Ключови фрази
Разваляне на договор * договор за гледане и издръжка * алеаторен договор * признание на иска * наследствено правоприемство * наследяване

Р Е Ш Е Н И Е

Р Е Ш Е Н И Е

 

469

 

гр. София, 24.06.2010 г.

 

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и десетата година, в състав:

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ

                                     ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА

                                                                        МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

 

при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 328 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Т. Р. Т. от гр. П., чрез процесуалния му представител адв. В, против въззивното решение № 1* от 30 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 40 от 28 март 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. П. за 2007 г.

Касационният контрол е допуснат с определение № 774 от 14 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК по правния въпрос при наличие на признание на иска изцяло по какъв начин съдът преценява спорните фактически обстоятелства и следва ли да укаже на страните да уточнят позицията си по тях,

По поставения въпрос касаторът сочи, че съдът е длъжен да даде възможност на страните да представят всички доказателства по делото и следва да им укаже кои обстоятелства не са изяснени и съответно да ангажират доказателства за тях.

Ответниците Д. Н. К. от гр. П. и А. Н. К. от с. Б., обл. Пловдив, чрез процесуалния им представител адв. В, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъкват, че представянето на удостоверение за наследници не е от значение за допустимостта на иска, а за доказване на неговата основателност; служебното начало е отменено още през 1997 г. и съдът не е имал задължение да указва на страните за кои обстоятелства от значение за делото те не сочат доказателства.

С атакуваното решение въззивният съд приел, че касаторът и покойната му съпруга продали срещу задължение за издръжка и гледане жилище на ответниците, които са синове на покойната му съпруга; касаторът е упражнил правото си да иска разваляне на договора не само за неговата част на имота, но и за правата, които е наследил от съпругата си – до 4/6 идеални части от имота, като ответниците са признали иска; по делото не е представено удостоверение за смъртта и наследниците на покойната съпруга на касатора, а без него не може да се приеме за установено по безспорен начин, че касаторът като неин наследник притежава 1/6 идеална част от имота, поради което искът за разваляне на договора над ½ идеална част до предявения размер от 4/6 идеални части е неоснователен.

По поставения въпрос касационният съд приема следното:

Според приложимия към разглеждания спор процесуален ред по ГПК от 1952 г., направеното от страната или нейния представител признание се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 127 ал. 2. Признаването на иска представлява заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение. Чрез това изявление ответникът сочи, че няма да се брани срещу иска, защото искът е основателен. Наличието на две съвпадащи по съдържанието си правни твърдения на страните обаче не десезира съда от разглеждането на спора, нито прави разглеждането му безпредметно, защото целта на съдебния процес е чрез средствата на съдебната защита правният спор между страните да се разреши, като се издири действителното правно положение между тях и се възстанови законосъобразното състояние на съответното правоотношение. Признанието на иска се приема за процесуално действие, което не обвързва съда и не е достатъчно само по себе си, за да се установи основателността на претенцията. Така възможността признаването на иска да цели осуетяване на съдебната защита заради специфичните й правни последици върху противоправното поведение на ответника извън рамките на процеса, е елиминирана. По отменения правен ред съдът има възможност да преценява признанието на иска с оглед на всички данни по делото, като за съда признанието на иска, подобно на признанието на факти, е доказателствено средство, което съдът възприема по свое убеждение във връзка с останалите доказателства по спора.

По същия процесуален ред за съда липсва задължение да указва на страните да уточнят позицията си по спорните фактически обстоятелства. Такова задължение е съществувало за съда до 1997 г. преди отмяната на чл. 4 ал. 3 и чл. 109 ал. 3 от ГПК от 1952 г., предвиждащи съдът да напътва страните при осъществяване на съдопроизводствените действие, както и необходимостта съдът да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаване на делото те не сочат доказателства. Разглежданият правен спор обаче е проведен след отмяната на посочените текстове. Затова и при осъществено признание на иска, съдът следва да съобразява правнорелевантните за спора факти, без да е необходимо изрично да указва на страните да сочат доказателства или да уточнят позицията си по тях.

Касационната жалба е основателна.

Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 87 ал. 3 от ЗЗД. В исковата си молба касаторът сочи, че ответниците, синове на покойната му съпруга, след смъртта й не изпълнявали задължението си да гледат и издържат него, а вторият ответник пък изобщо не се интересувал и от майка си. Ищецът претендира разваляне на сключения алеаторен договор поради неизпълнение за 4/6 идеални части от него.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, свързани със сторено от ответниците признание на иска до претендирания размер от 4/6 идеални части от имота, предпоставящо наследствено правоприемство както за ищеца, така и за ответниците, както и за допуснато от съда противоречие в заключението, че касаторът има право на наследяване като преживял съпруг, но липсата на удостоверение за наследници елиминирало това право.

Не е спорно, че с нотариален акт от 28 април 1992 г. касаторът и съпругата му продали на ответниците – синове на съпругата му, апартамент съпружеска имуществена общност, срещу задължението на ответниците да ги гледат и издържат чрез осигуряване на грижи и средства, обезпечаващи нормален и спокоен живот при запазено пожизнено ползване на имота от страна на продавачите. На 29 ноември 2007 г. ответниците заявили писмено пред съда, че признават иска и считат, че договора за прехвърляне на правото на собственост срещу задължение за издръжка и гледане следва да бъде развален. В молбата изрично е записано, че искането за разваляне на договора е при квоти 4/6 за ищеца и по 1/6 за всеки от ответниците съобразно наследствените им квоти. Спор относно наследствените квоти пред съда не е развит.

При тези данни решаващият извод на въззивния съд, че искането за разваляне на алеаторния договор над ½ идеална част до предявения размер от 4/6 идеални части е неоснователно, защото без представянето на удостоверение за наследници на Р. А. К. Т. било невъзможно да се установи по безспорен начин, че касаторът като неин наследник притежава 1/6 идеална част от имота (неправилно отразено от въззивния съд като 1/6 идеална част от наследството й), е сторен в нарушение на съдопроизводствените правила. Ответниците не са оспорили наследствените права на касатора, а са му противопоставили и то едва в отговора на въззивната жалба, само твърдения за неизпълнение единствено спрямо него, но не и спрямо майка си. Предвид стореното признание на иска, съдържащо и изрично признание на наследствените права на касатора, и непротивопоставянето на относими доказателства, опровергаващи размера на наследствените права на касатора за наследството на покойната му съпруга, следва да се приеме, че искът е основателен освен за собствената на касатора част от имота, още и за 1/3 идеална част от частта, принадлежала на покойната му съпруга.

За касационната инстанция касаторът е сторил 30 лева деловодни разноски, които му се дължат от ответниците на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ въззивното решение въззивното решение № 1* от 30 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 40 от 28 март 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. П. за 2007 г. за отхвърляне на иск за разваляне на договор за продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане за частта над ½ идеална част до 4/6 идеални части от продаден срещу задължение за издръжка и гледане имот и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

РАЗВАЛЯ сключения с нотариален акт № 7 т. 12, дело № 3649/1992 г. от 28 април 1992 г. на нотариус при районния съд в гр. П. договор за продажба срещу задължение за издръжка и гледане между Р. Р. Т. от една страна и Д. Н. К. и А. Н. К. на недвижим имот съпружеска имуществена общност, представляващ апартамент 10/34, вх. “В”, ет. 4, в жилищен блок № 2* в ж.к. “Т”, гр. П., състоящ се от три стаи, столова, готварна, баня, клозет, пералня, антре, с площ от 92,02 кв.м., при граници ап. 12/33, вх. “В”, ап. 11/35, отгоре ап. 13/43, отдолу ап. 7/25, заедно с избено помещение № 10 с площ от 3,71 кв.м., при граници изба № 9, заедно с 1,727% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, срещу задължението на Д. и А. К. да издържат и гледат продавачите до края на живота им, до размер на 1/6 идеална част от продадения имот.

ОСЪЖДА Д. Н. К., ЕГН ********** с адрес в гр. П., ул. “Г” № 12 и А. Н. К., ЕГН **********, с адрес в с. Б., обл. Пловдив, да заплатят на Т. Р. Т., с адрес в гр. П., ж.к. “Т”, бл. 277, вх. “В”, ет. 4, ап. 10, сумата от 30,00 (тридесет) лева сторени разноски за касационното производство.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: