заболяване като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство с оглед приложението на чл.55 НК /нито пък комплексът от смекчаващи обстоятелства ги определя като многобройни/, намира, че то неминуемо следва да намери място като доминиращ облекчаващ фактор. С оглед него дължимото наказание трябва да се определи на минимума на наказанието лишаване от свобода, прогласено в санкционната част на разпоредбата на чл.199,ал.1 НК.
В този смисъл и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.5,т.1 вр. ал.1,т.3 НПК, решението на ВтАС трябва да бъде изменено в частта, в която е увеличено наложеното на подсъдимия И. Х. Р. наказание лишаване от свобода за срок от десет години с определяне на първоначален строг режим, търпим в затворническо общежитие от закрит тип, в лишаване от свобода за срок от пет години, което да се изтърпи при първоначален общ режим, на основание чл.57,ал.1,т.3 ЗИНЗС. Предвид отмерения размер на наказанието, е безпредметно да се взема отношение по предявената претенция за приложението на чл.66 НК.
Състоятелни са оплакванията за незаконосъобразно присъждане на Р. да заплати солидарно с другите дейци обезщетения за неимуществени вреди на конституирания като граждански ищец пострадал А. и за имуществени вреди на гражданския ищец Я. за отнетата негова кола. Единственото въздигнато на този подсъдим обвинение за извършено престъпление по чл.199,ал.1,т.1 НК е предпоставяло възможност за допускане на иск за имуществени вреди спрямо него от страна на потърпевшия А.-15 000 лв. С предмета на престъпно посегателство по отношение на Я. той няма нищо общо, както и с вменяване на представляващите ексцес действия на другите подсъдими, относими към неимуществените вреди, породени от причинените увреждания на пострадалия А..
ВтОС не само е приел за съвместно разглеждане всички предявени граждански искове срещу Р., но и ги е уважил /частично по неимуществените вреди на А./. ВтАС, вместо да коригира този порок, го е препотвърдил. По този начин не само е подходено незаконосъобразно в материален план, но и са накърнени процесуалните права на Р.. Отделен е въпросът защо не е генерирана активност на тази страна и/или нейния представител при самото допускане на предявените граждански искове от ВтОС.
Ето защо се налага ВКС да се произнесе /липсва процесуална пречка за това/, като измени решението в частта, в която първоинстанционната присъда е потвърдена по отношение на уважените граждански искове за имуществени и неимуществени вреди, присъдени да бъдат заплатени от подсъдимия И. Р., на гражданските ищци П. Я. и А. А., като отмени същата в тази част, както и присъда № 125/08.12.15 г.,постановена от ОС-Велико Търново по Н.Д.8/13 г. в тези гражданско-осъдителни части и ПРЕКРАТИ производството досежно И. Р..
На последно място, втората инстанция не е обърнала внимание на обстоятелството, че при постановяване на присъдата ВтОС е определил режим на изтърпяване и затворнически вид общежитие по отношение на В. и Т. за най-тежките престъпления, за които те са признати за виновни и осъдени, като това е направено и впоследствие при налагането на общото наказание. Прочитът на разпоредбата на чл.301,ал.1,т.3 и 6 НПК установява поредността на определяне на тези обстоятелства при издаване на присъдата. Тази поредност очевидно не е съобразена. Казаното се посочва от тази инстанция само за пълнота, не и защото съществено повлиява върху наказателноправното положение на лицата.
Същевременно, в хода на достигане на делото до ВКС са променени НПК и ЗИНЗС и понастоящем съдът не определя вида затворническо общежитие, в който следва да се изтърпяват наказанията лишаване от свобода и доживотен затвор. Тъй като присъдата не е влязла в сила, върховната съдебна инстанция следва да приложи новото правило, визирано в чл.301,ал.1,т.6 НПК и да отмени определените видове пенитенциарни заведения за В. и Т.. Касателно Р., това става със самото намаляване на неговото наказание и определянето единствено на дължим режим за изтърпяване.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 179/08.08.16 г.,постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.79/16 г.,както следва:
В частта, в която е увеличено наложеното на подсъдимия И. Х. Р. наказание лишаване от свобода за срок от десет години с определяне на първоначален строг режим, търпим в затворническо общежитие от закрит тип, като намалява в лишаване от свобода за срок от пет години, което да се изтърпи при първоначален общ режим;
В частта, в която първоинстанционната присъда е потвърдена по изтърпяване на общите наложени наказания на подсъдимите И. В. и Б. Т., търпими в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като отменява определянето на пенитенциарно заведение;
В частта, в която първоинстанционната присъда е потвърдена по отношение на уважения граждански иск за неимуществени вреди, присъден да бъде заплатен и от подсъдимия И. Р., на гражданския ищец А. А., като отменява същата в тази част, както и присъда № 125/08.12.15 г., постановена от ОС-Велико Търново по Н.Д.8/13 г.в тази гражданско-осъдителна част и ПРЕКРАТЯВА производството по гражданския иск за неимуществени вреди досежно И. Р.;
В частта, в която първоинстанционната присъда е потвърдена по отношение на уважения граждански иск за имуществени вреди, присъден да бъде заплатен и от подсъдимия И. Р.,на гражданския ищец П. Я., като отменява същата в тази част, както и присъда № 125/08.12.15 г.,постановена от ОС-Велико Търново по Н.Д.8/13 г.в тази гражданско-осъдителна част и ПРЕКРАТЯВА производството по гражданския иск за имуществени вреди досежно И. Р..
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/ |