7 Р Е Ш Е Н И Е № 270 гр. София, 17 август 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………….…. КР. ПАВЛОВА ……...……… и с участието на прокурор …………… П. МАРИНОВА …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 586/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения Щ. Г. С. за възобновяване на НОХД № 3158/2013 г. по описа на Бургаския районен съд, отмяна на постановената по него присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В искането на осъдения С. се твърди, че присъдата на районния съд била постановена в нарушение на закона, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното му наказание било явно несправедливо. Искателят поддържа, че по случая не било проведено обективно, всестранно и пълно разследване, тъй като не били изяснени обстоятелства, които биха опровергали фактическите изводи на съда; не били проверени неговите твърдения и посочените от него подробности във връзка с кражбата на крана му, които имали значение и за настоящото дело; не били проверени твърденията за присъствието му в МОЛ-а в [населено място]; не били разпитани охранителите, които св. Г. Ж. твърдял, че бил наел; не била проверена фактологията и хронологията, описана от пострадалия, в района на старата автогара в [населено място] и при подаването на молба в прокуратурата и сключването на договора за охрана. Осъденият изтъква, че не били кредитирани твърденията му, подкрепени от намиращия се до него свидетел Т. И., който бил запознат и със случая с крана, и не било оценено заявеното от Г. Ж., че нямал брат, които обстоятелства имали значение за изясняването на залегналите в присъда констатации. Съдът трябвало да обсъди и да оцени безспорния факт, че в инкриминирания период, а и до приключване на делото, не настъпили каквито и да е събития като саморазправа, заплахи или други действия, индициращи евентуална обективна възможност или намерение деецът да приведе заканите си в реално изпълнение. Освен няколкото разговора, в които осъденият искал крана си, той повече не разговарял със св. Г. Ж., а неговите твърдения за закани, които възбудили у него основателен страх, били безпочвени. Представителят на ВКП дава заключение, че молбата на осъдения за възобновяване е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 142 от 29.05.2014 г. по НОХД № 3158/2013 г. Бургаският районен съд (БРС), ХІ наказателен състав, е признал подсъдимия Щ. Г. С. за виновен в това, че на 29.04.2010 г. в [населено място] от мобилен номер [ЕГН] се заканил с убийство на Г. Ж. Ж. с думите „Ти ще бъдеш убит до 48 часа” и това заканване е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия С. по повдигнатото му обвинение по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК за деяние, извършено на 28.04.2010 г. в [населено място], както и по обвинението да е действал в условията на продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 от НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание три месеца лишаване от свобода за изпитателен срок от три години. Съдът е осъдил подсъдимия Щ. Г. С. да заплати на Г. Ж. Ж. сумата в размер на 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането 29.04.2010 г., като е отхвърлил гражданския иск до пълния му предявен размер от 2 000 лева. Подсъдимият С. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Г. Ж. и сумата в размер на 1 560 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди ведно със законната лихва от 29.04.2010 г., като е отхвърлил гражданския иск до пълния му предявен размер от 3 120 лева. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, разноските на частния обвинител и граждански ищец, както и държавни такси върху уважените части на гражданските искове. По въззивни жалби на частния обвинител и граждански ищец Г. Ж. и на подсъдимия Щ. С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 626/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд (БОС), като с решение № 246 от 13.10.2014 г. въззивният съд е отменил присъдата на БРС в гражданската част, с която подсъдимият Щ. Г. С. е бил осъден на основание чл. 45 от ЗЗД за заплати на Г. Щ. Щ. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 560 лева, ведно със законната лихва от 29.04.2010 г., като е върнал делото за ново разглеждане на БРС, а в останалите части – е потвърдил съдебния акт на БРС. Искането на осъдения С. е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК, какъвто се явява потвърдителната част на въззивното решение. Решението на БОС е влязло в законна сила от момента на постановяването му, а искането на осъдения за възобновяване е подадено на 01.04.2015 г. (с вх. № 12418 на БРС), в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок. Разгледано по същество, искането на осъдения Щ. Г. С. за възобновяване на наказателното производство е неоснователно. Макар в него да е посочено, че се претендира възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 3158/2013 г. по описа на БРС, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. В искането на осъдения С. не са формулирани конкретни претендирани нарушения по чл. 348, ал. 1 от НПК, наличието на които би обусловило основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Мотивировката на сезиращия процесуален документ в преобладаващата си част е съставена от твърдения за неизяснени обстоятелства, които на практика представляват доказателствени искания (и то отправени за първи път пред ВКС). Такива доводи поначало не подлежат на обсъждане в производството по възобновяване, защото непълнотата на доказателствата не е изведена като самостоятелен касационен повод, а, следователно, с оглед същността на института на възобновяването като т.н. „квазикасация”, по отношение на която се прилагат правилата на касационното производство, не представлява и основание за възобновяване. Непълнотата на доказателствата може да се изследва само във взаимовръзката й с допуснати процесуални нарушения в доказателствената дейност на контролираната инстанция, които са довели до ограничаване на процесуалните права на страните, в частност на осъдения. Доколкото в искането на осъдения С., макар и бегло, все пак е маркирано оплакване за липса на „обективно, всестранно и пълно разследване на случая”, претенцията му за доказателствен дефицит ще бъде разгледана в контекста на принципните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Конкретиката на разглеждания казус обуславя извод за пълна доказателствена обезпеченост на констатациите на първоинстанционния съд, изцяло възприети и от състава на БОС, за отправена на 29.04.2010 г. в [населено място] от осъдения С. към св. Г. Ж. по телефона заплашителна реплика „…Ти ще бъдеш убит до 48 часа…”, квалифицирана като закана с убийство по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Фактът на трите телефонни обаждания до св. Г. Ж. на инкриминираната дата от страна на осъдения не се оспорва от самия него, като законосъобразно в процесуален план е изведен и въз основа на кореспондиращите си по съдържание в тази насока показания на пострадалия, св. П. Ж., детайлна справка за проведените повиквания от ползвания от осъдения телефонен номер [ЕГН] (на името на [фирма]), депозираните на 30.04.2010 г. пред РП – гр.Царево от пострадалия жалби с дати 29.04.2010 г. и 30.04.2010 г., незабавното сключване от св. Г. Ж. на 29.04.2010 г. на договор с охранителна фирма [фирма]. Първостепенният съд е разграничил доказателствените материали в наказателното производство на две основни групи – подкрепящи показанията на пострадалия св. Г. Ж. и подпомагащи защитната позиция на осъдения С., обсъдил ги е подробно и задълбочено, като е гласувал вяра само на онези твърдения на пострадалия, които убедително са били подкрепени и от други доказателствени материали. Обективността на осъществения доказателствен анализ е красноречиво илюстрирана от използвания от БРС подход, при който отсъствието на пълно припокриване между съдържанието на доказателствените средства е мотивирало съда да откаже кредит на доверие на някои от изявленията на св. Г. Ж.. (Така, осъденият С. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението за отправена закана с убийство към пострадалия на 28.04.2010 г., както и по квалификацията на престъпната му деятелност при условията на продължавано престъпление, поради липса на цялостно съответствие между показанията на св. Г. Ж. и св. Ж. М. относно точните думи на осъдения при проведения разговор с пострадалия на 28.04.2010 г. в [населено място], в района на старата автогара). Втората инстанция, съответно, мотивирано се е съгласила с извършения от първоинстанционния съд анализ и е споделила фактическите му констатации. Липсват основания, които да опорочават приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат поставени под съмнение. Еднозначно възприетите от БРС и БОС основни фактически положения, очертаващи съставомерността на извършеното на 28.04.2010 г. от искателя Щ. С. деяние по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност, без да са допуснати нарушения на изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Процесуалната дейност на съдилищата не може да бъде оспорена и от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13 и чл. 107, ал. 3 от НПК. Според настоящия състав на ВКС задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянията е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Районният съд е проявил необходимата процесуална активност да установи всички факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, като въззивният съд не е намерил необходимост от допълнително изясняване на фактическата обстановка. На страните е била обезпечена процесуална равнопоставеност – равни средства и възможности за осъществяване на функциите им. Но в хода на съдебното производство непълнота на доказателствата очевидно не е била съзряна и от страна на самия осъден и защитника му, тъй като те не са отправяли доказателствени искания във връзка с посочените в молбата за възобновяване обстоятелства нито пред първата, нито пред въззивната инстанции. Неоснователен е упрекът на искателя за процесуална пасивност на съда при разкриването на обективната истина, въпреки възложената му от чл. 13, ал. 1 от НПК служебна инициатива. В тази насока в дейността на съдилищата не се констатират нарушения, които да предопределят неизясняване на обстоятелства от кръга на главния факт. Инстанциите по фактите нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени материали относно неотносими факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Нарушения в доказателствената дейност на съда са допуснати, само когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. В разглеждания случай съдебните състави не са пренебрегнали задължението си за пълноценно разкриване на обективната истина, а напротив – стриктно са следвали законосъобразен подход при допускането и събирането на доказателствени материали, както и в цялостната си дейност по осъществяване предмета на доказване. Изтъкнатите в искането подробности във връзка с откраднатия кран на осъдения са отразени в приетата от БОС и от БРС фактология и са изследвани и взети предвид точно в нужната степен, без да се надценява значението им – като формиращи мотива на осъдения да извърши деянието, доколкото е смятал, че св. Г. Ж. има отношение към изчезването на крана. Тези обстоятелства нямат придаденото им от искателя значение, тъй като подбудите за извършване на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НПК не са елемент от състава му. Събитията от 28.04.2010 г. и 30.10.2010 г. са извън подлежащия на доказване периметър, обхващащ деянието от 29.04.2010 г., за което искателят С. е признат за виновен и осъден. Обстоятелството дали св. Г. Ж. е наел охранители за защита от евентуално посегателство от страна на осъдения е в достатъчна степен изяснено от сключения от него на 29.04.2010 г. договор с охранителна фирма [фирма], в каквато насока са налице писмени доказателства. Разпитът на охранителите също не би осветлил в по-голяма степен картината на деянието, тъй като те са били наети след инкриминираното деяние и не биха могли да имат каквито и да е непосредствени възприятия за протичането му. Детайлите на срещата между пострадалия и осъдения на 28.04.2010 г. са изрично изследвани и обсъждани в съдебните актове, тъй като са съставлявали част от първоначалното обвинение срещу осъдения С. – отделно деяние, включено в инкриминираното му продължавано престъпление, за което той е бил оправдан. Точните часове на подаването на молбите до прокуратурата и на сключването на договора за охрана са без всякакво значение за правилното решаване на делото, като разходването на ненужни процесуални усилия по установяването им би довело единствено до претрупване на делото с неотносими и безполезни подробности. В заключение следва да се обобщи, че при осъществената проверка ВКС не установи БОС и БРС да са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката или оценката на доказателствените материали. Инстанциите „по фактите” не са основали изводите си по същество на несъществуваща или недостатъчна доказателствена основа, нито са интерпретирали наличните по делото доказателствени материали избирателно едностранчиво или превратно. В производството при възобновяване, както и при касационния контрол, вътрешното убеждение на решаващите съдилища не може да бъде поставено под съмнение, щом са били спазени всички процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират правилността му. Останалите оплаквания на искателя С. – че неправилно били отхвърлени обясненията му, както и подкрепящите ги показания на свидетеля Т. И., и че не било оценено изявлението на св. Г. Ж. в началото на състоялата се на 28.04.2009 г. среща помежду им на паркинга в района на старата автогара в [населено място], че нямал брат, по същество представляват възражения за необоснованост, поради което ВКС не им дължи отговор. В пределите на установените и доказани фактически положения първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с ръководните указания на ТР № 53-89-ОСНК на ВС на РБ е прието, че поведението на осъдения от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на л. 4 – л. 5 от атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Не може да бъде споделен аргументът на осъдения, че съдът трябвало да обсъди и да оцени безспорния факт, че в инкриминирания период, а и до приключване на делото, осъденият не предприел саморазправа, заплахи или други действия, индициращи евентуална обективна възможност или намерение да приведе заканите си в реално изпълнение. Изводът за реална осъществимост на заканата е убедително мотивиран от съдебните състави като резултат от съвкупната преценка на комплекс от фактори – недвусмисленото застрашително съдържание на изречената от осъдения реплика („Ти ще бъдеш убит до 48 часа”), трикратните настойчиви позвънявания на телефона на св. Г. Ж., фактите, че осъденият предварително е узнал името на свидетеля и е проучил обстоятелството, че е брат на св. И. Ж., съдържанието на предходния разговор между двамата в района на старата автогара в [населено място], твърдото субективно убеждение на осъдения, че св. Г. Ж. е съпричастен към изчезването на крана му и намерението му самоволно да се саморазправи с пострадалия (да си „иска” крана). Осъденият неправилно счита, че действителността на заканата непременно се преценява с оглед някакви предприети от дееца последващи действия по реализирането й. За съставомерността на деянието е достатъчно психическото състояние на дееца само да обуславя вероятност от пораждане на решение за осъществяване на заканата и бъдещо предприемане на действия за изпълнението му. Ако деецът би пристъпил към осъществяване на заканата и обективно би я реализирал, то тогава неговото поведение би се преценявало на плоскостта на друг престъпен състав. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличието на декларативно заявената в искането за възобновяване претенция за явна несправедливост на наложеното на осъдения наказание. Не е налице очевидна диспропорция между наложеното му наказание с обществената опасност на деянието и дееца. Оценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства е съответна и изчерпателна. Отмереното по отношение на искателя С. минимално наказание – три месеца лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане с тригодишен изпитателен срок – е справедливо и съобразено с констатирания от съдилищата значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Настоящият съдебен състав е затруднен да изложи други съображения по обсъжданото основание, тъй като в искането за възобновяване не е посочен нито един конкретен довод, който ВКС да обсъди. Водим от изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Щ. Г. С. за възобновяване на ВНОХД № 626/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд, НО, І въззивен състав, и за отмяна на постановеното по него решение № 246 от 13.10.2014 г. в потвърдителната част. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.