О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 352 гр. София, 06.06.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1652/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. Ж., Е. И. П. и С. И. П. - трите чрез адв. П. С. от САК, срещу решение № 10195 от 25.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 854/2020 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 7908 от 21.11.2019 г. по гр. д. № 5548/2018 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от П. И. Ж., Е. И. П. и С. И. П. против „Евроинс“ АД искове с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 13.10.2016 г. смърт на И. П. С. - баща на ищците, за разликите над сумите 60 000 лв. до претендираните по 150 000 лв. /частични претенции с посочен общ размер 300 000 лв./, ведно със законните лихви от 07.11.2017 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост, нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на исковете в пълен размер с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касация „ЗД „Евроинс“ АД със седалище в [населено място], е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, съответно за неоснователност на касационната жалба, и е поискал присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното : Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД, което се дължи на всяка от ищците П. Ж., Е. П. и С. П. като паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди по повод смъртта на баща им И. С., починал при ПТП на 13.10.2016 г., възлиза на сумата 60 000 лв., до размер на която следва да бъдат уважени предявените искове по чл.432, ал.1 КЗ срещу ответника ЗД „Евроинс“ АД - застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на водача, реализирал увреждащото ПТП. При формиране на решаващия си извод за размера на справедливото обезщетение въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, депозирани в производството пред първата инстанция. От показанията съдът е приел за установено, че макар след развода на родителите си ищците да са останали да живеят при своята майка и баща им да е създал друго семейство, те не са прекъснали връзките с баща си и са поддържали с него „контакт със запазени добри отношения“, който е бил „обичаен такъв между баща и пълнолетни деца, живеещи в различни населени места“; Ищците са били травмирани от вестта за смъртта на бащата, която е била неочаквана за тях и е настъпила в момент, когато той е бил физически активен, но не са доказали, че вследствие на нея те са променили коренно начина си на живот и са изживели необратими психически процеси. След анализ на свидетелските показания въззивният съд е преценил, че установяването на бащата да живее в друго населено място, при „паралелен личен живот и на родителя, и на децата“, е довело до естествено житейско отчуждение във връзката родител - деца и че с оглед доказания по делото интензитет на негативните изживявания от страна на ищците, които са били пълнолетни към момента на смъртта на бащата, определените от първоинстанционния съд обезщетения от по 80 000 лв. са завишени. Съобразявайки установените по делото факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, и икономическата обстановка в страната към момента на проявление на вредите, въззивният съд е направил извод, че справедливият паричен еквивалент на понесените от всяка от ищците морални болки и страдания по повод загубата на баща им е в размер на 60 000 лв. и че за разликата над тази сума исковите претенции са неоснователни. С въззивната жалба ищците са въвели оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в отказ да бъдат изслушани всички шестима свидетели, ангажирани с исковата молба за доказване на твърдените неимуществени вреди, и са поискали въззивният съд да допусне до разпит още трима свидетели при предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК. След като е осъществил инстанционен контрол върху правилността на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия, въззивният съд се е произнесъл, че отказът да се разпитат всички поискани свидетели не съставлява процесуално нарушение, поради което не са налице предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК за събиране на допълнителни гласни доказателства във въззивното производство. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите - ищци са формулирали две групи въпроси - материалноправни и процесуалноправни, които според преценката им са обуславящи за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС и с практиката на ВКС. Материалноправните въпроси, за които се твърди противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в решение № 108/30.06.2017 г. по т. д. № 60323/2016 г., решение № 112/21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г., решение № 186/14.12.2017 г. по т. д. № 1501/2015 г., решение № 20/08.02.2016 г. по т. д. № 3750/2014 г., решение № 145/22.06.2012 г. по т. д. № 861/2010 г., решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2015 г., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г., решение № 178/12.11.2013 г. по т. д. № 458/2012 г., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. и решение № 205/26.11.2010 г. по т. д. № 218/2010 г., са : „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Възрастта на правоимащия при причинена смърт на негов близък, както и обстоятелството дали е живял заедно с пострадалия, съставляват ли основни критерии, от които съдът следва да се ръководи при определяне справедливо обезщетение по чл.52 от ЗЗД при предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди“. Първият въпрос, макар и хипотетично зададен, е относим към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и е от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд по повод приложението на чл.52 ЗЗД, но по отношение на него не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. Разяснено е, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт от значение за размера на обезщетението са момента на настъпване на смъртта, възрастта на починалия и общественото му положение, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, степента на родствена близост между починалия и претендиращия обезщетение, както и действителното съдържание на отношенията помежду им. В съобразителната част на постановлението е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост като понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В същата е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимите на касаторите обезщетения за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора обстоятелства - активната възраст на починалия, внезапния характер на събитието, при което е причинена смъртта му, степента на родствена близост между него и претендиращите обезщетение ищци и действителното съдържание на отношенията помежду им, обусловено от естествено настъпило в годините житейско отчуждение, установения от свидетелите интензитет на понесените от ищците страдания по повод загубата на техния баща. Въззивният съд е акцентирал върху действителното съдържание на отношенията между ищците и техния баща и с оглед основаната на свидетелските показания преценка, че в резултат на продължителната раздяла между бащата и дъщерите е настъпило житейско отчуждение, рефлектирало върху интензитета на болките и страданията, е направил извод, че присъдените от първоинстанционния съд обезщетения са завишени, респ. че в конкретния случай принципът за справедливост предполага определяне на обезщетения в по-нисък размер. За да се произнесе по размера на обезщетенията, въззивният съд е отчел и действалите към момента на проявление на вредите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, като по този начин е съобразил решението си с практиката на ВКС, според която лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, но следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът дали определените обезщетения кореспондират с фактите по делото и с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. С оглед решаващите изводи на въззивния съд въззивното решение не противоречи на практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД и няма основание да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос е зададен подвеждащо и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, тъй като възрастта на правоимащите и съвместното живеене с пострадалия не са изведени от въззивния съд като основни критерии при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, а са преценявани заедно с всички други критерии, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост по чл.52 ЗЗД. Поради това въпросът не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивиран размера на определеното като справедливо обезщетение, не е налице и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно значението на посочените критерии за прилагането на чл.52 ЗЗД не противоречи на цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС. Процесуалноправните въпроси, за които се поддържа противоречие с практиката на ВКС в решение № 108/30.06.2017 г. по т. д. № 60323/2016 г. и решение № 112/21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г. /към въпрос №1/, съответно със задължителната съдебна практика в Постановление № 6/1968 г. на Пленума на ВС - т.7, и с практиката на ВКС в решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г., са : „Следва ли решението на съда да се основава на установените по делото факти; Налице ли е процесуално нарушение по чл.266, ал.3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд“. По начина, по който са формулирани, въпросите са от значение за правилността на обжалваното решение и според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Касаторите са поставили първия въпрос с обяснението, че според цитираната практика на ВКС присъденото обезщетение за неимуществени вреди следва да отговаря на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, докато в случая въззивният съд е приел за недоказани изявленията им в исковата молба, че те коренно са променили начина си на живот, а по делото „са налични свидетелски показания за точно обратното“. Посочените аргументи съставляват оплакване за необоснованост на изводите, до които е достигнал въззивния съд след преценка на доказателствата, поради което обсъждането им би било възможно единствено по реда на чл.290 ГПК. Отговорът на втория въпрос също предполага касационна проверка по чл.290 ГПК за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при произнасяне по заявеното с въззивната жалба на касаторите искане за събиране на гласни доказателствени средства във въззивното производство, каквато е недопустима в стадия на производството по чл.288 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по повод на тях. Независимо от това следва да се отбележи, че при постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 ГПК и чл.266, ал.3 ГПК, тъй като е определил размера на справедливото обезщетение въз основа на фактите, които е приел за установени по конкретното дело след съвкупна преценка на доказателствата, респ. не е допуснал до разпит ангажираните с въззивната жалба свидетели поради направения в рамките на правомощията му по чл.269 ГПК извод, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение като е отказал да разпита шестима, вместо изслушаните трима свидетели за установяване на исковите претенции по чл.432, ал.1 КЗ. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 854/2020 г. на Апелативен съд - София. Ответникът по касация не е представил доказателства за извършени разноски в производството по чл.288 ГПК и по тази причина разноски не следва да се присъждат. С отговора на касационната жалба не е претендирано юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, поради което също не следва да се присъжда. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10195 от 25.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 854/2020 г. на Апелативен съд - София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :